2 Р Е Ш Е Н И Е № 50099 гр. София, 09.11.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение, в публично съдебно заседание на осми юни през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ИВО ДИМИТРОВ при секретаря Александра Ковачева, като изслуша докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 920 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „44 БИТ“ ЕООД (н.) срещу решение № 1520/13. 11. 2020 г., постановено по в.т.д. № 2143/2020 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Шести състав, с което е потвърдено решение № 5773/07. 08. 2017 г. по гр.д. № 1704/2016 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-16 състав. С първоинстанционното решение по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено, че „44 БИТ“ ЕООД дължи на Д. К. Р. на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 200000 лв. - неустойка по чл. 6.2 от споразумение между страните от 26. 02. 2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаването на заявлението за издаване заповед за изпълнение (07. 09. 2015 г.), за което вземане е издадена заповед по чл. 417 ГПК от 24. 11. 2015 г. по ч.гр.д. № 53841/2015 г. на СРС, ГО, 87-ми състав и са присъдени разноски, направени от ищеца пред първата инстанция и в заповедното производство. В касационната жалба, депозирана в деловодството на САС на 30. 12. 2020 г., се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, респективно, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че въззивният състав е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като не е разгледал и не се е произнесъл по аргументите на ответника, съдържащи се в основната въззивна жалба и в допълнението към нея от месец май 2020 г. Иска се обезсилване на атакуваното решение, а при условията на евентуалност – неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции, респ. – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Ответникът по касация Д. К. Р. в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва жалбата, не претендира разноски за касационното производство. С определение № 153 от 18. 03. 2022 г. обжалваното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по процесуалноправния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?“ Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Разгледана по същество същата е основателна. Въззивното решение не е недопустимо, както това общо и немотивирано се твърди в касационната жалба. Оплакването в депозираната в срока за обжалване касационна жалба за недопустимост на решението е изцяло бланкетно /допълнението към касационната жалба е депозирано след изтичането на срока за обжалване, съответно – касационният състав не дължи произнасяне по аргументите в него, по съображения изложени в постановеното по делото определение по чл. 288 от ГПК/. Независимо от това, при преценка на допустимостта на въззивното решение съобразно разпоредбата на чл. 290, ал. 2 от ГПК, която урежда, че ВКС проверява въззивното решение само по посочените в жалбата основания, но при проверката на неговата правилност, а не на допустимостта му, настоящият състав намира, че същото оплакване на касатора е неоснователно и по същество. Обжалваното въззивно решение е постановено при наличието на всички положителни и при отсъствието на отрицателни процесуални предпоставки за упражняване на правото на иск на ищеца. Въззивният съд е разгледал именно предявеният от ищеца иск, като се е произнесъл в рамките на предмета на спора по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на задължение за договорна неустойка, а оплакването в касационната жалба, аргументирано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за вероятна недопустимост на въззивното решение, поради липса на произнасяне от съда по заявените основания в първоначалната въззивна жалба и в допълнението към нея, е относимо към правилността на въззивното решение, а не към неговата допустимост. Обжалваното въззивно решение е неправилно. С оглед доказателствата по делото, препращайки и към мотивите на първата инстанция на основание чл. 272 от ГПК, въззивният съд е приел за установени следните релевантни за спора обстоятелства: - съгласно чл. 4.2. от споразумение с нотариална заверка на подписите от 26. 02. 2015 г. въззивникът „44 БИТ“ ЕООД се е задължил да предприеме необходимите правни и фактически действия за извършване на продажба на дяловете от капитала на дружеството „Пропърти Метросити А21“ ЕООД на Д. Р. срещу заплащане на цена от 515000 лв., която продажба на дялове е следвало да бъде осъществена след извършване на непарични /апортни/ вноски в капитала на „Пропърти Метросити А21“ ЕООД; - към датата на сключване на споразумението „44 БИТ“ ЕООД е било едноличен собственик на „Пропърти Метросити А21“ ЕООД. Към момента на произнасяне на въззивния съд едноличен собственик на „Пропърти Метросити А21“ ЕООД (с променено наименование - „Пропърти А21 М. 51“ ЕООД), е офшорното дружество „Кабинет Холдинг Л.“ с регистрация в Сейнт Л.; - съгласно чл. 6.2. от споразумението от 26. 02. 2015 г. „44 БИТ“ ЕООД е разполагало с правото да поиска разваляне на споразумението поради отказ да го изпълни в частта за продажба на дялове от капитала на „Пропърти Метросити А21“ ЕООД, като при упражняването на това право страната, която е поискала разваляне на споразумението се е задължила да заплати на другата страна обезщетение за неизпълнение на задължението по чл. 4.2. в размер на сумата от 200000 лв.; - на 31. 03. 2015 г. „44 БИТ“ ЕООД е упражнило правото си по чл. 6.2. от споразумението, като е изпратило на Д. Р. уведомление с нотариална заверка peг. № 7631 на нотариус А. Ч., рег. № 310 на НК, с което го е уведомило, че няма да изпълни споразумението от 26. 02. 2015 г. в частта му за продажбата на дяловете от капитала на „Пропърти Метросити А21“ ЕООД и в тази част го счита за развалено от датата на нотариалната заверка на уведомлението, т.е от 31. 03. 2015 г. Със същото уведомление „44 БИТ“ ЕООД е декларирало, че се съгласява да заплати договорената неустойка по чл. 6.2. от споразумението в срока по чл. 6.4. от същото - до 2 месеца от разваляне на споразумението; - със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 24. 11. 2015 г. по ч.гр.д. № 53841/2015 г. СРС е разпоредил на основание чл. 417, т. 3 от ГПК длъжникът „44 БИТ“ ЕООД да заплати на Д. Р. сумата 200000 лв. - дължима неустойка по чл. 6.2. от споразумение от 26. 02. 2015 г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва от 07. 09. 2015 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 4000 лв. - съдебно-деловодни разноски по производството. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е постъпило възражение от длъжника, като кредиторът е предявил установителен иск в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, по който иск е образувано настоящото производство. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от Д. К. Р. установителен иск, въззивният състав е приел за правилни и законосъобразни изводите на първата инстанция, че произтичащата от чл. 6.2. от споразумението от 26. 02. 2015 г. едностранна възможност за всяка от страните да се откаже от договора, по същество не представлява развалянето му по смисъла на чл. 87 ЗЗД, а е изрично предвидена в договора едностранна възможност на всяка от страните да се откаже от него. Този извод е аргументиран със становището, че правото да се развали договора принадлежи единствено на изправната страна, а в случая страните изрично са предвидили възможността да се прекрати за в бъдеще съществуващата между тях облигационна връзка по инициатива на която и да е от тях, без да има значение дали тя има качеството на изправна страна, както и дали другата страна е изпълнила своите насрещни задължения по правоотношението. Според съда именно поради това е било предвидено в клаузата на 6.2. от споразумението задължение на страната, по чиято инициатива е прекратено правоотношението, да заплати на другата обезщетение (имащо характер на неустойка), което има компенсаторен характер и с което се цели да се обезщети тази страна за вредите от прекратяването на договора, независимо от обстоятелството, че е започнало неговото изпълнение. Въззивният състав е посочил, че уговорената възможност по чл. 6.2. от споразумението наподобява института на отметнината, но с тази разлика, че отказът е упражнен след като изпълнението на договора е започнало. В тази връзка съдът е обосновал извода, че с упражняването на правото по чл. 6.2. от споразумението да се прекрати едностранно действието на договора от страна на „44 БИТ“ ЕООД (обективирано в уведомлението от 31. 03. 2015 г.), е възникнало правото на другата страна Д. Р. да получи сумата 200000 лв., представляваща дължима неустойка по чл. 6.2. от споразумението от 26. 02. 2015 г. Въззивният състав е приел по-натам, че клаузата за неустойка е валидна, а възражението на въззивника за липса на индивидуализация на поетото задължение за прехвърляне на дружествените дялове от капитала на „Пропърти Метросити А21“ ЕООД - неоснователно. Подчертал е, че доводите на жалбоподателя за противоречие с чл. 134 ТЗ са ирелевантни за правния спор, тъй като в чл. 4.2. от споразумението от 26. 02. 2015 г. страните са постигнали недвусмислена и ясно изразена уговорка за продажбата на дяловете, притежавани от „44 БИТ“ ЕООД в това дружество при цена от 515000 лв., след като неговият едноличен собственик извърши непарична вноска - апорт на описаните в приложението към споразумението недвижими имоти, с което на практика ще се увеличи капитала на дружеството и за което ще са приложими правилата на чл. 72 и сл. ТЗ. Според апелативния съд не са основателни доводите на въззивника, че дължи връщане на получения задатък по чл. 5.7. от 20000 лв. в двоен размер, а не заплащане на неустойка от 200000 лв., тъй като по аргумент от чл. 93, ал. 2 от ЗЗД задатък в двоен размер може да претендира единствено изправната страна, която се е отказала от договора, поради неизпълнението му от длъжника. Съдът е приел, че в случая разпоредбата на от чл. 93, ал. 2 от ЗЗД е неприложима, доколкото отношенията между страните не се разглеждат на базата на виновното неизпълнение на задълженията им, а на изрично предвидената в договора възможност, която и да е от тях едностранно да се откаже от договора, независимо от липсата на виновно поведение на другата, и за което е предвидено да й дължи компенсаторно обезщетение в размер на исковата сумата от 200000 лв. В тази връзка е потвърдено виждането на първата инстанция, че не е налице конкуренция между уговорените в споразумението задатък и неустойка. На последно място въззивният състав е изложил съображения за неоснователност на доводите на въззивника за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, посочвайки, че същата не е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. Според съда предвидената в споразумението неустойка в размер на 200000 лв. не е и прекомерна по размер, тъй като освен обезщетителна, неустойката има и санкционна функция, целяща да стимулира страните да изпълнят договореното. Акцентирано е, че процесната неустойка е точно и ясно отнапред определена по размер. Освен обсъдените от въззивния съд, включително и по реда на препращането на основание чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, възражения на ответника срещу иска, още с отговора си на исковата молба ответникът е заявил и поддържал /т. 1.5. и сл. на стр. 5 от отговора на исковата молба, л. 55 и сл. от първоинстанционното дело/, че към датата на издаване на заповедта за изпълнение, споразумението от 26. 02. 2015 г., в чл. 6.2. от което е уговорена процесната в производството неустойка, е прекратено по силата на клаузите на допълнително споразумение от 27. 04. 2015 г., свързвайки го със съдържанието на описаното по-горе уведомление от 31. 03. 2015 г., и с клаузите на допълнително споразумение и от 26. 06. 2015 г. /и трите споразумения са описани от ищеца още в исковата му молба, и са приложени от него към същата./ В тази връзка ответникът е посочил, че на 27. 04. 2015 г. страните по споразумението от 26. 02. 2015 г. „УОТЪРФОЛ КЪМПАНИ“ ЕООД, „44 БИТ“ ЕООД, „ПРОПЪРТИ МЕТРОСИТИ А21“ ЕООД /наименованието на което към тази дата е променено на „ПРОПЪРТИ А21 М. 51“ ЕООД/, С. С. Т. и Д. К. Р., са сключили допълнително споразумение с нотариална заверка на подписите към споразумението от 26. 02. 2015 г., в чл. 8 от което е уговорено, че считано от датата на нотариалната му заверка, първоначалното споразумение от 26. 02. 2015 г. се счита за прекратено, освен в частта, касаеща приетото от страните уведомление от 31. 03. 2015 г. От така изложеното ответникът вади аргумент, че споразумението от 26. 