1 Р Е Ш Е Н И Е № 295 [населено място], 15 юли 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Елена Величкова Капка К. при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Петя Маринова, изслуша докладваното от съдия Капка К. касационно дело № 800 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия Б. К. К., чрез защитника му адвокат С. К. от АК – [населено място], на частните обвинители А. А. С., М. С. С., М. А. А., С. А. А., Г. А. И., М. И. Г., Асат И. И., Ф. И. И., П. А. Я., А. М. А. и К. В. Б. – всички чрез повереника си адвокат С. Ч. от АК – [населено място], на частния обвинител и граждански ищец М. Д. А., чрез повереника му адвокат М. Г. от АК – [населено място] и на частния обвинител А. Н. Х., чрез повереника му адвокат Й. Б. от АК – [населено място], срещу решение № 133 от 06 март 2014 година на Пловдивския апелативен съд, по внохд № 436/2013 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част присъда № 35 от 27 септември 2013 година на Пазарджишкия окръжен съд, постановена по нохд № 427/2013 година по описа на този съд. В жалбите, обобщено, са релевирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, както това ще бъде подробно посочено и обсъдено по-долу. В жалбата на подсъдимия К. е отправено искане за отлагане изтърпяването на наложеното му наказание лишаване от свобода при условията на чл. 66 от НК, за което, според защитата, са налице законовите предпоставки. В жалбите на частните обвинители и на гражданския ищец се претендира осъждане на подсъдимия К. по обвинението по чл. 343, ал. 4 във вр. ал. 3 от НК, по което той е осъден от първоинстанционния съд, увеличаване на размера на наложените му наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС и на присъденото на М. А. обезщетение за причинени неимуществени вреди. В жалбата от името на А. Х. се претендира отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда със задължителни указания по приложението на закона и за налагане на справедливо наказание. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят – подсъдим Б. К. К. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитниците си – адвокат К. и адвокат Ч. от АК – [населено място], които поддържат касационната жалба при направеното в нея оплакване и изложени в негова подкрепа доводи. Изразяват становище за неоснователност на жалбите на частните обвинители и на гражданския ищец и оставянето им без уважение. От частните обвинители по делото, пред ВКС участват лично Г. И., М. Г., Асат И., Ф. И., А. С., М. С., С. А. и М. А. – последните двама със съгласието на своята майка и законен представител Н. Н.. За тях се явява повереникът им адвокат Ч., който поддържа касационната жалба и изразява становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия. Останалите частни обвинители - П. Я., К. Б., А. А. и А. Х., както и частния обвинител и граждански ищец М. А., не участват лично, редовно призовани. Представляват се съответно от адвокат Ч., адвокат Б. и адвокат Г.. Всички те поддържат жалбите от името на доверителите си и намират жалбата на подсъдимия за неоснователна. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационните жалби на частните обвинители и неоснователност на жалбата на подсъдимия К.. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената по делото присъда е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Б. К. К. за това, че на 01. 08. 2012 година, около 02 часа, на Автомагистрала „Т.”, в посока на движение от [населено място] към [населено място], при управление на товарен автомобил влекач „Рено П.”, ВН 6742 ВС, с прикачено към него полуремарке „Ш.”, ВН 4363 ЕР, в нарушение на правилата за движение – чл. 20, ал. 1 от ЗДП и чл. 58, т. 3 от ЗДП, причинил по непредпазливост смъртта на А. А. А. и на И. О. И., както и тежка и средна телесни повреди на К. В. Б. и на М. Д. А. и комплексни средни телесни повреди на П. А. Я., на А. Н. Х. и на А. М. А., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 във вр. ал. 3, б. „б”, предл. 1 във вр. б. „а” от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК, е осъден на четири години и четири месеца лишаване от свобода, които да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип, при първоначален „общ” режим. На основание чл. 343г от НК на подсъдимия К. е наложено и наказанието лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в законна сила. Осъден е да заплати на гражданския ищец М. Д. А. сумата 350 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му от престъплението неимуществени вреди, заедно със законните последици и направените от него разноски по делото. Искът е отхвърлен до пълния му размер от 500 000 лева като неоснователен и недоказан. Присъдени са в полза на държавата направените разноски и дължима държавна такса, като са възложени в тежест на подсъдимия К.. Извършено е и надлежно разпореждане с веществените доказателства по делото. В производство, инициирано по жалби на подсъдимия и на частните обвинители и на гражданския ищец, е извършена въззивна проверка на присъдата, при която е постановено атакуваното сега по реда на касационното обжалване решение, с което присъдата е изменена както следва: - деянието на подсъдимия К. е преквалифицирано по чл. 343а, б. „г”, предл. 