Ключови фрази
Ревандикационен иск * постановление за възлагане * публична продан

Р Е Ш Е Н И Е

№129

гр. София, 22.10.2015 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в публично заседание на шести октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА

при секретаря Зоя Якимова, като разгледа докладваното от съдия В. гр.дело № 2091 по описа на ВКС за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Г. Т. и Р. Г. Т. против Решение № 628/ 21.11.2014 г. по в.гр.д.№ 779/14 г. на Русенския окръжен съд. С посоченото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 532/ 04.04.2014 г. по гр.д.№ 5821/13 г. на Русенския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу Н. Г. Н., при условията на активно субективно съединение, искове за собственост по чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищците, в качеството им на наследници по закон на Й. Т. Т., върху апартамент № 11А в [населено място], жилищен блок „М. конник”, вх.Д, ет.7. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковете за собственост бъдат уважени със законните последици.
Ответникът по касационната жалба- Н. Г. Н. оспорва същата и моли атакуваното с нея въззивно решение да бъде оставено в сила. В открито съдебно заседание процесуалният й представител поддържа, че исковата претенция за собственост не може да бъде уважена предвид липсата на нарочно предявен иск за обявяване нищожността на влязлото в сила постановление за възлагане, от което произтичат правата на частните праводатели на ответницата. Заедно с това излага, че за ищците са налице други способи за защита на правата им, накърнени от незаконосъобразните действия на съдебния изпълнител- обжалване на същите, както и възможност да претендират от държавата и от съдебния изпълнител обезщетение за претърпяните имуществени вреди, каквито искове те са предявили в друго производство. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.
Ответниците по касация и помагачи на страната на ответницата- П. С. В. и В. С. Г.-В. заявяват чрез процесуалния си представител становище, с което оспорват касационната жалба по съображенията, релевирани от ответната страна.
С определение № 217/ 01.06.2015 г., постановено по реда на чл.288 ГПК, касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния материалноправен въпрос: Годен придобивен способ ли е постановление за възлагане на недвижим имот, когато с присъда на наказателния съд е признато, че действията на съдебния изпълнител по изпълнението съставляват престъпление по служба /чл.282, ал.1 НК/, като имотът е възложен на взискател, за който не е установено да е кредитор на длъжника.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като прецени данните по делото, намира следното:

По въпроса, с оглед на който е допуснато касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК

Настоящата касационна инстанция намира за правилна установената по въпроса задължителна съдебна практика /Опр.№ 81 от 20.02.2012 г. по ч.гр.д.№ 498/11 г. на І г.о./, според която в хипотезите на чл.496, ал.3 ГПК /аналогичен на чл.374, ал.3 ГПК- отм./, т.е. когато имотът е купен от лице, което е нямало право да наддава, или при невнасяне на цената, публичната продан е недействителна, като на общо основание тази недействителност може да се релевира както чрез предявяване на нарочен установителен иск, така и като преюдициален въпрос в производството по предявен иск за собственост върху имота, обект на проданта. Противно на поддържаното от ответниците по касация, цитираната в този смисъл съдебна практика, макар и обективирана не в решение, а в определение на ВКС, е задължителна за съдилищата, тъй като посоченото определение е постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Според задължителните указания на от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.дело № 2/2010 г. на ОСГТК, определенията по чл.274, ал.3 ГПК, постановявани от ВКС като касационна инстанция, имат значение, идентично с това на решенията по чл.290 ГПК- предвид препращащата норма на чл.274, ал.3 ГПК относно режима на обжалване, съобразно което следва да се приеме, че мотивите на определението, с което касационният съд се произнася по касационната частна жалба, следва да съдържат същите елементи, както решението по чл.290 ГПК, а именно отговор на поставения от касатора правен въпрос /тълкувателни мотиви/ и мотиви относно правилността на обжалваното въззивно определение. Оттук е изведен и извода на т.2 от тълкувателното решение, че противоречиво решавани правни въпроси по смисъла на чл.292 ГПК има не само в случай, че са налице несъвпадащи становища относно смисъла и съдържанието на правната норма в поне две решения по чл.290 ГПК, но и при такива между решение по чл.290 ГПК и определение по чл.274, ал.3 ГПК.
Не може да бъде споделена и тезата на ответниците по касация, че в конкретния случай исковата молба не обективира изрично позоваване на нищожността на постановлението за възлагане в полза на частния праводател на ответницата. Напротив- в обстоятелствената част на исковата молба е посочено изрично, че „постановление за възлагане на недвижим имот от 28.08.2003 г., постановено по изп.дело № 627/2002 г. на съдия изпълнителя С. Х. Д., е един нищожен съдебен акт поради нарушаване на материалноправните норми и извършването на престъпление... и като такъв не може да породи правни последици, т.е. не може да има прехвърлително действие”. Доколкото ищецът се е позовал на фактите, които според него правят постановлението за възлагане недействително, задължение на съда е, с оглед основополагащия за процеса принцип на законност /чл.5 ГПК/, да даде вярната правна квалификация на твърденията му, като приложи последиците на приложимата правна норма и прецени дали това постановление, макар и влязло в сила като необжалвано, е в състояние да прехвърли вещни права в полза на купувача. В тази връзка настоящата касационна инстанция намира, че в предвидените от закона случаи, в които публичната продан е недействителна /чл.496, ал.3 ГПК/, постановлението за възлагане не е годен придобивен способ по смисъла на чл.77 ЗС и като такова не е в състояние да прехвърли вещни права в полза на лицето, на което е възложен имота от съдебния изпълнител. На общо основание длъжникът, срещу когото е проведено принудителното изпълнение, има правен интерес да се защити не само с отрицателен установителен иск за признаване на недействителността, но и направо с иск за собственост срещу купувача, респ. срещу неговите универсални или частни правоприемници, релевирайки твърдение, че постановлението за възлагане не е прехвърлило вещни права поради недействителността на публичната продан /в аналогичен смисъл е и Решение № 92 от 18.08.2010 г. по т.д.№ 645/09 г. на ІІ т.о., според което в хипотезата, при която с постановление на съдебния изпълнител имот на длъжника е възложен на взискател с несъществуващо вземане, длъжникът може да се защити, предявявайки реивиндикационен иск срещу всяко лице, което владее имота/.