02. 2015 г., на което заявителят - ищец основава своето вземане, към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е действало, тъй като е било прекратено, а вместо него е действало допълнително споразумение от 27. 04. 2015 г. /съобразно съдържанието на чл. 11 от последното/, което обаче не е посочено в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение в заповедното производство, като документ на който вземането се основава. По-натам в отговора на исковата молба са изложени от ответника подробни съображения, представляващи по същество възражения срещу иска, относно действието на допълнителни споразумения от 27. 04. 2015 г. и 26. 06. 2015 г., и на уведомлението от 31. 03. 2015 г. по отношение на споразумението от 26. 02. 2015 г., в чл. 6.2. от което е уговорена процесната в производството неустойка - все в насока на недължимост на същата. Тези свои възражения срещу иска ответникът е поддържал по време на цялата висящност на производството, включително и като оплаквания във въззивната му жалба, и в депозирано в срока за въззивно обжалване допълнение към същата, с което ги е въвел като предмет и на въззивното производство, поради следното: Постановеното по делото първоинстанционно решение е съобщено на ответника „44 БИТ“ ЕООД на 12. 20. 2017 г. В срока за обжалването му – с молба от 16. 10. 2017 г., ответникът е уведомил съда, че на 05. 10. 2017 г. е постановено решение по т.д. № 8992/2016 г. на СГС, с което е открито производство по несъстоятелност по отношение на „44 БИТ“ ЕООД, което обстоятелство обуславя спиране „ex lege“ на производството по делото, на основание чл. 637, ал. 1 ТЗ. Производството е възобновено на 18. 06. 2020 г. Докато същото е било спряно, ответникът „44 БИТ“ ЕООД (н.) е депозирал съответно - на 27. 10. 2017 г. въззивна жалба, а на 27. 05. 2020 г. (видно от отразяването от съдията-докладчик върху молбата на „44 БИТ“ ЕООД от 20. 05. 2020 г.) - допълнение към въззивната жалба. С определението за възобновяване от 18. 06. 2020 г. е разпоредено препис от въззивната жалба и от допълнението към нея да бъдат връчени на насрещната страна за отговор в двуседмичен срок. Допълнението към въззивната жалба е получено от пълномощника на Д. Р. на 19. 06. 2020 г., а отговорът на въззивната жалба, включително и на допълнението към нея е представен на 02. 07. 2020 г. В тази връзка следва да се приеме, че въззивната жалба и допълнението към нея, подадени преди възобновяване на производството на 18. 06. 2020 г. (възобновяването става по силата на определение на съда по чл. 637, ал. 3 ТЗ и продължава с участието и на синдика), са депозирани в срока за обжалване на първоинстанционното решение. Този извод е съобразен и с постановеното определение № 3231/23. 10. 2018 г. по ч.гр.д. № 4840/2018 г., потвърдено от ВКС (по спор дали решението на СГС е влязло в сила), в което апелативният състав е посочил, че делото е спряно по силата на закона – чл. 637, ал. 1 ТЗ с откриване производството по несъстоятелност на ответника, в резултат на което срокът по чл. 259 ГПК е спрял на тече. При изложените обстоятелства се налага краен извод, че както първоначално депозираната от ответника въззивна жалба, така и допълнението към нея, са представени в срока по чл. 259 ГПК и е следвало да бъдат взети предвид от въззивния съд. Посоченото допълнение към въззивната жалба не се намира в кориците на въззивното дело, независимо че: 1.) първоинстанционният съд изрично е отразил, че допълнението към въззивната жалба е представено на 27. 05. 2020 г.; 2.) с молба на „44 БИТ“ ЕООД от 27. 05. 2020 г. до САС е бил представен още един екземпляр от допълнението и 3.) допълнението е получено от пълномощника на ищеца и е обсъдено в отговора на въззивната жалба. Анализът на мотивите на въззивното решение също сочи, че въззивният съд е решил спора, като е взел предвид в по-голямата им част оплакванията на въззивника, съдържащи се в допълнението към въззивната жалба, приложено за сведение във фотокопие от касатора към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, депозирано в касационното производство. Апелативният състав е приел за неоснователни съдържащите се в допълнението към въззивната жалба оплаквания и доводи относно твърдението на въззивника за нищожност на чл. 6.2. от споразумението от 26. 