Ключови фрази


10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60673
гр. София, 10.12.2021 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Мадлена Желева

при секретаря …………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т. дело № 56 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място], и по касационна жалба на М. И. И. и И. В. И., и двамата от [населено място], срещу решение № 100197/20.07.2020 г., постановено по в.т.д. № 361/2019 г. на Великотърновски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 45/17.06.2019 г. по т.д. № 39/2018 г. на Ловешки окръжен съд М. И. И. и И. В. И. са осъдени на основание чл.79 ЗЗД във връзка с чл.430 ТЗ да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД сумата от 108 273,12 швейцарски франка, представляваща част от дължима главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL41579/28.07.2008 г., ведно със законната лихва от 02.04.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 300 лв. нотариални такси, като предявените искове по чл.79 ЗЗД във връзка с чл.430 ТЗ са отхвърлени за горницата над 108 273,12 швейцарски франка до пълния предявен размер от 146 620,49 швейцарски франка, представляващи част от дължимата главница по договора за кредит.
Касаторът „Юробанк България“ АД обжалва въззивното решение в отхвърлената част на исковете до предявения размер от 146 620,49 швейцарски франка. Поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК.
Касаторите М. И. И. и И. В. И. обжалват въззивното решение в уважената част на претенцията в размер на 108 273,12 швейцарски франка. Поддържат, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, а допускането на касационно обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.
Всяка от страните не изразява становище по касационната жалба на насрещната страна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL41579/28.07.2008 г., по силата на който „Юробанк България“ АД /с предишно наименование „Юробанк и еф джи България“ АД/ е отпуснала на М. И. И. и И. В. И. кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 204 000 евро, по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита – 30.07.2008 г. Констатирал е, че с договор за цесия от 16.10.2008 г. банката е прехвърлила вземането по договора за кредит на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, като с договор от 12.06.2017 г. вземането е прехвърлено отново на „Юробанк България“ АД. Констатирал е още, че съобщаването на двете цесии на кредитополучателите е извършено с нотариална покана с рег. № 7702/07.12.2017 г. и с нотариална покана с рег. № 7701/07/12.2017 г., които са връчени на 31.01.2018 г.; в поканите е направено и изявление за предсрочна изискуемост на цялото вземане по договора за кредит в общ размер на 574 536,14 швейцарски франка, поради неиздължаване на погасителната вноска с падеж 10.11.2011 г. С оглед на тази фактическа установеност въззивният съд е изтъкнал, че независимо от прехвърлянето на вземането на друг кредитор за определен период от действието на договора, към датата на предявяване на исковете банката е кредитор по вземането и е активно легитимирана да търси изпълнение по договора. В тази връзка е счел за неоснователни доводите на ответниците за нищожност на договорите за цесия поради липса на надлежно уведомление по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД, като е изложил съображения, че съобщаването на цесиите е неотносимо към тяхната действителност, а има значение само за действието им спрямо длъжника и третите лица. Отчел е, при позоваване на заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно – икономическа експертиза, че кредитът е отпуснат и усвоен в швейцарски франкове – 339 769 швейцарски франка, като е погасяван в същата валута след превалутиране на внесените от ответниците суми в различен вид валута. С оглед на тези констатации и при съобразяване на трайната съдебна практика, въззивният съд е приел за нищожни клаузите на т.IV от допълнителни споразумения от 31.03.2009 г. и 27.11.2009 г., чл.3 от допълнително споразумение от 28.07.2010 г. и чл.4 от допълнителни споразумения от 30.09.2011 г., предвиждащи преоформяне на просрочените към този момент вноски за главница и лихви чрез натрупването им към редовна главница. Изтъкнал е, че тези клаузи представляват анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим само между търговци, на основание чл.294, ал.1 ТЗ. Намерил е за неравноправна, съответно нищожна на основание чл.143, т.19 вр. 146, ал.1 ЗЗП и клаузата на чл.24 от договора. Изложил е съображения, че тази клауза е неиндивидуално договорена, последиците от нея са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, същата не е съставена по прозрачен начин, поради което кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключване на договора, както и че в нарушение на принципа за добросъвестност същата създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. С оглед на тези съображения решаващият състав е приел, че размерът на дължимите от кредитополучателите суми следва да бъде определен, като погасителните вноски от различен вид валута бъдат изчислени съобразно първоначално определения в договора курс „купува“ за швейцарски франк към евро и лева на банката в деня на усвояване на кредита – 1,665533 за евро и 1,2245 към лева. Счел е, че капитализирането на сумите, извършено с допълнителните споразумения, следва да бъде игнорирано, поради нищожност на клаузите. В тази връзка е приел, че начислените и погасени възнаградителни лихви по чл.3, ал.1 от договора следва да бъдат изчислени съобразно първоначално договорения размер от 6,9 % /5 % БЛП + 1,9 пункта надбавка/, поради нищожност на чл.3, ал.5 от договора, даващ право на банката да променя едностранно размера на един от компонентите на лихвения процент без предварително договорени ясни и точни критерии. Апелативният съд е счел за безспорно, че ответниците са погасявали дължимите вноски до 16.02.2012 г., като с малки изключения плащанията са били несъответни на уговорените с погасителния план размери и срокове. Приел е, при позоваване на заключението на вещото лице по изслушана във въззивното производство допълнителна съдебно – икономическа експертиза, че към датата на предявяване на иска, след приспадане на платената сума по главница в размер на 20 686,82 швейцарски франка, падежиралата главница е в размер на 108 273,12 швейцарски франка. С оглед на това въззивният съд е заключил, че предявеният иск за връщане на част от непогасената главница по отпуснатия кредит е основателен и доказан за сумата от 108 273,12 швейцарски франка. Приел е за доказан и иска за сумата от 300 лв. нотариални такси във връзка с неизпълнение на договорното задължение за връщане на сумата по кредита.
Апелативният съд е приел за неоснователно релевираното от ответниците възражение за погасяване на вземането по давност при позоваване на писмо с изх. № 1864/27.12.2011 г., изпратено до М. И. И., и писмо от 17.02.2012 г., подписано от адв.С. Ч.. По отношение на първото писмо е отчел, че същото изхожда от Банката като пълномощник на кредитора към този момент „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД. Съобразявайки съдържанието му, решаващият състав е приел, че липсва ясно, точно и недвусмислено изявление, че кредиторът обявява цялото вземане за изискуемо преди договорения срок, ако кредитополучателят не плати просрочените вноски по кредита. Според съда писмото представлява покана за плащане на просрочените задължения с предупреждение за неблагоприятните правни последици, които ще настъпят за кредитополучателя при предприемане на действия по предсрочна изискуемост и събиране на цялото вземане по принудителен ред.
По отношение на второто писмо, апелативният съд е намерил за безспорно, че адв.С. Ч. е бил пълномощник на банката, като представителната му власт е включвала и право да подписва от нейно име уведомления за предсрочна изискуемост. Отчел е, че процесното писмо представлява копие и в горната си дясна част съдържа баркод. В тази връзка е съобразил заключението на вещото лице по допуснатата съдебно – графологична експертиза, според което подписът в писмото е копие на подпис на адв.С. Ч., като липсва изходящ номер на банката или на адвокатската кантора. Отчел е още и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно – техническа експертиза, според което в „Дневник изходяща поща“ на банката се съхраняват три писма от 17.02.2012 г., нито едно от които не е адресирано до М. И. И., като същите съдържат изписан с химикал изходящ номер; ползваната от банката в този период деловодна програма „Архимед“ генерира автоматично изходящ номер на кореспонденцията, който се изписва ръчно върху писмото, докато изходящата кореспонденция на адв.С. Ч. не се номерира; изпращаните от него до кредитополучателите писма не съдържат баркод, като се използват куриерски фирми „Спиди“ и „Български пощи“. В допълнение, въззивният съд е изтъкнал, че по делото не е представен пощенския плик, с който М. И. И. е получила писмото, както и че ответниците не твърдят подобно писмо да е получено от И. В. И.. С оглед на тези съображения решаващият състав е заключил, че не е доказано отправянето на 17.02.2012 г. от адв.С. Ч., като пълномощник от банката, на изявление за предсрочна изискуемост на целия кредит, както и получаването на това изявление от ответниците.

По касационната жалба на „Юробанк България“ АД:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Следва ли въззивният съд да изложи подробни мотиви, следва ли мотивите на съдебното решение, и в частност въззивното, да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът, и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни, респективно неоснователни?“; 2. „При депозирана искова молба по смисъла на чл.124, ал.2 ГПК с приложено към нея изявление, че кредитното задължение е станало предсрочно изискуемо, поставя ли кредитополучателят в забава по отношение на целия остатък от кредита?“. Твърди, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 120/04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 281/29.11.2017 г. по гр.д. № 5235/2016 г. на ВКС, IV г.о., а по втория въпрос – с решение № 706/30.12.2010 г. по гр.д. № 1769/2009 г. на ВКС, III г.о. и решение № 43/06.02.2015 г. по гр.д. 4792/2014 г. на ВКС, IV г.о. Поддържа също, че е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение.
Първият въпрос е предпоставен от оплакването на касатора за необсъждане от въззивния съд на въведените във въззивната жалба доводи относно обявяването на предсрочната изискуемост на кредита, както и за несъобразяване на доказателствата, представени в подкрепа на тези твърдения. Въпросът е обуславящ за изхода на спора, тъй като при формиране на крайния извод за присъждане единствено на падежиралата главница към датата на исковата молба въззивният съд не е обсъдил представените по делото нотариална покана с рег. № 7702/07.12.2017 г. до М. И. И. и нотариална покана с рег. № 7701/07.12.2017 г. до И. В. И., за които изрично е констатирал, че съдържат изявление за предсрочна изискуемост на цялото вземане по договора за кредит, както и не е съобразил изтъкнатото в съдебно заседание уточнение от вещото лице относно размера на общо дължимата главница към датата на исковата молба. По въпроса е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото е налице задължителна практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 76/12.06.2012 г. по т.д. № 377/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 581/30.09.2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г. на ВКС, III г.о. и други, в които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Това налага допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с посочената по – горе съдебна практика на ВКС. Съобразно правомощията и съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав на ВКС уточнява поставения от касатора въпрос по следния начин: Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото?
Релевантността на втория въпрос е обусловена от отговора на първия въпрос, по който се допуска касационно обжалване.
Не следва да бъде разглеждан довода на касатора за очевидна неправилност на атакуваното решение, след като е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допустимост на касационния контрол.

По касационната жалба на М. И. И. и И. В. И.:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните въпроси: 1. „Следва ли въззивният съд при нередовна искова молба да даде указания за поправянето й, за да обезпечи постановяването на допустим съдебен акт по съществото на спора?“; 2. „Длъжна ли е въззивната инстанция да следи за допустимостта на обжалваното пред нея решение, постановено по нередовна искова молба, поради вътрешно противоречие между обстоятелствена част и петитум и задължителните указания в Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор?“; 4. „При въведени възражения за неравноправни клаузи и искане за обявяване на нищожност на договора следвало ли е съдът да прецени правилото на чл.146, ал.5 ЗЗП дали договорът може да се прилага и без неравноправните му клаузи?“; 5. „Длъжен ли е въззивният съд да следи за нищожността на правни сделки – договори за цесия, които са от значение за решаване на правния спор, и да се произнесе при наведено възражение за нищожност преди да реши спора по същество?“. Считат, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.5 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.4 на Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; по втория въпрос – с решение № 208/28.11.2013 г. по т.д. № 787/2012 г. на ВКС, I т.о.; по третия въпрос – с решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и решение № 232/05.01.2017 г. по т.д. № 2416/2015 г. на ВКС, II т.о.; по четвъртия въпрос – с решение № 175/07.11.2017 г. по т.д. № 141/2017 г. на ВКС, I т.о., а по петия въпрос – с решение № 240/29.03.2018 г. по т.д. № 1102/2017 г. на ВКС, I т.о. Считат, че последният въпрос е и от значение за точното прилагане на закона и правото. Поддържат също, че са налице основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК, тъй като въззивното решение е вероятно недопустимо поради нередовност на исковата молба и очевидно неправилно.
По допустимостта на въззивното решение:
Основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК е аргументирано от касаторите с доводи, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба вследствие наличието на несъответствие между обстоятелствената част и петитума. Настоящият състав намира, че от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на обжалваното въззивно решение. С оглед релевираното от ответниците възражение за нередовност на исковата молба, с определение по чл.129, ал.2 ГПК първоинстанционният съд е оставил същата без движение, като е дал указания на ищеца да посочи въз основа на кое от двете приложени по делото допълнителни споразумения от 30.09.2011 г. основава претенцията си, като изясни фактите и обстоятелствата за наличието на тези споразумения от една и съща дата с различен размер на задълженията, с оглед подписването им от представители на банката и ответниците. Даденото указание е изпълнено с молба с вх. № 10758/25.09.2018 г. При отстранена и вече несъществуваща нередовност на исковата молба относно съответствието между заявени факти и искане към съда, за въззивния съд не съществува задължение да я остави без движение.
Не е налице и твърдяното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според разпоредбата въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от поставените в изложението въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваната от касаторите част на въззивното решение не разкрива никой от изброените пороци. Отделно, основанието „очевидна неправилност“ е аргументирано с доводи, повтарящи развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на атакувания акт.
По посочените въпроси:
Първите два въпроса се свеждат до правомощията на въззивния съд при констатирана нередовност на исковата молба. Така поставени същите са относими към преценката за допустимост на обжалваното решение, съображения относно която са изложени по – горе. С оглед невярната теза на касаторите, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, неоснователен е доводът им, че атакуваният акт е постановен в противоречие с т.5 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.4 на Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и с решение № 208/28.11.2013 г. по т.д. № 787/2012 г. на ВКС, I т.о.
