Р Е Ш Е Н И Е № 144 гр. София, 09 ноември 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на втори октомври през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Марияна Петрова и с участието на прокурора от ВКП Ивайло Симов като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 523/2020 г. по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв. С. В. – служебен защитник на подс. Н. К. К. срещу решение № 43 от 16.03.2020 г. по внохд № 609/19 г. на Апелативен съд- Пловдив. В жалбата са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - т. 3 от НПК като с нея се оспорва извода за доказаност на авторството и съставомерността на деянието по чл. 116, ал. 1, т. 6 пр. 2 и пр. 3 и т. 11 от НК. Настоява се за оправдаването на подсъдимия, алтернативно : за преквалифициране на деянието в по –леко наказуемо престъпление по чл. 124 от НК, за връщане на делото за ново разследване, поради допуснати съществени процесуални нарушения, изразили се в превратна оценка на част от доказателствата или за намаляване на размера на наложеното наказание, като несъответстващо на степента на обществена опасност на деянието и дееца. В съдебното заседание пред ВКС, защитата поддържа жалбата. По изложените в нея съображения. Подс. К. изразява съжаление за случилото се и моли за намаляване на наказанието. Представителят на ВКП счита жалбата за неоснователна, тъй като съдът не е допуснал твърдените нарушения на закона, а наказанието, което е наложено е справедливо и съответно на извършеното престъпление. Частният обвинител Д. Г. и повереника му не се явяват. ВКС- първо наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните, в пределите на предоставените си правомощия по чл. 347, ал.1 от НПК, намери следното : Касационната жалба на подсъдимия К. и адв. В. е неоснователна. С присъда № 33 от 17.09.2019 г. постановена по нохд № 19/19 г. ОС- Стара Загора признал подсъдимия Н. К. К. за виновен в това, че на 9.06.2018 г. в [населено място], [община] . умишлено умъртвил Г. В. Г., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убития, с особена жестокост и по хулигански подбуди, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3, т. 11 вр. чл. 115, вр. чл. 58а, ал.1 от НК го осъдил на 12 години лишаване от свобода, като определил първоначален „строг“ режим на изтърпяване. На основание чл. 59, ал. 1 от НК зачел времето, през което подс. К. е с мярка за неотклонение „задържане под стража“ от 9.06.2018 г. до влизане на присъдата в сила. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец Д. В. Г. обещетение за претърпените от него неимуществени вреди болки и страдания в резултат от инкриминираното деяние в размер на 60 000 лв., в едно със законната лихва, считано от датата на деянието, както направените от него разноски за правна помощ от 2 000 лв., като отхвърлил иска до пълния му размер от 80 000 лв. Подсъдимият е осъден да заплати разноските по делото в размер на 1748лв. и 4 % държавна такса върху уважения размер от гражданския иск в размер на 2 400 лв. Съдът се произнесъл по веществените доказателства по делото. По жалба на подс. К. и защитника му в Апелативен съд- Пловдив е образувано внохд № 609/19 г. С решение № 43 от 16.03.2020 г. Апелативен съд- Пловдив потвърдил присъдата изцяло. Доводите, с които касаторът е защитил оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения от съдилищата не намират опора в материалите по делото, поради което не се споделят от касационната инстанция. Съображенията за това са следните : Първоинстнационното съдебно производство е протекло по диференцираната процедура по глава 27 от НПК - чл. 371, т. 2 от НПК. В съдебното заседание, публично пред останалите страни по делото, подс. К. признал изцяло фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Съдът е разяснил на подсъдимия и защитата му правните последици от разглеждането на делото по този ред, след което приел, че самопризнанието му се подкрепя от доказателствата и провел съкратено следствие, без разпит на свидетелите и изслушване на вещите лица. На следващо място оспорването на установените факти и направеното самопризнание от подсъдимия е възможно само на плоскостта на незаконосъобразност на решението на съда да проведе съкратено съдебно следствие, поради отсъствието на предпоставките за това, коментирани по- горе. Признанието на подсъдимия обхваща всички факти очертани от рамките на обвинителния акт, като защитата му следва да бъде осъществена съобразно тях. Направените в последствие възражения, с които подсъдимият твърди необоснованост на съдебния акт, следва да се приравнят на липса на валидно направено самопризнание от него, което противоречи на развоя на делото. Това няма как да бъде възприето, поради отсъствието на данни, че волята на подсъдимия да признае фактите е била опорочена. Ако защитата и подсъдимият не са били съгласни с фактите в обвинителния акт, те не е следвало да настояват за провеждане на съкратено следствие, като са разполагали с възможност да поискат провеждането на състезателно съдебно производство, в хода, на което да ангажират доказателства, които да противопоставят на събраните от органите на досъдебното производство. В конкретния случай това не е сторено от тях и за това оплакването за нарушения на процесуалните правила в развилата се по искане на подсъдимия процедура пред ОС – Стара Загора са неоснователни. Оплакванията, че присъдата и въззивното решение са постановени в нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК са лишени от основание. Апелативният съд е изпълнил задълженията си, като втора инстанция по фактите и е проверил законосъобразността на проведена процедурата. Направил е свой прочит на наличната доказателствена съвкупност и се е съгласил, че по делото са налице достатъчни несъмнени доказателствени факти, които подкрепят самопризнанието на подс. К., поради което първата инстанция не е имала основание да откаже провеждането на съкратено следствие. Въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение при спазване на процесуалния закон и правилата на формалната логика. Неоснователно се сочи от защитата, че в нарушение на закона, въззивният съд е обсъдил едностранчиво и избирателно доказателствените материали, съдържащи се в показанията на свидетелите Д. И., И. И., Т. Д., П. В., Д. М., И. С., както и в заключенията на назначените СМЕ на пострадалия и СМЕ на подс. К., трасологическа експертиза, СППЕ на подс. К. и др. Изброените гласни доказателствени източници са преки доказателства, касаещи главния факт на доказване по делото - връзката на подсъдимия с престъплението- нанесените на 9.08.2018 г. множество удари по тялото и главата на жертвата, довели до нейната смърт. Те изхождат от непредубедени и незаинтересовани лица, които са очевидци на самото изпълнително деяние и показанията им с основание са били ценени от съда като достоверни, непораждащи никакво съмнение в авторството на деянието и причинната връзка между нанесените от подсъдимия удари и настъпилия обществено опасен резултат. Твърденията в жалбата, че заключенията на СМЕ на пострадалия, СМЕ на подсъдимия, Трасологическата експертиза, са игнорирани при преценката на съда са неоснователни. Те са били на вниманието на съставите по същество и от тях са направени изводи, че телесните увреждания на жертвата кореспондират с гласните доказателства за механизма на нанасяне на ударите и причините за смъртта. Въззивната оценка на доказателствените материали не индикира на избирателен подход или повърхностен анализ, който да е опорочил вътрешното убеждение на съда. Обсъдени са всички доказателства и е направен закономерен извод, че те обезпечават обвинителната теза. Не се споделя мнението на защитата, че показанията на свидетелите Д. И., И. И., Т. Д., П. В., Д. М. и И. С. не са „схематични“ и „еднотипни“, само защото в тях се излага еднопосочна информация за събитията. Кредитирането им от съда е признание за тяхната устойчивост, последователност и надеждност, позволяващи посредством тях да се установи обективната истина по делото. Анализът им сочи на грижлив и професионален подход на съставите по същество, поради което критиките срещу аналитичната им дейност по оценка на доказателствения материал не могат да бъдат споделени. Съгласно установените и признати от подсъдимия факти, материалният закон е приложен правилно, поради което не е налице касационно основание по чл. 348, ал. 1, т.1 от НПК. В жалбата са изложени доводи срещу правната оценка на поведението на подс. К., които са идентични, с тези направени и пред въззивния съд. С юридически усет и познаване на съдебна практика, АС- Пловдив е отхвърлил възможността за преквалифициране на деянието по чл. 124 от НК и искането оправдаване по квалифицираните обстоятелства на чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 11 от НК, като съображенията му за това се споделят от настоящия състав. Естеството на нанесените на пострадалия Г. телесни повреди, не сочи на непредпазлива форма на вината за причиняването на смъртта му. Тяхната локализация в жизненоважни части на тялото и главата, силата, с която са нанесени е била значителна, тъй като е причинила счупвания на ребра двустранно, контузия и разкъсване на белите дробове, черепно-мозъчна травма, счупване на носни кости, кръвоизлив в меките мозъчни обвивки, контузия на мозъка, счупване на десни странични израстъци на 2 и 3 поясен прешлен и рана на лицето. Коментирани комплексно с останалите доказателствени източници, установяват, че деецът е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е неговите последици и е искал смъртта на жертвата, а не само, искал да и причини телесни повреди. За съставомерността на престъплението по чл. 124 от НК, следва да се установи наличието на смесената форма на вина - умисъл за причиняване на телесните повреди и непредпазливост по отношение смъртта, която не се явява пряка цел на извършителя, но която той е бил длъжен и е могъл да предвиди. За разграничението на умишлено убийството, от убийство по непредпазливост по чл. 124 от НК, значение имат формиралите се в съзнанието на дееца представи за начина на извършване на деянието, средството, с което се причиняват уврежданията, силата на нанасяне ударите, техният брой, насоченост, продължителност и др. В конкретният случай, въздействието върху тялото и главата на пострадалия се отличава с множество силни удари, нанесени с ръце и с крака, локализирани в жизненоважни части, причинени със значителен интензитет и продължително време, в уязвимо положение на тялото на жертвата, като смъртта е пряка последица от тежкия побой, и за това деянието правилно е квалифицирано като умишлено убийство, извършено при пряк умисъл, а не като непредпазливо деяние по чл. 124 от НК. Действително съдебната практика познава случаи, при които причиняването на смърт по непредпазливост другиму в следствие на умишлено нанесена телесна повреда е възможно и когато смъртта не е била неизбежна. В този случай следва да се установи, че тя е настъпила, въпреки волята на дееца и че той не е искал и не е допускал настъпването й. Обективните данни по делото не позволяват извод за това, независимо от декларативното изявление на подсъдимия, че се касае за битов инцидент, в развитието на който, той е искал „единствено да набие“ Г., но не и да причини смъртта му. ВКС е имал повод да отбележи, че за умисъла на дееца, следва да се съди, не само от обясненията му, но от обективните находки по делото, от които се извеждат характеристиките на деянието и личността на неговия извършител. Деянието е извършено с особена жестокост, като характеристика на неговия извършител и по особено мъчителен начин за жертвата, с оглед болките, които е изпитвала до самата си смърт, съзнавайки едновременно яростта, с която подсъдимият е нанасял ударите и безразличието, с което той се отнесъл към страданието му. Фактологията по делото показва, че деянието е извършено по хулигански подбуди, не само поради липсата на личен мотив, публичното място, пред погледите на множество хора, а и защото с поведението си подсъдимият е изразил открито пренебрегване на обществения порядък, за който, нападението на беззащитен човек, при това негов съселянин, се явява недопустима реакция. Подсъдимият с ожесточение и без контрол нанасял удари по тялото и главата му, продължил с това, дори, когато разбрал, че свидетелите са телефонирали на 112. Държал се дръзко и цинично пред смаяните погледи на присъстващите, които наблюдавали нарастващата ярост към беззащитен човек, който не отвръщал на агресията. С упоритост и дързост демонстрирал превъзходството си над жертвата, въпреки насъбралото се множество от хора, като именно с тези действия е обективирал неуважение към обществото и утвърдени негови ценности за поведение. / в този см. Р№ 278/14 г. по к. д. №735/14 г. , Р№485/87 г. на 1 НО на ВКС, Р№56/10 г. по к. д. №711/09 г. 1 НО на ВКС и др. / Ето защо, както и предвид законосъобразното провеждане на диференцираната процедура и преценката на съда за доказателствената обезпеченост на направеното от него самопризнание, ВКС не намери основание да уважи искането за оправдаване на подс. К.. На последно място, в касационната жалба оплакването за явна несправедливост на наказанието е подкрепено с доводи за неправилно приложение на материалния закон, които ВКС обсъди по- горе. Твърдението, че не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца е декларативно, като в негова подкрепа не е изложен разумен аргумент, който да бъде обсъден и да наложи промяна в преценката на съда по отношение размера на определената санкция. Касационната инстанция констатира, че наказанието на подс. К. е индивидуализирано при съблюдаване изискванията на чл. 58а от НК и чл. 54 от НК и т. 7 от ТР №1/2009 г. на ОСНК на ВКС. Искането на подсъдимия за намаляването му е аргументирано с обстоятелството, че той е неосъждано лице и този факт вече е бил взет предвид от съдилищата като смекчаващо отговорността обстоятелство, което не предполага повторното му отчитане от касационната инстанция, още повече, че то не натежава над високата степен на обществена опасност на деянието, наличието на три квалифициращи обстоятелства и проявената арогантност на дееца. Изложените до тук съображения, не позволяват извод, че въззивния съд е допуснал нарушения, които да станат повод за отмяна на атакувания съдебен акт, поради което следва да остане в сила. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК ВКС- Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №43 от 16.03.2020 г. по внох № 609/2019 г. по описа на Апелативен съд- Пловдив. Решението е окончателно. Председател : Членове : 1. 2.