02. 2015 г., поради: неиндивидуализиране на задълженията на страните по него; противоречие с материалния закон - чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, и противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, т. 3 ЗЗД. Съдът е обсъдил оплакванията и твърденията на жалбоподателя в допълнението към въззивната жалба, че неустойката не е дължима, доколкото задължението е уговорено под отлагателно условие, че обезщетението в случая представлява отметнина, а не неустойка и че е налице конкуренция между уговорените задатък и неустойка. Въззивният съд не е взел отношение и не е обсъдил единствено оплакването на въззивника, конкретизирано в допълнението към жалбата му, за значението за правния спор на сключените впоследствие споразумения от 27. 04. 2015 г. и от 26. 06. 2015 г. Въпреки, че във въззивната жалба и в допълнението към нея /и двете депозирани в срока за въззивно обжалване/, ответникът също прави доводи за недължимост на процесната неустойка с оглед сключените допълнителни споразумения и възможността те да бъдат отменяни по всяко време, въззивният съд не е изложил мотиви дали тези последващи споразумения имат значение за спора и евентуално ако имат – какви са правните последици от тях. Липсата на обсъждане на това възражение на ответника от страна на въззивния съд не се преодолява от извършеното от него на основание чл. 272 от ГПК, препращане към мотивите на първоинстанционното решение, доколкото и в мотивите на първоинстанционното решение този въпрос също не е обсъждан и не му е даден отговор. При така изложеното налага се извод, че въпросът, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?“, е решен от въззивния състав в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обективирана в решение № 178/24. 04. 2017 г. по т.д. № 1340/2015 г. на I т.о.; решение № 72/18. 07. 2017 г. по т.д. № 3310/2015 г. на ІI т.о.; решение № 142/30. 03. 2020г. по т.д. № 2970/2018 г. на I т.о. и други, съгласно която практика съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, съобразно оплакванията във въззивната жалба и отговора към нея. При така изложеното обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и доколкото с оглед констатираната в касационното производство, липса на своевременно депозираното в срока за въззивно обжалване допълнение към въззивната жалба, по делото се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, същото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. След връщане на делото с оглед приключилата преди изпращането му от първоинстанционния съд за разглеждането му по реда на въззивния съдебен контрол, размяна на книжа по реда на чл. 263 от ГПК, съответно - наложителността от осигуряването на идентичността на съдържанието на липсващото по делото допълнение към въззивната жалба с първоначално депозираното в срока за обжалване такова, въззивният съд следва да обезпечи по съответния ред за възстановяване на изгубени съдебни книжа - чл. 94, ал. 5, вр. ал. 1-4 от Правилника за администрацията в съдилищата, възстановяването на изгубеното допълнение към въззивната жалба с първоначално депозираното по делото негово съдържание. След изпълнение на посочената процедура, въззивният съд дължи ново произнасяне по съществото на спора, при съобразяване с цитираната в настоящите мотиви практика на ВКС, съгласно която съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, съобразно оплакванията във въззивната жалба, в случая - и в допълнението към същата, и в отговора на насрещната страна по тях. При повторното разглеждане на делото от въззивния съд, същият следва да разреши и въпроса за разпределението между страните, на отговорността за разноски в настоящото касационно производство. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 1520 от 13. 11. 2020 г., постановено от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Шести състав по в.т.д. № 2143 по описа на съда за 2020 г. ВРЪЩА ДЕЛОТО на същия съд за разглеждане от друг състав, при изпълнение на указанията, дадени в мотивите на настоящото решение. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: