Ключови фрази
Установителен иск * ревандикационен иск * установяване право на собственост * предаване на владение * сила на пресъдено нещо * насрещен иск * давностно владение * доказателствена тежест * обективно съединяване на искове * отрицателен установителен иск

Р Е Ш Е Н И Е
№ 530
София, 05.07.2010 година
В   ИМЕТО   НА   НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на гражданска колегия, в съдебно заседание на девети юни две хиляди и десета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ:               ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
                                    ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
при участието на секретаря А. Иванова,
разгледа докладваното от съдия Владимир Йорданов
гр.дело N 1560 /2009 г.:
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационни жалба на насрещните страни по гр.д. № 1028 /2007 г. на Варненски окръжен съд, г.о., ІІІ с-в. срещу решение от 21.04.2009 г..
И. М. Г., В. Я. И. и Е. Д. И. обжалват решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от тях срещу С. Г. У. и Е. И. У. иск по чл.108 ЗС заза приемане за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на недвижим имот, съставляващ пл.н.490 по плана на к.к. Чайка, в землището на гр. В., с площ 1,562 кв.м. с посочени граници и в частта за разноските. Тези жалбоподатели твърдят, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Доводите ще бъдат обсъдени по-долу. Искат отмяна на решението в обжалваната част, уважаване на иска и присъждане на разноски.
С. Г. У. и Е. И. У. са обжалвали решението в частта, с която е отхвърлен техният отрицателен установителен иск срещу И. М. Г., В. Я. И. и Е. Д. И. и Г. Д. И. за признаване за установено, че ответниците не са собственици на същия имот. Тези жалбоподатели твърдят, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Доводите ще бъдат обсъдени по-долу. Искат отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на иска.
Георги Д. И. е починал след устните състезания пред въззивния съд, неговите правоприемници Д. Г. Х. и И. Г. Д. не изразяват становище по жалбите.
ВКС е допуснал касационно обжалване с определение от 15.03.2010 г. по следните въпроси : предмета на доказване по отрицателния установителен иск, формираната сила на пресъдено нещо по този иск, когато е налице обективно съединяване на искове при предявяване на насрещен ревандикационен иск между същите страни и за същия имот, по които е налице противоречива съдебна практика, т.к. по делото съдът е отхвърлил и двата иска без да разреши въпроса кой е собственик на имотите, а има практика на ВКС, че отхвърлянето на отрицателния установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответниците - решение № 1* от 13.07.2004 г. по гр.д. 372 /2003 г. на ВКС, ІV г.о., което е основание по чл. 280,ал.1, т.2 ГПК.
По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК настоящият състав намира следното:
Исковете се основават на твърдения, че насрещните страни са собственици на процесния имот на различни основания. С. Г. У. и Е. И. У. твърдят, че са придобили имота в СИО чрез възмездна правна сделка, а насрещните страни Д. И. и И. Г. – че са придобили имота по наследство – първият 1 /2 ид.ч. от него въз основа на саморъчно завещание, а вторият – другата 1 /2 ид.ч. въз основа на наследяване по закон и реституция по ЗСПЗЗ. Страните взаимно оспорват исковете си. в хода на производството Д. И. е починал (удостоверение л.86) и като негови правоприемници са конституирани наследниците му по закон В. И. – преживяла съпруга, Е. И. и Г. И. (починал след устните състезания на въззивния съд) – деца.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: по отрицателния установителен иск: че предмет на изследване е валидното придобиване на правото на собственост от ответниците, но т.к. претендираното от ищците право не е предмет на делото, то следва да се установи дали е налице идентичност между имота, за който ищците претендират, че са собственици и този, за който ответниците претендират, че идентичност не е установена, а въпросът за идентичността е такъв по основателността, поради което отрицателният установителен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен; по ревандикационния иск: ищците по него претендират, че имотът е придобит чрез давностно владение през периода от 1938 г. до 1958 г., за това е приложим Законът за давността (по-благоприятен според ЗС), но е установено владение най-рано от 1940 г., откогато до 1958 г. не са изтекли предвидените за придобиването на собствеността двадесет години.
Настоящият състав приема за правилна практиката на ВКС, според която при спор между две страни за това дали е възникнало за една от тях субективно право, независимо от това дали е възникнал чрез предявяване на положителен или отрицателен установителен иск, разпределението на доказателствената тежест не зависи от процесуалното положение ищец или ответник, а от това кой твърди, че е носител на правото, което се включва в предмета на спора. Затова при отрицателните установителни искове ответникът носи тежестта да докаже правопораждащите факти на правото, което се оспорва. Формираната сила на пресъдено нещо по този иск се разпростира върху това дали една от страните по делото е носител на спорното право и по-точно върху това дали твърдяното или отричано право произтича от твърдяния или отричан правопораждащ факт (в случаите на спорове за собственост - придобивен способ).
Затова и в случаите на влязло в сила решение по такива спорове е недопустимо да се предяви иск от ответника срещу ищеца по приключилия със сила на пресъдено нещо спор (между страните по същото материално и процесуално правоотношения) за обратното – че е носител на същото субективно право, което е отричано от насрещната страна в приключилия спор. В този смисъл е и Решение № 1* от 13.07.2004 г. по гр. д. № 372 /2003 г., IV г.о. НА ВКС, според което да се отхвърли отрицателен установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответниците.
В конкретния случай на обективно съединени искове ответниците по отрицателния установителен иск за собственост за процесния имот и ищци по ревандикационния иск за същия имот и в двата случая носят тежестта да докажат, че в техния патримониум е възникнало отричаното по установителния иск, по който са ответници и твърдяното по ревандикационния иск, по който са ищци, право на собственост върху същия процесен имот, а съдът по същество (първоинстанционен и евентуално въззивен) следва да отговори на въпроса дали тази една и съща страна е собственик на процесния имот, което винаги означава да бъде установено дали по отношение на нея е осъществен този (отричан по първия иск и твърдян по втория) един и същи придобивен способ.
Конкретно по делото: в случай, че ответниците не докажат придобивния способ, който твърдят, първият (установителен) иск (срещу тях) следва да бъде уважен, а вторият (ревандикационен - предявен от тях) – отхвърлен.
И в двата случая съдът по същество следва да отговори на въпроса дали ответниците са носители на правоо на собственост – дали то е възникнало от твърдяния от тях правопораждащ факт.
В случая обаче съдът е отхвърлил и двата иска, като по първия от тях изобщо не се е занимавал с въпроса дали ответинците по него са доказали, че са придобили имота.
По основателността на жалбите:
В жалбата на И. М. Г., В. Я. И. и Е. Д. И. се твърди необоснованост на извода на съда, че от показанията на разпитаните по делото свидетели не се установява, че техният наследодател е придобил процесния имот чрез давностно владение за периода от 1938 г. – 1958 г., изводът на съда, че давността е започнала да тече от 1940 г. и не е изтекла до 1958 г., е необоснован; съдът е допуснал процесуално нарушение, като не е съобразил с констативен нотариален акт от 1950 г. в полза на майката на техния праводател; съдът е допуснал процесуално нарушение – на нормата на чл.136 ГПК (от 1952 г.), като е основал решението си на свидетелските показания на праводателите на насрещната страна, които са заинтересовани от изхода на спора в полза на другата страна, тези показания и не могат и да бъдат достоверни предвид възрастта на единия от тях и времето, за което дава показания; съдът не е дал отговор на въпроса за това дали ответниците по ревандикационните искове владеят на годно правно основание.наличието на основание
По доводите:
При оспорване на наведеното основание – земеделска реституция, тези жалбоподатели следва да проведат пълно и главно доказване на основателността на признатото им с решение на ОСЗГ право, т.к. това решение е постановено в едностранно административно производство и не може да се противопостави на насрещната страна по исковия спор.
По твърдението за необоснованост на извода за продължителността на владението от праводателя Д. К. Лефтеров:
Тези жалбоподатели са уточнили придобивния способ в първото съдебно заседание на 30.03.2006 г. (л.47,стр.2 – давностно владение, осъществявано от Д. К. Лефтеров, през периода от 1930 до 1958 г., той се оспорва.
За владението не се сочат и представят писмени доказателства. Първият доведен от тези жалбоподатели свидетел Н, роден през 1930 г., (л.65) твърди, че познава Д. К. Лефтеров от 1944 г., като съсед на мястото и че го е виждал да работи лозето, както и че е завзето от ТКЗС през 1958 г. Вторият свидетел К, роден през 1934 г., (л.65,стр.2), също твърди, че познава Д. К. Лефтеров, като съсед на мястото и че си спомня, че той е работел мястото от 1944 г. до 1958 г. От изложеното следва, че изводът на въззивния съд за владение най-рано от 1940 г. е обоснован
Т. за наличие на констативен нотариален акт от 1950 г. в полза на майката на техния праводател е факт, който не е въведен като основание на иска, това е ново твърдение за нов факт, на който тези ищци не са се позовали в обстоятелствената част на исковата молба. Освен това не е и доказан – такъв акт не е представен като доказателство по делото, поради което и не следва да се приеме, че е осъществен.
От изложеното следва, че тези жалбоподатели не са доказали правото си на възстановяване на правото на собственост върху процесния имот по силата на ЗСПЗЗ, за което носят доказателствената тежест и по двата иска при оспорването на правото.
От изложеното и при прилагане на последиците на правилото за разпределение на доказателствената тежест следва, че отрицателният установителен иск срещу тези жалбоподатели е основателен, а предявеният от тях ревандикационен иск – неоснователен, без да е необходимо да се изследват другите негови предпоставки.
Поради което и основателността на останалите им доводи е без значение за спора – при тези изводи и по двата иска съдът не би следвало да се занимава с правата на насрещната страна, съответно с пороците на решението при установяването им.
По предявените искове при условие, че тези жалбоподатели, чиято е доказателствената тежест, не са доказали пълно и главно (несъмнено) придобивното си основание, съдът по същество, който е установил,че те не са собственици, не следва да дава отговор на въпроса кой е собственик на имота.
Поради изложеното следва да се приеме, че жалбата на И. Г. , В. И. и Е. И. е неоснователна, а жалбата на С. У. и Е. У. – основателна.
Тъй като основанието за отмяна не налага извършването на съдопроизводствени действия и на основание чл.293 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено в частта по установителните искове и вместо него да бъде постановено друго, с което те да бъдат уважени.

С оглед изхода от спора И. Г. , В. И. и Е. И. нямат право на разноски, а С. У. и Е. У. не претендират разноски и такива не следва да им се присъждат.
Воден от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение

Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение от 21.04.2009 г. по гр.д. № 1028 /2007 г. на Варненски окръжен съд, г.о., ІІІ с-в. в частта, с която са отхвърлени отрицателните установителни искове на С. Г. У. и Е. И. У. срещу И. М. Г., В. Я. И., Е. Д. И. и Г. Д. И. и вместо това постановява:
На основание чл.97,ал.1 ГПК (от 1952 г.) признава за установено по исковете на С. Г. У. с ЕГН ********** и Е. И. У. с ЕГН ********** срещу И. М. Г. с ЕГН **********, В. Я. И. с ЕГН2707101012, Е. Д. И. с ЕГН **********, Д. Г. Х., р. на 20.10.1978 г. и И. Г. Д., р. на 14.01.1984 г., последните две – правоприемници на починалия Г. Д. И. , че ответниците не са собственици на недвижим имот с планоснимачен номер 490 по плана на к.к. „Ч”, находящ се в землището на гр. В., с площ от 1,562 кв.м., при граници: имоти с планоснимачни номера 489, 491, 492 и път.
Оставя в сила решението в останалата обжалвана част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.