6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 43 [населено място], 19.01.2018г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д. № 2428/17 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274 ал. 3 от ГПК. С определение № 249/27.06.2017 г. по ч.т.д. № 184/17 г.Апелативен съд Бургас е потвърдил определение № 429/19.04.2017 г., постановено по т.д. № 71/17 г. по описа на Окръжен съд Бургас , с което е оставено без уважение искането на [фирма] за връщане на заплатената от него държавна такса по делото. Определението на БАС е обжалвано с частна касационна жалба от [фирма], в която се оспорва правилността изводите на въззивния съд за дължимост на внесената държавна такса.Счита,че когато търсеното правосъдие не е предоставено /какъвто според частния касатор е случаят, тъй като производството по иска по чл.422 ГПК е прекратено,поради неправилни указания на заповедния съд/ или размерът на таксата е неправилно определен,същата е недължима и следва да бъде върната. Претендира се допускане до касационен контрол и отмяна на определението на въззивния съд и постановяване на друго, с което да се уважи искането му и внесената от него държавна такса,като недължима, да му бъде върната. Ответникът по частната касационна жалба - [фирма] не е взел становище. Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано лице и отговаря на изискванията на чл. 274 ал. 3 вр. чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Съгласно чл. 278, ал. 4 от ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274 ал. 3 от ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за достъп до касационен контрол. По две заявления за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК,подадени от частния касатор [фирма], са били образувани ч.гр.д.№6295/16г. и ч.гр.д.№7243/16г. по описа на БРС.В полза на заявителя срещу [фирма] са издадени заповеди за изпълнение на парично задължение въз основа на документ.По искане на Ч. Х. – съдружник в [фирма], заповедният съд го е назначил за особен представител на дружеството, приемайки за основателни твърденията му за наличие на противоречие в интересите между представляван и представител,което е обосновано с факта,че управителят на дружеството длъжник е и съдружник в дружеството-заявител. Овластен от съда по този начин с правомощия да представлява дружеството-длъжник, Х. е подал от негово име възражения срещу издадените заповеди за изпълнение по чл.414 ГПК..На заявителя е указано да предяви иск по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземанията му,което и последният е сторил с исковата молба,въз основа на която е образувано производството по т.д.№71/17г. по описа на Окръжен съд Бургас. Последният с определение №279/13.03.17г. е прекратил производството поради недопустимост на иска. Аргументирал е този си извод със съображения, че двете подадени от Х. възражения изхождат от нелегитимен представител на дружеството- длъжник,тъй като назначаването му от съда за особен представител на същото е в противоречие с разпоредбата на чл.32 ГПК. Доколкото предприетите от последния процесуални действия по подаване на възражения не биха могли да ангажират правната сфера на дружеството-длъжник,съдът е приел,че липсва оспорване на дълга в двете заповедни производства,а образуваното исково производство по чл.422 ГПК е ненадлежно,поради липса на правен интерес от воденето на иска от [фирма]. Определението,като необжалвано, е влязло в сила. С молба вх.№198/29.03.17г. ищецът [фирма] е поискал да му бъде върната довнесената по иска по чл.422 ГПК държавна такса от 6000 лв.,позовавайки се на съображения за нейната недължимост,обоснована с погрешно дадените от заповедния съд указания за завеждане на иска. Молбата му е оставена без уважение от БОС с мотиви за липса на основания за връщането на платената държавна такса след прекратяване на делото поради недопустимост на производството. За да потвърди този акт с атакуваното пред настоящата инстанция определение, БАС е споделил изводите на окръжния съд,приемайки,че платената държавна такса по иска по чл.422 ГПК не е недължима,тъй като основанието за заплащането й е отправянето на искането до съдилищата за защита на правата на ищеца чрез провеждане на съдебно производство.Тъй като в случая съдът е предприел дължимите процесуални действия,съобразно задължението и правомощието му по чл.2 ГПК да разгледа и реши всяка подадена до него молба , а основанието за внасяне на таксата не е обвързано с определен очакван от страната правен резултат, прекратяването на производството поради неговата недопустимост не е основание за извод за недължимост на внесената държавна такса. В представеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК са поставени като значими за изхода на това производство въпросите: 1.Дължима или недължима е доплатената държавна такса по предявен иск на основание чл. 422 ГПК при нередовно подадено възражение по чл. 414 ГПК в заповедното производство/респ. при оттегляне на възражението срещу издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК преди произнасянето на съда по иска?; 2.Дали нередовно подадено възражение по чл. 414 ГПК/респ. оттегляне на възражението/ срещу издадена заповед за изпълнение преди произнасянето на исковия съд е пречка за водене на дело по чл. 422 ГПК, десезира исковия съд преди неговото произнасяне, поради което не е налице „водене на дело“ и недължимо платената държавна такса следва да бъде възстановена?; 3.Следва ли да бъде върната на страната доплатената държавна такса по предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в изпълнение на редовно връчено указание по чл. 415 ГПК на заповедния съд относно необходимостта от предявяване на иск за установяване на вземането с довнасяне на дължимата държавна такса, поради констатация на заповедния съд за редовно подадено възражение по чл. 414 ГПК и под страх от обезсилване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и издадения въз основа на нея изпълнителен лист при непредявяване на иска по чл. 422 ГПК в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, ако производството по делото с предмет иска по чл. 422 ГПК е било прекратено поради последваща констатация за недопустимост на иска в нов съдебен акт /определение за недопустимост/, постановен от решаващия съд, компетентен да разгледа и да се произнесе по предявения иск по чл. 422 ГПК, с който той отменя/респ. изменя констатацията , обективирана в предходния съдебен акт на заповедния съд, съдържаща се във връчено на заявителя указание по чл.415 ГПК за редовност на възражението по чл. 414 ГПК, за необходимост от предявяване на иск за установяване на вземането и за довнасяне на дължимата държавна такса?; 4.За възстановяване на недължимо платена държавна такса от значение ли е обстоятелството дали същата е била начално недължима или необходимостта от нейното заплащане е отпаднала впоследствие, при постановяване на нов съдебен акт, който отменя действието на предходен такъв, обосноваващ необходимостта от внасянето на държавна такса?; 5.Дали отмяната на съдебен акт, съставляващ издадено/респ. връчено на заявителя указание на заповедния съд по чл. 415 ГПК за предявяване на иск за установяване на вземането с довнасяне на дължимата държавна такса, поради констатация на заповедния съд за редовно подадено възражение по чл. 414 ГПК и под страх от обезсилване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и издадения въз основа на нея изпълнителен лист при непредявяване на същия иск в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, който съдебен акт по същество определя неправилно дължимостта и размера на държавната такса за довнасяне, съставлява основание за възстановяване на недължимо доплатената държавна такса, в случай, че отмяната на същия съдебен акт е извършена от решаващия съд, компетентен да се произнесе по иска по чл. 422 ГПК, посредством постановяване на последващ съдебен акт, противоположен по съдържание, с който съдът констатира нередовност на подаденото възражение по чл. 414 ГПК, липса на предпоставките за предявяване на иск и за доплащане на държавната такса, прекратява делото и стабилизира издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист към нея? и 6.В кои случаи (при липса на коя от абсолютните процесуални предпоставки или при наличието на коя от отрицателните процесуални предпоставки за предявяване на иска по чл. 422 ГПК) държавната такса е недължима и/или неправилно определена и същата следва да бъде възстановена на платеца и в кои случаи заплащането на държавна такса по недопустим иск/респ. при последващо десезиране на съда следва да остане за сметка на вносителя?. Твърди се осъщественост на допълнителните критерии за допустимост по чл. 280 ал. 1 и в трите хипотези на т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, които са обосновани с противоречие на решаващите изводи на БАС с практика на ВКС,наличие на противоречива практика на съдилищата, както и с наличие на законови празноти, налагащи създаването на съдебна практика за преодоляването им. Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира за обосновано общото основание за допускане на атакуваното определение до касационен контрол. Поставените от частния касатор въпроси са релевантни за изхода на спора.Разрешаването им от въззивния съд е обусловило и крайните му решаващи изводи за неоснователност на искането за връщане на държавна такса. Тези изводи са постановени в противоречие със задължителна практика на ВКС – постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК определение №456/30.09.16г. по ч.т.д.№1077/16г. на ВКС,ТК,второ отделение,което обосновава приложимост и на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Със същото,постановено в аналогична хипотеза при предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,е дадено задължително разрешение на правния въпрос „Дължи ли се връщане на ищеца на внесената държавна такса при предявяването на установителния иск по чл.422 ГПК,ако исковото производство е прекратено поради недопустимост на иска поради липса на абсолютна процесуална предпоставка – надлежно и в срок подадено възражение от длъжника,когато дадените от заповедния съд указания за предявяване на иска по чл.422 ГПК са неправилни?“. Прието е в обосноваване отговора на този правен въпрос,че съдът,разглеждащ иска по чл.422 ГПК извършва самостоятелна преценка за наличието на специалните процесуални предпоставки,без да е обвързан от констатациите на заповедния съд.Доколкото исковото производство се явява продължение на заповедното такова,правен интерес от предявяването на установителния иск ищецът има само когато е налице надлежно подадено от длъжника възражение по чл.414 ГПК.Тъй като преценката на заповедния съд,че възражението е редовно подадено не подлежи на инстанционен контрол и заявителят няма възможност за самостоятелна защита срещу него,ако съдът,сезиран с иска по чл.422 ГПК установи такава нередовност и поради това прецени,че не е налице правен интерес от воденето му,като прекрати производството поради недопустимост,внесената по иска държавна такса се явява недължимо платена.Правилността на дадените от заповедния съд указания за предявяване на иска по чл.422 ГПК се приема от състава на ВКС за относима и към преценката за наличие на предпоставките на чл.4б ЗДТ. Така възприетото разрешение на правния въпрос, покриващ се изцяло с поставените такива от частния касатор в настоящото производство,напълно се споделя от състава. Хипотезата , обусловила спора в случая , е аналогична. Заведеният от [фирма] установителен иск по чл.422 ГПК е въз основа на дадени от заповедния съд – РС Бургас указания, след като по двете заповедни производства са постъпили възражения,чиито последици съдът не е следвало да зачита,доколкото тези възражения не изхождат от надлежната страна /длъжника по заповедното производство/. Именно неправилните указания,дадени от заповедния съд за завеждане на установителния иск, са непосредствената причина за предприемането на действия от ищеца за заплащането на държавна такса по него, както и са обусловили последващото прекратяване на образуваното исково производство. Поради това внесената държавна такса се явява недължима по смисъла на чл.4б ЗДТ и като такава подлежи на връщане. По тези съображения определението на въззивния съд следва да бъде отменено, а частния касатор държавна такса по иска следва да бъде върната. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение О П Р Е Д Е Л И: ОТМЕНЯ определение № 249/27.06.2017 г. по ч.т.д. № 184/17 г. по описа на Апелативен съд Бургас и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ДА СЕ ВЪРНЕ в полза на [фирма] на основание чл.4б ЗДТ внесената от дружеството с платежно нареждане/вносна бележка от 16.02.17г. по сметка на Окръжен съд Бургас държавна такса 6000 лв. по предявения от [фирма] установителен иск по чл.422 ГПК срещу [фирма]. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.