Третият и четвъртият въпроси са поставени във връзка с изложени в касационната жалба твърдения за необсъдени от въззивния съд възражения за неравноправност на клаузи от договора за кредит и допълнителните споразумения. По своята същност това са оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които не подлежат на преценка в производството по чл.288 ГПК, респективно не могат да обосноват допускане на касационно обжалване /т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Отделно, относно задължението на съда при наличие на неравноправни клаузи във вреда на потребителя е налице практика на ВКС, обективирана в цитираното от касаторите решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., съгласно което първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договори, като възражението на потребителя за неравноправен характер на договорна клауза не се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба и може да бъде наведено за пръв път във въззивното производство. Поради повелителния характер на нормите на Закона за защита на потребителите, уреждащи материята на неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, по отношение на същите намират приложение указанията в т.1 и т.3 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Даденото разрешение е аргументирано с практика на Съда на Европейския съюз, създадена във връзка с тълкуването на Директива № 93/13/ЕИО, разпоредбите на която са транспонирани в националното законодателство съгласно пар.13а, т.9 от ДР на ЗЗП. Посочено е, че поставените общи критерии за преценка на евентуално неравноправния характер на клауза в потребителски договор по чл.143 ЗЗП обуславя и процесуално правните аспекти както на служебната проверка на съда, така и на съдържанието на заявеното от потребителя възражение – служебната проверка на съда се основава на наличието на фактически и/или правни обстоятелства, въз основа на които може да се изведе неравноправност на договорна клауза, поради което към възражението на потребителя не трябва да се поставят допълнителни изисквания с оглед конкретизиране на някоя от хипотезите по чл.143 ЗЗП. В този смисъл са и цитираното от касаторите решение № 232/05.01.2017 г. по т.д. № 2416/2015 г. на ВКС, II т.о., както и служебно известното на настоящия състав решение № 87/16.11.2020 г. по т.д. № 2165/2019 г. на ВКС, I т.о. Обстоятелството, че въззивният съд не е обсъдил дали други клаузи от договора за кредит и допълнителните споразумения са неравноправни, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване, тъй като, както беше посочено, преценката се извършва при наличие на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клаузите. С оглед установяването на такива обстоятелства по отношение на клаузите на чл.3, ал.5. и чл.24 от договора за кредит, както и на т.IV от допълнителни споразумения от 31.03.2009 г. и 27.11.2009 г., чл.3 от допълнително споразумение от 28.07.2010 г. и чл.4 от допълнителни споразумения от 30.09.2011 г., решаващият съд е приел същите за нищожни поради тяхната неравноправност по смисъла на чл.143 вр. чл.146 ЗЗП, с което е процедирал в съответствие с постоянната практика на ВКС. Конкретните изводи, до които съдът е достигнал след анализ на съдържанието на сключените между страните договор и допълнителни споразумения, не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Петият въпрос не се явява обуславящ за изхода на спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не отразява решаващите изводи на въззивния съд. Формулирането му е предпоставено от твърдението на касаторите за необсъдено от въззивния съд възражение за нищожност на договорите за цесия на основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, но решаващият извод на съда за частично уважаване на исковете за част от главницата по кредита не е мотивиран с уговорки в договорите за цесия. Отделно, следва да се отбележи, че въззивният съд е взел предвид релевираните с отговора на въззивната жалба възражения относно действието на договорите за цесия, като е приел, че независимо от прехвърлянето на вземането на друг кредитор за определен период от действието на договора за кредит, към датата на предявяване на исковете ищецът е кредитор по вземането и е активно легитимиран да търси изпълнение по договора. Изтъкнал е още, че съобщаването на цесиите има значение само за действието им спрямо длъжника и третите лица, но не е относимо към тяхната действителност.
По изложените съображения, по касационната жалба на М. И. И. и И. В. И. не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в отменително – уважителната му част. По касационната жалба на „Юробанк България“ АД следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в отменително – отхвърлителната му част на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът „Юробанк България“ АД следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 766,95 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 100197/20.07.2020 г., постановено по в.т.д. № 361/2019 г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение № 45/17.06.2019 г. по т.д. № 39/2018 г. на Ловешки окръжен съд са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу М. И. И. и И. В. И. искове по чл.79 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ за разликата над присъдените 108 273,12 швейцарски франка до пълния предявен размер от 146 620,49 швейцарски франка, представляващи част от дължима главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL41579/28.07.2008 г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 100197/20.07.2020 г., постановено по в.т.д. № 361/2019 г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение № 45/17.06.2019 г. по т.д. № 39/2018 г. на Ловешки окръжен съд М. И. И. и И. В. И. са осъдени на основание чл.79 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД сумата от 108 273,12 швейцарски франка, представляваща част от дължима главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL41579/28.07.2008 г., ведно със законната лихва от 02.04.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 300 лв. нотариални такси.
УКАЗВА на касатора „Юробанк България“ АД в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер на 766,95 лв. по сметка на ВКС, при неизпълнение на което задължение касационната жалба ще бъде върната. След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Първо отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.