По правилността на въззивното решение

С оглед приетото разрешение на материалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, настоящата касационна инстанция намира за неправилен правния извод, поставен в основата обжалваното въззивно решение, според който постановлението за възлагане от 28.08.2003 г. в полза на частния праводател на ответницата А. З. в качеството му на присъединен по право взискател- ипотекарен кредитор, е прехвърлило вещни права в полза на последния, тъй като необжалването на проданта и неоспорването й по исков ред санира всички нередовности, допуснати при извършването й. Както беше посочено по-горе, в хипотезите, при които законът допуска действителността на продажбата да се оспорва по исков ред /чл.384, ал.3 във връзка с чл.379 ГПК-отм., респ. чл.496, ал.3 във връзка с чл.490 ГПК/, длъжникът може да се позове на тази недействителност и като обуславящ въпрос в производството по предявен иск за собственост, навеждайки твърдението, че предвид недействителността на продажбата постановлението за възлагане не е произвело вещно-транслативен ефект и възложеният имот е останал негова собственост. В конкретния случай от данните по делото се установява, че съдебният изпълнител е възложил процесния имот на лице /А. З./, в чиято полза не е издаден изпълнителен лист срещу длъжника и което следователно не може да бъде конституирано в изпълнителното производство като присъединен взискател /чл.350, ал.2 ГПК-отм./. Тези факти следва да се приемат за установени в процеса на основание чл.300 ГПК, доколкото влязлата в сила присъда на наказателния съд, с която държавният съдебен изпълнител С. Д. е призната за виновна в извършване на престъпление по чл.282, ал.1 НК с цел да набави имотна облага за А. З., обвързва гражданския съд относно съществуването на всички елементи на изпълнителното деяние на престъплението по служба и конкретно възлагането на процесния имот на лице, което не е имало качеството на взискател по изпълнителното дело предвид липсата на издаден в негова полза изпълнителен лист срещу длъжника, а и дори формално не е било конституирано като страна в производството. Макар и по делото да има данни, че наследодотелката на ищците Й. Т. е ипотекирала през 1999 г. процесния имот в полза на А. З. за обезпечаване на задължение, произтичащо от договор за заем на сумата 5 300 щатски долара, и в този смисъл З. поначало би могъл да има качеството на присъединен по право взискател по смисъла на чл.354, ал.2 ГПК /отм./, влязлата в сила присъда обвързва гражданския съд да приеме за установени фактите, формиращи изпълнителното деяние на престъплението, установено с влязлата в сила присъда по чл.282, ал.1 НК, а именно, че нарушението на служебните задължения на подсъдимия като орган на принудителното изпълнение се състои и във възлагане на имота в полза на лице, което няма качеството на кредитор на длъжника.
Въз основа на горното следва да се приеме, че извършената публична продан е недействителна на основание чл.379, ал.2 ГПК /отм./- имотът е бил купен от лице, което няма право да наддава, тъй като З., в качеството му на трето за изпълнителното производство лице, не е разполагал с правото да иска възлагане на имота по реда на чл.382, ал.1 ГПК /отм./, но въпреки това е бил обявен за купувач за сумата 12 850 лв., от чието внасяне е бил освободен, тъй като според постановлението за възлагане вземането му срещу длъжника е в по-голям размер. Следователно, предвид така установената недействителност на публичната продан, постановлението за възлагане от 28.08.2003 г. не е могло да произведе присъщия си вещно-транслативен ефект по чл.384, ал.2 ГПК /отм./ и въз основа на него З. не е придобил правото на собственост върху процесния апартамент, съответно и не го е прехвърлил на частните си правоприемници по силата на последващите разпоредителни сделки- покупко-продажба от 19.12.2003 г. в полза на М. К.; покупко-продажба от 11.02.2004 г. от М. К. в полза на помагачите в настоящото производство П. В. и В. Г.-В.; покупко-продажба от 23.02.2011 г. от П. В. и В. Г.-В. в полза на ответницата Н. Н..
Независимо от горното, предявените от А. Г. Т. и Р. Г. Т. субективно съединени искове за собственост не подлежат на уважаване предвид основателността на противопоставеното от ответницата с отговора на исковата молба възражение за придобиване на имота по давност в периода от 11.02.2004 г. до предявяване на иска /09.08.2013 г./, включващ присъединеното владение на преките праводатели на ответницата- П. В. и В. Г.-В.. От събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Й. П., А. Г., С. С., А. Н. и Г. Л., както и от извършената от първоинстанционния съд констатация в домовата книга на етажната собственост в жилищен блок „М. конник” в [населено място], се установява по несъмнен начин, че в периода 2004 г.- 2011 г. процесният имот е владян от помагачите В., а от 2011 г.- от ответницата Н., която след неговото закупуване извършила основен ремонт, наложен от недоброто функционално състояние на жилището. Фактическата власт на посочените лица, легитимиращи се като собственици на имота през съответните периоди от време, не е била прекъсвана или смущавана по какъвто и да е начин преди завеждане на исковата молба, по която е образувано настоящото производство. При тези данни следва да се приеме, че макар и ответницата да не е придобила собствеността върху спорния имот по силата на сключения с Н..акт № 119/ 23.02.2011 г. договор за покупко-продажба, тъй като продавачите по сделката не са били собственици на продавания имот, същата се легитимира като собственик на оригинерно правно основание- кратка 5-годишна давност /чл.79, ал.2 ЗС/, доколкото установеното от нея през 2011 г. владение, към което съгласно чл.82 ЗС се присъединява това на праводателите й, се основава на годно придобивно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, като по делото не е оборена установената в чл.70, ал.2 ЗС презумпция за добросъвестност на владелеца.
Предвид гореизложеното, обжалваното въззивно решение на Русенския окръжен съд, с което исковите претенции за собственост на А. Г. Т. и Р. Г. Т. са отхвърлени, макар и постановено в нарушение на материалния закон, се явява правилно като резултат и като такова следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на спора касаторите следва да заплатят на ответницата направените от последната разноски в касационното производство, а именно сумата 1 500 лв. за адвокатско възнаграждение. В полза на помагачите П. В. и В. Г.-В. разноски не се дължат предвид изричната разпоредба на чл.78, ал.10 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :


ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 628/ 21.11.2014 г. по в.гр.д.№ 779/14 г. на Русенския окръжен съд.
ОСЪЖДА А. Г. Т. и Р. Г. Т. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят поравно на Н. Г. Н. сумата 1 500 лв. разноски в касационното производство.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: