Р Е Ш Е Н И Е № 138 Гр. София, 01 октомври 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на седемнадесети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора И. Симов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 592/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на частните обвинители Д. Д. Г., Е. П. Д. и Ц. П. Ж. против решение № 38/18. 03. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 64/2019 год. по описа на Апелативен съд – Варна. С жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като освен това е заявена претенция за необоснованост на атакувания съдебен акт. Поддържа се, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила както на досъдебното производство, така и в съдебната фаза на наказателния процес. Сочи се, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК, тъй като в него не са посочени действията на подсъдимия по оказване помощ на пострадалия, които обосновават приложението на привилегирования състав на чл. 343а от НК, като по този начин е допуснато противоречие между обстоятелствената част и диспозитива на акта и е нарушено правото на защита на подсъдимия. Изложени са доводи за пропуск на прокурора да посочи кои са доказателствата, обосноваващи правната квалификация на деянието. Твърди се, че първата инстанция необосновано е отказала да прекрати съдебното производство и вместо да отложи делото, за да даде възможност на страните да атакуват определението по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК, е дала ход на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, а въззивният съд вместо да отстрани това нарушение с отмяна на присъдата също е допуснала такова, тъй като е игнорирала доводите на частното обвинение в тази насока. Според жалбоподателите вследствие на всички тези нарушения съдът е достигнал до незаконосъобразни изводи относно правната квалификация на деянието и е наложил явно несправедливо наказание като при това не е съобразил всички отегчаващи отговорността обстоятелства, обосноваващи налагане на санкция около средния размер, предвиден за престъплението по чл. 343, ал. 1 от НК. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и присъдата на първостепенния съд и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция. В съдебно заседание повереникът на частните обвинители поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Защитникът на подсъдимия счита, че не са налице основания за отмяна на въззивния съдебен акт и пледира същият да бъде оставен в сила. Подс. С. Р. се солидаризира с аргументите на своя защитник и настоява решението да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: Касационната жалба е неоснователна. С присъда № 16/12. 11. 2018 год., постановена по н. о. х. д. № 318/2018 год. по описа на Окръжен съд – Добрич, подс. С. Р. С. е признат за виновен в това, че на 05. 05. 2017 год. при управление на л. а. „марка” с рег. № /рег. №/ нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на П. Ж. Г., като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 от НК вр. чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на две години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от четири години. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от три години. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци Д. Д. Г., Е. П. Д. и Ц. П. Ж. сумата от по 1 145,84 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на деянието, ведно със законната лихва за забава, считано от 10. 10. 2018 год. до окончателното и изплащане. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства и направените по делото разноски. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по жалби на подсъдимия и на частните обвинители и с решение № 38/18. 03. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 64/2019 год. по описа на Апелативен съд – Варна, е изменен, като подсъдимият е оправдан по обвинението за нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и наложеното му наказание лишаване от свобода е намалено от две години на една година и четири месеца. В останалата част присъдата е потвърдена. Преди всичко следва да бъде даден отговор на възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, защото обсъждането на останалите аргументи, отнасящи се до правилното приложение на материалния закон и справедливостта на наказанието, е поставено в зависимост от наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Несподеляеми са доводите на частните обвинители, касаещи съдържанието на обвинителния акт. Тяхната несъстоятелност е в няколко насоки. Преди всичко недоволството на касаторите недопустимо е обосновано не с нарушаване на собствените им законни права и интереси, каквото е императивното изискване на чл. 349, ал. 3 от НПК, а с накърняване правото на защита на подсъдимия. Наред с това се пропускат и съдържащите се в чл. 248, ал. 3 от НПК и чл. 351, ал. 2 от НПК ограничения касационната жалба да се основава на нарушения на процесуалните правила в досъдебната фаза на процеса, които са били приети за несъществени. Именно такъв е и настоящият случай – видно от протокола за проведеното разпоредително заседание съдът е оставил без уважение искането за прекратяване на съдебното производство, като е приел, че обвинителният акт отговаря на изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК и по-специално – че в него се съдържат достатъчно обстоятелства, обосноваващи квалификацията на деянието по чл. 343а от НК, дадена от прокурора. Впоследствие определението му по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК е било потвърдено от въззивната инстанция. Разбира се, касационната инстанция многократно е имала повод да заяви, че служебната ѝ намеса е допустима, когато се констатира наличие на някое от абсолютните нарушения на процесуалните правила, както и когато се установят закононарушения, които съществено накърняват правнозащитените интереси на подсъдимия или основните начала на правораздаването (Р. № 76/2004 год. по н. д. № 505/2003 год. на ІІІ н. о., Р. № 346/2004 год. по н. д. № 1054/2003 год. на ІІІ н. о. и др.). В този смисъл не съществува процесуална пречка настоящият съдебен състав да вземе отношение по съдържанието на обвинителния акт. При добросъвестен прочит, какъвто не се съдържа в касационната жалба, се установява, че представителят на държавното обвинение е изпълнил стриктно задълженията си по чл. 246, ал. 2 от НПК и на стр. 6 от делото е описал не само фактите, свързани с пътната обстановка и механизма на пътнотранспортното произшествие, но и тези, отнасящи се до последващите действия на подсъдимия по оказване помощ на пострадалия – поставяне главата на последния на високо, за да се облекчи дишането му, пръскането му с вода, съдействие при настаняването му в линейката. Обстоятелството, че прокурорът не е посочил доказателствата, въз основа на които е приел правна квалификация на деянието чл. 343а от НК, също не дава основание за отмяна на постановените съдебни актове и това е така, защото пропускът му не касае факти, които обуславят обективните и субективните признаци на престъплението и участието на обвиняемия в него – в този смисъл е и ТР № 2/2002 год. на ОСНК. Макар да не са съвсем лишени от резон, твърденията на жалбоподателите за процесуални нарушения, допуснати от първата инстанция при провеждане на разпоредителното заседание, също не могат да бъдат възприети. Съдът е пристъпил към разглеждане на делото по реда на глава двадесет и седма от НПК незабавно след провеждането на разпоредителното заседание, основавайки се на разпоредбата на чл. 252, ал. 1 от НПК. Същата обаче не бива да бъде прилагана изолирано от друга норма – тази на чл. 249, ал. 3 от НПК, предвиждаща обжалваемост на определението по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК и по необходимост изискваща да бъде отложено делото, за да могат страните да упражнят правото си да атакуват определението, с което е отказано прекратяване на съдебното производство. На пръв поглед между двете разпоредби съществува непреодолима колизия, която обаче може да бъде разрешена при логическото им тълкуване, което води до извод, че съдът може да пристъпи към разглеждане на делото по реда на глава двадесет и седма или двадесет и девета незабавно след разпоредителното заседание само ако страните не са релевирали доводи за съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебната фаза. Ако такива съображения са били изложени, той би следвало да отложи делото, за да им даде възможност да обжалват отказа за прекратяване на съдебното производство. Погледнато от този ъгъл първостепенният съд действително е допуснал процесуално нарушение, но то не може да обоснове отмяна на актовете на инстанциите по фактите. Това е така не само защото частните обвинители все пак са получили произнасяне по частната си жалба срещу определението по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК, но и защото, и това е много по-важно, не са били допуснати претендираните от тях съществени нарушения на процесуалните правила, отнасящи се до съдържанието на обвинителния акт. С оглед спецификите на касационното производство и правомощията на върховната съдебна инстанция на възраженията необоснованост на въззивния съдебен акт не се дължи отговор. Доводите, отнасящи се до доказателствената съвкупност, могат да бъдат обсъждани единствено от гледна точка на законосъобразното провеждане на процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК. Отново при коректен прочит на материалите по досъдебното производство се налага извод, че първата инстанция с основание е приела, че направеното от подсъдимия признание на фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, се подкрепя от събраните доказателства и това се отнася както до механизма на пътнотранспортното произшествие, така и до последващите действия на водача С. Р.. В тази насока са не само обясненията на подсъдимия пред разследвващ орган, но и показанията на свидетелите Г. Ц. (л. 38 и л. 60, т. 2 ДП), Д. Д. (л. 43 и 58, т. 2 ДП), П. П. (л. 90, т. 2 ДП), Р. Й. (л. 93, т. 2 от ДП) и П. П. (л. 94, т. 2 от П), установяващи различните аспекти на помощта, оказана от подс. Р. на пострадалия П. Г.. Ето защо не може разумно да се поддържа, че като е разгледала делото по реда на глава двадесет и седма от НПК първата инстанция е допуснала съществено нарушение на процесуалните правила, което е останало извън вниманието на апелативния съд. Що се отнася до последната дума на С. Р. пред първата и въззивната инстанция, освен че предложената от жалбоподателите интерпретация на заявеното от него е неточна и невярна, следва изрично да се припомни, че посоченото от подсъдимия в този стадий от съдебната фаза няма доказателствена стойност, а е израз на неговото окончателно отношение към обвинението. На следващо място, неоснователни са и възраженията срещу съдържанието на въззивното решение. Същото е постановено при стриктно спазване изискванията на чл. 339, ал. 1 и 2 от НПК. Спецификите на диференцираната процедура, по която е разгледано делото от първата инстанция са обусловили и обхвата на второинстанционната проверка, и съдържанието на съдебния акт. Контролираната инстанция е подложила на критичен анализ доказателствата, събрани на досъдебното производство, и законосъобразно се е солидаризирала с окръжния съд, че те подкрепят направеното от подсъдимия признание на фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт. Специално внимание е обърнато на доводите на частното обвинение за отсъствие на доказателства за оказана помощ на пострадалия и на л. 70-71 от в. н. о. х. д. № 64/2019 год. са анализирани доказателствените средства, установяващи този факт. Изложени са и обстойни и законосъобразни съображения защо са приети за неоснователни аргументите на поверениците по приложение на материалния закон и тези относно размера на наказанието и начина на изтърпяването му. Ето защо не може да бъде удовлетворено искането на частното обвинение за отмяна на въззивното решение на посоченото основание. Всъщност основното недоволство на жалбоподателите е свързано с възприетата от прокурора правна квалификация на деянието по чл. 343а от НК. Доводите им обаче са в противоречие с принципното положение, залегнало в чл. 127, т. 1 и т. 3 от Конституцията и чл. 46, ал. 1 от НПК, че по делата от общ характер господар на досъдебното производство е единствено прокурорът. Той е органът, под чието ръководство и надзор се осъществява досъдебното производство и единствено от неговата суверенна преценка зависи кои лица ще бъдат привлечени в качеството на обвиняеми и за какви престъпления – чл. 46, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от НПК. В това отношение представителят на държавното обвинение не може да получава указания от други органи и в частност от съда. Извън изрично посочените в закона случаи съдът не може да интервенира в досъдебното производство и да предопределя хода му, изземвайки изключителни правомощия на прокурора и указвайки му, какво обвинение и срещу кои лица следва да бъде повдигнато. След като прокурорът е преценил, че деянието на подс. Р. осъществява състав на престъпление по чл. 343а от НК, настоящият съдебен състав не разполага с правомощия да отмени въззивното решение и първоинстанционната присъда по съображения за необходимост от повдигане на ново обвинение с прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Наред с това тезата за неправилно приложение на закона се основава на неправилна интерпретация на разпоредбата на чл. 343а от НК. Частните обвинители поставят приложението на коментирания привилегирован състав в зависимост само от обаждане на единния номер за спешни повиквания 112, но законодателят не е въвел подобно ограничение. Напротив, единствените изисквания са свързани с това помощта да е необходима, т. е. да е оказана на жив човек, и деецът да е бил в достатъчна степен активен в действията си по поддържане живота на пострадалия. В настоящия казус и двете предпоставки са налице. П. Г. е починал по време на транспортирането му до здравно заведение, като с оглед получените от него тежки травми безспорно се е нуждаел от помощ и е получил такава от подсъдимия. Вярно е, че ако всяко от описаните в обвинителния акт действия се разглежда изолирано от останалите и се пренебрегне взаимната им свързаност и логическата им последователност, във възраженията на касаторите би могъл да бъде открит известен резон и да се спори дали наистина С. Р. е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия. Принципите за обективност, всестранност и пълнота изискват обаче поведението на подсъдимия да се обсъжда в неговата цялост и именно при такъв подход се налага извод, че извършените от Р. действия покриват критериите на чл. 343а от НК и към него не бива да се поставят допълнителни изисквания като сигнализиране на Бърза помощ, изваждане на пострадалия от превозното средство и т. н. На последно място, неоснователно се поддържа, че наложеното наказание е явно несправедливо. При индивидуализацията му въззивният съд е отчел всички обстоятелства от значение за вида и размера му без да надценява едни от тях за сметка на останалите. Вярно е, че избраната от подсъдимия скорост е надвишавала максимално допустимата за района на произшествието; вярно е също така, че подсъдимият е допуснал още едно нарушение на правилата за движение, намиращо се в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. На тези обстоятелства, обосноваващи завишена степен на обществена опасност на деянието, обаче противостоят данните за личността на подсъдимия. Същият е с чисто съдебно минало и отлични характеристични данни, трудово ангажиран е, с отговорно отношение към семейството си. За периода от придобиване на правоспособност като водач на МПС до извършване на инкриминираното деяние, т. е. за тринадесет години, същият е санкциониран само веднъж, при това не за нарушаване режима на скоростта. Нещо повече, наложеното му административно наказание е достатъчно отдалечено във времето от деянието – предмет на настоящия казус, поради което не дава съществено отражение върху извода, че С. Р. поначало е отговорен водач на МПС. Наред с това не може да бъде игнорирано и още едно обстоятелство, касаещо отношението на подсъдимия към извършеното от него престъпление. Още пред разследващия орган той е депозирал подробни обяснения, в които добросъвестно е посочил както скоростта, с която се е движил, така и че е отклонил вниманието си от пътя, с което е удовлетворил изискванията на ТР № 1/2009 год. на ОСНК признанието своевременно и съществено да е спомогнало за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител още на досъдебното производство. Тъй като последователността, с която Р. е проявил критичност към извършеното, недвусмислено показва, че разкаянието му е искрено, а не формално и декларативно, съдилищата по фактите законосъобразно са го третирали като смекчаващо отговорността обстоятелство. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства мотивира и касационната инстанция да приеме, че подсъдимият както по принцип, така и като водач на МПС в частност, е личност с ниска обществена опасност, а извършеното от него посегателство е изолирана проява в живота му, поради което за поправянето и превъзпитанието му не е необходимо нито налагането на по-високо наказание, нито ефективното му изолиране от обществото. Намеса на касационната инстанция, ориентирана към завишаване на наказанието или промяна в начина му на изтърпяване, не се налага и с оглед генералната превенция. За да настояват за отмяна на въззивното решение с указания за увеличаване на наказанието и отмяна на условното осъждане, частните обвинители акцентират единствено върху наказанието лишаване от свобода. Законодателят обаче е предвидил кумулативна санкция за престъпленията против транспорта и преценката дали тя ще постигне целите по чл. 36 от НК е комплексна, с оглед всички наказания, включени в нея и наложени от съда. Това принципно положение е било съобразено от контролираната инстанция и тя убедително е защитила позицията си, че за постигане на целите на наказанието, включително и на предупредително и възпиращо въздействие спрямо останалите членове на обществото наред с минималния размер на наказанието лишаване от свобода е необходимо деецът да бъде лишен от възможността да върши престъпления от същия вид за един по-продължителен период. Именно поради това С. Р. е бил лишен от правоуправление на МПС за срок от три години. Отделен е въпросът, че генералната превенция не се основава само и единствено върху размера на наказанието. С не по-малко значение са неизбежността на същото и своевременното санкциониране на престъпните посегателства, които фактори в случая са налице. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 38/18. 03. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 64/2019 год. по описа на Апелативен съд – Варна. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.