Р Е Ш Е Н И Е № 47 гр. София, 21.06. 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанина Начева ЧЛЕНОВЕ: 1. Теодора Стамболова 2. Бисер Троянов при секретаря Ил. Рангелова в присъствието на прокурора Лаков изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 162 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. З. Н. и неговия защитник против решение № 552 от 11.12.2017 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 1148/2017 г. В жалбата са изложени пространни съображения в подкрепа на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Твърди се, че въззивният съд основал решението си върху доказателства, които не събрал и проверил лично; че пропуснал да подложи на обстойна проверка и анализ всички доказателства, които установявали сериозно предизвикателство от страна на св. С. и ситуация, в която подсъдимият е бил принуден да се защитава, макар и превишавайки пределите на неизбежната отбрана; че оставил неизяснени множество значими факти за авторството и механизма на нападението, поради което формирал вътрешното си убеждение без обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото; че деянието не е било извършено с пряк умисъл за убийство на пострадалия; че случаят разкрива хипотеза на чл. 18, ал. 3, б. „а” или б. „б” НК, тъй като подсъдимия е имал възможност веднага да причини смъртта с още удари, но сам се е отказал от довършване на престъплението; че наложеното наказание не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства и целите по чл. 36 НК. Направени са алтернативни искания - за отмяна на решението и присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, за преквалификация на деянието по чл. 118 или по чл. 119 НК, за намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание защитникът (адв. Н.) поддържа в пълен обем доводите, изложени в жалбата. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, съображенията на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 198 от 13.07.2017 г. на Софийския градски съд по н. о. х. д. № 3009/2017 г. подсъдимият Г. З. Н. е признат за виновен в това, на 26.10.2016 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, да е направил опит умишлено да умъртви В. П. А., поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 12 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” НК и чл. 58а, ал. 1 НК е наложено наказание от десет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване. Съдът е приложил чл. 59 НК, разпоредил се е с веществените доказателства и в тежест на подсъдимия е възложил разноските по делото. С решение № 552 от 11.12.2017 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 1148/2017 г. присъдата е потвърдена. Касационната жалба е частично основателна. Според мотивите на въззивното решение делото е било разгледано пред първоинстанционния съд по реда на гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК. В рамките на посочената диференцирана процедура, подсъдимият, който доброволно признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласява да не се събират доказателства за тях, получава по-леко наказание, но се лишава от възможност да оспорва тези факти, както е в конкретния случай. Изложените доводи от жалбоподателите в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК изразяват несъгласието им с възприетите по делото фактически положения и поначало покриват оплаквания за необоснованост, в т. ч. на фактическата констатация относно психическото отношение на подсъдимия към деянието и съставомерните му последици. Софийският апелативен съд стриктно се е придържал към закона и задължителните указания от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСНК на Върховния касационен съд. Надлежно е изпълнил процесуалното си задължение да провери правилността на преценката на първоинстанционния съд за съответствие между самопризнанието на подсъдимия и събраните в досъдебното производство доказателства. Обсъдил е доказателствения материал внимателно, с достатъчна аналитичност и задълбоченост, мотивирайки се с ясни, точни и убедителни съображения. Липсва и основание да се уважат исканията за преквалификация на деянието по привилегированите текстове на чл. 118 НК или чл. 119 НК, тъй като приетите за установени по делото факти и обстоятелства не съдържат белези на ситуация на неизбежна отбрана, следователно и превишаване на нейните предели, на провокиращо поведение от страна на пострадалия А. и силно раздразнено състояние, в което подсъдимият да е взел решението за извършване на престъплението. Действията на св. С., върху които акцентират жалбоподателите могат да имат значение само при индивидуализация на наказанието. Поддържат се и оплаквания, че съдът бил длъжен да приложи коя да е от двете хипотези (или и двете), предвидени от разпоредбата на чл. 18, ал. 3 НК. В контекста на застъпената теза, че спрямо подсъдимия било осъществено физическо посегателство от страна на свидетели по делото, което се установявало от констатираните увреждания според съдебно медицинската експертиза, в жалбата отново се твърди, че нанесеният побой е довел до обаждането му на телефон 112 и че при възможност да отправи още удари, с които да причини смъртта на пострадалия веднага, още на мястото, подсъдимият не го направил, защото сам се отказал от довършване на деянието, когато другите престанали да го бият. Аргументите за доброволен отказ по смисъла на чл. 18, ал. 3 НК са напълно неприемливи. В пределите на установените фактически обстоятелства съдът по същество законосъобразно е отчел, че с нанасянето на удара с ножа, причинявайки на пострадалия прободно-порезно нараняване, проникващо в коремната кухина, изпълнението на престъплението е довършено. Когато деянието представлява довършен опит за извършване на умишленото престъпление е неприложима хипотезата на чл. 18, ал. 3, б. „а” НК. По делото не са били констатирани действия от страна на подсъдимия Н. за предотвратяване настъпването на престъпните последици, поради което не е имало и фактическо основание за приложението на чл. 18, ал. 3, б. „б” НК. Твърдението в жалбата, че подсъдимият се е обадил на тел. 112, тъй като му бил нанесен побой от свидетелите не е от естество да опровергае, а тъкмо напротив, само потвърждава направения извод, че с поведението си той не е допринесъл за предотвратяване на желания от него резултат. Респективно смъртта на св. А. обективно не е настъпила единствено поради други фактори, които стоят извън собствената воля и действия на подсъдимия Н. – на оказаната своевременно квалифицирана медицинска помощ с успешно извършената оперативна интервенция, след като случайно преминаващ около мястото полицейски патрул бил спрян от насъбралите се хора, полицейските служители потърсили спешна помощ и пострадалият бил отведен в Института „Пирогов”. Доводите обаче за явна несправедливост на наказанието са основателни. При индивидуализации на наказанието въззивният съд очевидно не е забелязал основание да пристъпи към приложението на чл. 55 НК с оглед извършения опит и изискванията на чл. 58 НК - общо правило, приложимо и при съкратеното съдебно следствие по гл. 27 НПК. Видно от мотивите на решението, при обсъждане на въпроса за наказанието е отчитал поредица от обстоятелства, които не е могъл да вземе предвид при индивидуализация по размер на лишаването от свобода, избраното като подходящото по вид. Освен част от действията на подсъдимия след деянието (подгонил с ножа и св.С., после спукал гумата на автомобила му) и споделяйки позицията на първоинстанционния съд за висока степен на лична обществена опасност на дееца, незаконосъобразно е съобразил самото обстоятелство, че подсъдимият бил извършил деянието при условията на опасен рецидив (л. 13 от мотивите), тъй като рецидивната престъпна дейност е обусловила правната квалификация по чл. 116, т. 12 НК и повторното зачитане противоречи на забраната по чл. 56 НК. Определил е като обосновано отчетено и предходно осъждане, извън правната квалификация (л. 13), но изложените данни в решението за предишната съдимост на дееца недвусмислено показват, че престъплението по чл. 343б НК (н. о. х. д. № 4978/2011 г. по описа на Варненския районен съд) с наложено наказание пробация и престъпленията по н. о. х. д. № 7868/2011 г. по описа на Варненския районен съд, за които е било наложено общо наказание от две години лишаване от свобода, се намират в реална съвкупност помежду си. При това положение, изключвайки го като компонент от едното осъждане, обусловило квалифициращото обстоятелство по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „б” НК, въззивният съд незаконосъобразно го е приобщил към обстоятелствата, отегчаващи наказанието на подсъдимия Н.. По същата линия Софийският апелативен съд е взел предвид и обстоятелствата, че подсъдимият Н. не проявил инициатива за оказване помощ на пострадалия (л. 12), опитал се да заличи следи от престъплението (л. 13), изхвърляйки недалеч ножа и „осъзнатата” възраст – 36 години към момента на деянието (л. 14). Положително установено доброволно и активно поведение на дееца след деянието, насочено към предотвратяване настъпването на вредните последици или оказано съдействие за изясняване на обстоятелствата, в т. ч. чрез предоставяне на средството, използвано за извършване на престъплението, представляват такива обстоятелства, които биха могли да облекчат наказателноправното му положение. Сама по себе си възрастта на подсъдимия Н. не разкрива особености на личността, които да рефлектират върху размера на наказанието. Въззивният съд е посочил най-общо и незначителния повод, по който е възникнал конфликта, но напълно е изключил от обсега на своето внимание други приети за установени по делото факти, предшествали престъпното посегателство на подсъдимия спрямо пострадалия А.. Те безусловно са очертавали, че не поведение на подсъдимия е станало повод за зараждането на конфликта, а първоначално отправената реплика към него от св. С., който с последващите си действия решително допринесъл за постепенното ескалиране и прерастване на словесния спор чрез взаимна размяна на реплики във физически сблъсък (хванал подсъдимия за дрехата, а след това му ударил и шамар по лицето). За сметка на така отчетените обстоятелства без качеството на отегчаващи, Софийският въззивният съд изцяло е игнорирал и присъствието на паническо разстройство на подсъдимия (специфично психогенно заболяване на епизодично проявяваща се пароксизмална тревожност), което било експертно констатирано при съдебнопсихиатричното изследване и обстоятелство със съществено влияние при преценката на обществената опасност на деянието и личността на подсъдимия Н.. Независимо от констатацията за отсъствието на „уплаха или смущение” (л. 6), то без съмнение се явява условие, способствало за емоционалното състояние на дееца, което съобразно установената фактическа обстановка в значителна степен е обусловило поведението му преди, по време и непосредствено след деянието и притежава белезите на смекчаващо отговорността обстоятелство с изключителен характер. Ето защо комплексната преценка на съвкупността от релевантни обстоятелства, включително съобразената от въззивния съд специфика на недовършеното престъпление (еднократен удар без употребата на особена сила, реално настъпило временно разстройство на здравето, неопасно за живота), както и проявеното от подсъдимия разкаяние, демонстриращо критичната му преоценка, позволяват да се направи заключение, че в дадения случай най-лекото предвидено наказание е несъразмерно тежко. При наличието на условията по чл. 55, ал. 1, т. 1 НК Върховният касационен съд намира, че наказание от осем години лишаване от свобода съответства на тежестта на извършеното престъпление, данните за личността на дееца и е достатъчно за ефективно постигане на целите по чл. 36 НК. След като приложението на чл. 55 НК се явява по-благоприятно от приложения чл. 58а, ал. 1 НК при определяне на наказанието на подсъдимия Н. (чл. 58а, ал. 4 НК), въззивното решение следва да бъде изменено в посочения смисъл. Жалбата в тази й част е основателна. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 НПК Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 552 от 11.12.2017 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 1148/2017 г., като намалява наказанието на подсъдимия Г. З. Н. на осем години лишаване от свобода. Оставя в сила решението в останалата му част. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: