Р Е Ш Е Н И Е № 121 гр. София, 11.07.2017г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети април през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Петя Маринова разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 275 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. Й., подадена чрез защитника му – адв. Г., срещу въззивна присъда № 334 от 13.12.2016г., постановена по ВНОХД № 3902/2016 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ХV-ти въззивен състав. В касационната жалба и в допълнение към нея са изтъкнати доводи за допуснати нарушения на материалния закон, за съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наложеното наказание. Направено е искане за отмяна на въззивната присъда и за пълно оневиняване на подсъдимия или за изменяване на присъдата в частта относно наложеното наказание. В съдебното заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и допълнението към нея, изложените аргументи и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на въззивната присъда. Подсъдимият заявява съгласие с казаното от защитника си и моли за отмяна на присъдата и за пълното си оневиняване. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, определени от чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: С присъда от 17.05.2016 г., постановена по НОХД № 19208/2015 г., Софийският районен съд-Наказателно отделение, 95-ти състав е признал подсъдимия И. С. Й. за невиновен в това на 18.05.2010г. в [населено място] противозаконно да е присвоил чужда парична сума в размер на 742,60 лв., собствена на Г. Х. П., която владеел, поради което и на осн. чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението по чл. 206, ал. 1 НК. С оспорения по касационен ред акт на въззивната инстанция така постановената присъда е частично отменена и вместо това подсъдимият Й. е признат за виновен в обсебване на парична сума от 558,80 лева, собствена на Г. П., като му е наложено наказание от една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. С присъдата е приложен чл. 25 вр. чл. 23, ал. 1 НК, като са групирани наказанието, наложено по настоящото производство и по НОХД № 4334/2013 г. на СРС, като на осн. чл. 25 вр. чл. 23 НК е определено общо наказание от една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. Заплащането на направените по воденето на делото разноски е възложено в тежест на подсъдимия. Жалбата срещу тази присъда е неоснователна. Преди всичко, направеното с нея искане за пълно оневиняване на подсъдимия не е съобразено с особеностите на касационния контрол, който е ориентиран към процесуалната и материално-правната законосъобразност на оспорения съдебен акт и изключва възможността на касационния съд да установява нови фактически положения, било то в рамките на събраните от предходните инстанции доказателства или чрез собствена активност по попълване на доказателствени празноти и изясняване на неясноти и противоречия в доказателствата. Изключение в това отношение прави хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, която в случая не е налице. Основните въпроси по делото е възможно да се пререшат от касационния съд единствено и само в рамките на приетата от предходните съдилища фактология. Съответно ВКС би могъл да оправдае подсъдим, ако тази фактология не сочи деянието да е извършено или ако не очертава признаците на престъпление. В случая това условие отсъства, доколкото приетите от въззивния съд факти описват извършено от подсъдимия вмененото му престъпление. Д. за допуснати процесуални нарушения по същество се отнася до обосноваността на въззивното решение и съдържащата се в него оценка на показанията на свид. П. и на обясненията на подсъдимия, въз основа на които са формулирани съдебните изводи за липса на уговорка между двамата подсъдимият да прихване от предоставената му сума дължимото му се за извършените от него счетоводни услуги в полза на [фирма]. Преценен в контекста на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, във връзка с което се сочи, този довод би трябвало да е свързан с неправилно протекъл процес на формиране на вътрешната увереност на контролирания съд по релевантните факти. Проверката на дейността на този съд при съблюдаване на суверенния характер на правомощието му да направи оценка на доказателствата, не потвърждава претенцията на защитата. По достатъчно ясен, достъпен и убедителен начин съставът на СГС е дал отговор на изложените пред него възражения, като е съумял качествено да защити отказа си да възприеме обосноваността на заложените в първоинстанционната присъда фактически положения от доказателствата по делото. Дейността му не търпи укор. Еднозначното негово решение относно достатъчната доказаност и достоверната установеност на фактическите положения, които е приел, е формулирано при отсъствие на нарушения в процеса на събиране и проверка на ползваните доказателства. Строго спазени са установените процесуални императиви: да се ползват само валидно събрани и проверени доказателства; същите да бъдат интерпретирани съобразно с действителното тяхно съдържание, като не се допуска извращаването му; да се изследват всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, без да се допуска игнориране, неоправдано фаворизиране или подценяване на доказателства. Възражението, че не е изяснено по делото дали е било възможно подсъдимият да плати всички задължения на едноличния търговец на П. до края на м. май или се е налагало „поради някакви пречки“ да плати през следващия месец, не сочи на процесуален порок в доказателствената дейност на въззивния съд, а по съществото си представлява единствено загадъчно внушение, че такъв порок може би съществува. Поради това и доколкото съдът няма задължение да коментира хипотези, за чието съществуване не е имал данни, не представлява качествен недостатък на процесуалната дейност на въззивния съд липсата на негова активност по проверка на възможността пред подсъдимия да са съществували пречки да изпълни ангажимента си към свид. П.. Фактите показват, че на 11.06.2010 г. подсъдимият е платил част от задълженията на търговеца с парите, които е получил от П., т.е. при добросъвестно отношение към поетия към свидетеля ангажимент той очевидно е имал обективната и субективна възможност да изпълни изцяло този ангажимент, макар и след уговорения между двамата срок. Но не го е сторил. Същностните съображения на въззивния съд, за да приеме доказаност на обвинението са свързани с наличието на факти, подкрепящи всяко от твърденията на свид. П.: установеният по експертен път общ размер на задълженията на търговеца за социално осигуряване, който е с минимална разлика от 4 лева под размера на сумата, която П. е предоставил на подсъдимия за погасяване именно на задълженията към НОИ; фактът, че в разписката, срещу която подсъдимият е получил инкриминираната сума от 742,60 лева е документирано предназначението на сумата – само и единствено за заплащане на осигурителните вноски на [фирма] с фиксиран срок, до който следва да бъде погасено задължението; фактът, че едва след датата на подаване на сигнала от свид. П. срещу подсъдимия и последвалата намеса на полицейските органи (предупредителен протокол от 10.06.2010 г.), подсъдимият е внесъл, но само част от получената сума - 183,80 лв. за погасяване на задължения на търговеца, а останалата сума е задържал за себе си; фактът, че фактурата, на която за пореден път се прави позоваване, е съставена отново след като П. е предприел действия, за да си върне парите и е започнала полицейска проверка по случая; фактът на непоследователната позиция на подсъдимия относно точния размер на сумата, която претендира да му е дължал П. за извършените счетоводни услуги – 300 лева и сумата, за която е издал впоследствие фактура – 500 лева. С оглед на тези факти и след съпоставката им и с обясненията на подсъдимия, въззиванта инстанция с основание е отдала доверие на твърденията именно на свид. П., че парите, които е предоставил на подсъдимия са били изцяло предназначени за погасяване на задължения на едноличния търговец на съпругата му към НОИ, а не за възнаграждение на подсъдимия. Въз основа на правилно установените факти въззивният съд е приложил точно материалния закон. Няма спор, че инкриминираната по обвинението парична сума е била предоставена на подсъдимия в брой от свид. П., като отношенията между двамата по този повод носят характеристиките на договор за поръчка. Така правомерно подсъдимият е добил владение върху сумата, която му е била дадена обаче не за да се облагодетелства с нея, а за да погаси задължение на [фирма]. Реализираната впоследствие от подсъдимия фактическа дейност по отношение на част от парите (в размер на 558 лева) е била в отклонение от постигнатото между него и свид. П. съгласие, като е започнал да третира тази част като своя. За съставомерността на поведението му по чл. 206, ал. 1 НК е без значение дали сумата е внесена по сметка, било то лична или на избрано от него друго лице (физическо или юридическо), дали я е задържал у себе си, дали я е похарчил и пр. Важно е, че след като е получил парите от П., част от тях (558 лева) е започнал да третира като свои, отказвайки да се разпореди с тях според договореното между двамата или да ги върне на свидетеля. Това поведение правилно е квалифицирано като обсебване по чл. 206, ал. 1 НК. Възражението за явна несправедливост на наказанието не е подкрепено с конкретни аргументи. В така предопределения от самата жалба логически минимум настоящият състав ще заяви, че отмереното от въззивния съд наказание съответства на индивидуалите особености на извършеното престъпление и на личността на подсъдимия. Справедливо са отчетени всички обстоятелства със значението на фактори за определянето на заслуженото чрез престъпното поведение на подсъдимия наказание. При определяне на наказанието в абсолютния минимум, както е понастоящем, обсъждане на по-нататъшно смекчаване на санкцията би било възможно единствено при установяването на многобройни или на изключителни по характера им смекчаващи обстоятелства, а такива в случая няма. Предвид размера на обсебената сума неприложим е и чл. 218б, ал. 1 НК. Определеното от въззивния съд наказание е съответно на целите по чл. 36 НК и няма основания за коригирането му. Поради изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 334 от 13.12.2016г., постановена по ВНОХД № 3902/2016 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ХV-ти въззивен състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.