1 във вр. чл. 343, ал. 3, б. „б” и той е оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 343, ал. 4 във вр. ал. 3, б. „б” във вр. б. „а” от НК, както и да е извършил нарушение по чл. 58, т. 3 от ЗДП, - наложеното му наказание е намалено на три години лишаване от свобода и - присъдата е потвърдена в останалата й част. Решението е постановено при особено мнение на докладчика по делото относно приложението на чл. 66 от НК за определеното от въззивния съд на подсъдимия наказание от три години лишаване от свобода. Решението е атакувано от подсъдимия, от всички частни обвинители и от гражданския ищец, като възраженията в жалбите могат да бъдат обобщени така: Единственият повод за недоволството на подсъдимия К. от решението на въззивния съд е в отказа на този съд да приложи института на условното осъждане по отношение на наложеното му наказание от три години лишаване от свобода, което прави наказанието явно несправедливо. Частните обвинители възразяват извършената от въззивния съд преквалификация на деянието в такова по чл. 343а от НК, като навеждат фактически и правни доводи за липса на активни действия от страна на подсъдимия, които да могат да бъдат оценени като оказана от него помощ на пострадалите по смисъла, вложен в тази норма на закона и съобразно установената съдебна практика. Оспорват и намаляването на размера на наложеното на подсъдимия наказание, което намират за неоправдано снизходително с оглед данните по делото и тежкия неправомерен резултат. Гражданският ищец възразява и частичното отхвърляне на предявения от него иск. С така направените възражения са свързани и отправените от частните обвинители до касационната инстанция искания – за осъждане на подсъдимия по първоначално повдигнатото му обвинение и увеличаване размера на наложеното му наказание до максимално предвиденото, а размера на присъденото обезщетение – до пълния му претендиран размер (жалбата на М. А.), както и отмяна на атакуваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда със задължителни указания по приложението на закона и справедливостта на наказанието (жалбите на останалите частни обвинители). Възраженията в жалбата на частните обвинители относно неправилно приложение на закона следва да бъдат обсъдени преди тези по справедливостта на наказанието, вкл. и съдържащите се в жалбата на подсъдимия, доколкото приложимата материалноправна норма предпоставя рамката, в която се индивидуализира наказанието. ВКС намира жалбите на частните обвинители за основателни и това е така, защото: Първоинстанционното разглеждане на делото е проведено по реда на Глава ХХVІІ от НПК, по искане на подсъдимия, направено с писмена молба от 12. 09. 2013 година, при хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК (л. 69 от нох дело). В съдебно заседание на 27. 09. 2013 година, след надлежно конституиране на страните, съдът е провел предварителното им изслушване по реда на чл. 372 от НПК, приел е и отразил направеното от подсъдимия самопризнание по отношение на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и съгласието му да не се събират доказателства за тези факти (л. 131 от нох дело). Така направеното самопризнание и приобщените по делото доказателства, събрани в хода на ДП, са поставени в основата на постановената присъда. Въззивният съд е провел съдебно следствие единствено за прочитане и приобщаване към доказателствата по делото на справка от 20. 12. 2012 година от „Национална система 112” – Районен център – К., приложена на л. 661, т. 3 от ДП. От съдържанието на справката се установява, че на инкриминираната дата, в 02. 21 часа, на спешния телефон е реализирано обаждане от лице, представило се с фамилията К., което е съобщило за ПТП на АМ „Т.”. Обаждането е дванадесето поред от общо четиринадесет обаждания относно това ПТП. Съдържанието на това писмено доказателство по делото е дало основание на въззивния съд да приеме, че след деянието подсъдимият е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите и да приложи нормата на чл. 343а от НК за т. нар. „намалена” отговорност при престъпления по транспорта, като измени присъдата в този смисъл, вкл. при коригиране на наложеното наказание. ВКС намира извършената от въззивния съд преквалификация на деянието за неправилна, защото е в разрез с доказателствата по делото, с безпротиворечивата съдебна практика по приложението на посочената материалноправна норма и не на последно място – с правомощията на въззивния съд при проверка на присъда, постановена след проведено съкратено съдебно следствие при хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, какъвто е настоящият случай. Несъмнено е, че в рамките на надлежно проведената процедура по чл. 372 във вр. чл. 371, т. 2 от НПК, съответният съд не може, по свой почин или по искане на страните, да събира доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт. Само в рамките на признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт, могат да се установяват и противопоставят правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон и с параметрите и съдържанието на отговорността (вж. ТР на ОСНК № 1/2009 година, т. 8.1). В същите тези рамки са ограничени и пределите на въззивната проверка и на въззивното решение. Въззивният съд не разполага с възможност да реши делото въз основа на различна фактическа обстановка, приемайки фактически положения, несъвместими с признатите от подсъдимия факти по обвинителния акт (същото ТР, т. 8.2). А както е известно, правилното приложение на закона е въпрос на съответствие на правната норма с надлежно установените по делото факти, т. е. преди да е дейност по формиране на изводите по правото, е дейност по надлежни изводи по фактите. Като е приел наличие на действия на подсъдимия, представляващи „оказана помощ” на пострадалите по смисъла на чл. 343а от НК, въззивният съд е излязъл извън рамките на признатите от подсъдимия факти, защото такива факти не фигурират в обвинителния акт. По-същественото в случая обаче е правната оценка на посоченото обстоятелство, дало основание за направените правни изводи и законосъобразността на неговото обвързване с промяната на правната квалификация на деянието в такова по чл. 343а от НК. ВКС намира, че в тази насока законът е приложен неправилно, защото приложението му противоречи на изискванията на разпоредбата относно обстоятелствата, които са необходими и достатъчни за тяхното удовлетворяване. Приложението на чл. 343а от НК предпоставя наличие на активно поведение от страна на дееца, който след деянието да е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия или пострадалите. Преценката дали е сторил това е винаги конкретна и се основава на възможностите му, обстановката и извършените от него действия. Изисква се също така помощта да е необходима, т. е. да е оказана на жив човек и обективно и субективно да е насочена към запазване на здравето или спасяване на живота му. За съобразяването на оказаната помощ при прилагане на намалената отговорност не е нужно помощта да е оказана на всички пострадали, а да е в рамките на възможностите на дееца в конкретната обстановка (в този смисъл ППВС № 1/83 г., т. 5, б. „б”). Както вече бе посочено, за да приеме, че са налице изискванията на закона, въззивният съд се е позовал на единственото налично в тази връзка по делото обстоятелство, а именно - че подсъдимият се е обадил на телефон 112 и е съобщил за станалото ПТП. Извън изложените по-горе съображения, че това обстоятелство не е между признатите от подсъдимия факти, при наличието на възможност да се приеме за съвместимо с тях (арг. от даденото тълкуване в посоченото ТР № 1/2009 година, т. 8.2), от съществено значение е преценката дали то запълва съдържанието на законовото изискване деецът да е направил „всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия или пострадалите”. Изложените в тази връзка от въззивния съд съображения могат да бъдат оценени като формални и неубедителни (с. 9 от решението). Няма как да бъде възприет доводът, че „ ... подсъдимият не е разполагал с друга фактическа възможност да помогне на пострадалите, освен да потърси помощ по мобилния си телефон ...”. Несъмнена е констатацията, че това негово действие е извършено 20 минути след произшествието и след единадесет други позвънявания на спешния телефон за същото ПТП. Но дори и това не е най-същественото за преценката на възможностите на подсъдимия да окаже действително ефективна помощ в конкретната обстановка – касае се за пътно произшествие с две други коли, със значителен брой пътници в тях и възможен голям брой пострадали, към които подсъдимият няма данни дори да е приближил, да е проявил интерес и да е предложил и оказал помощ, каквато той несъмнено е могъл да предостави с оглед продължителния си професионален стаж и опит, доброто си физическо състояние, липсата на каквито и да било травми и увреждания и пр. При наличие на активно поведение на подсъдимия с такова съдържание, би могло да се приеме, че са изпълнени законовите изисквания за прилагане на намалената отговорност по чл. 343а от НК, а настоящият случай очевидно не е такъв. Допуснатото от въззивния съд нарушение на закона е съществено и същото не може да бъде отстранено в рамките на правомощията на касационната инстанция по чл. 354 от НК. Затова и при изложените фактически и правни съображения ВКС намира, че атакуваният съдебен акт подлежи на отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. При новото разглеждане на делото следва да бъдат съобразени направените и изложени по-горе констатации и указания по приложението на закона, както и направените пред настоящата инстанция възражения, чието обсъждане сега се явява безпредметно предвид изхода от делото, които следва да получат убедителен отговор. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 133 от 06 март 2014 година на Пловдивския апелативен съд, по внохд № 436/2013 година. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав на съда, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.