Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е                                                                                № 110     Гр.София, 19.11.2009 г.               В  И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А   ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и девета година, в състав:                                                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска                                              ЧЛЕНОВЕ:           Дария Проданова                                                                                                                                                                                                             Тотка Калчева   при секретаря Красимира Атанасова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 112 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:               Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. “Б”, с. Т., обл. Враца срещу решение № 1451/15.10.2008г., постановено по гр.д. № 613/2008г. от В. окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 8/25.05.2008г. по гр.д. № 250/2008г. на Районен съд – гр. Б.. С това решение е отхвърлен предявеният от С. “Б” против ЗК “Т”ЕООД иск с правно основание чл.97 от ГПК /отм./ за признаване за установено, че съгласно чл.346 вр. чл.320 от ГПК /отм./ собствените на ответника недвижими имоти, находящи се в с. Т. и описани в решението, обезпечават задълженията на ЧЗК “Д”, с. Т. към С. “Б”. Касаторът поддържа, че съдът е постановил решение извън петитума на исковата молба и възраженията на въззиваемия, тъй като предметът на спора е дали изпълнителните действия, насочени срещу имуществото на длъжника ЧЗК “Д” след прехвърляне на част от търговското предприятие на ответника ЗК “Т” продължават да обезпечават вземането на взискателя С. “Б”. Ответникът ЗК “Т”, с. Т. оспорва касационната жалба.   Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение с определение № 294/07.05.2009г. допусна касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.   Производството по делото е образувано по иск за признаване за установено, че собствените на ЗК “Т”ЕООД недвижими имоти, обезпечават задълженията на ЧЗК “Д” – к. , заличена от търговския регистър, към ищеца С. “Б”. Твърди се, че недвижимите имоти са възбранени като обезпечение на бъдещ иск и ЧЗК “Д” е осъдена да заплати на ищеца сумата от 28490.42 лв. с влязло в сила съдебно решение. Длъжникът е продал на ЗК “Т” обособена част от търговското си предприятие, включващо и имотите, върху които е наложена възбраната. По-късно ЧЗК “Д” е заличена от регистъра на кооперативните организации, а приобретателят на имотите- ЗК “Т” ги продал на ответника – ЗК “Т”ЕООД. Образуваните срещу ЧЗК “Д” и ЗК “Т” изпълнителни дела са прекратени по съображения, че изпълнителните действия са предприемани спрямо лица, които нямат качеството на длъжници на взискателя. Първоинстанционният съд е приел за доказани фактите, твърдяни в исковата молба, но е отхвърлил иска, квалифициран по чл.97, ал.1 и чл.346 вр. чл.320 ГПК /отм./. Съображенията са, че ищецът е бил легитимиран да иска установяване на недействителността на сделката с възбранените имоти след вписване на възбраната, но тази правна възможност по чл.346, ал.2 ГПК /отм./ касаела съдебното изпълнително производство като средство за удовлетворяване на кредитора – взискател спрямо длъжника. Ищецът не би могъл да черпи права и да се позовава на правни последици, относими към съдебното изпълнение, поради което не разполагал с възможността да предяви и установителен иск. Според съда обезпеченият кредитор можел да събере вземането си с иск срещу третото задължено лице съгласно чл.320 ГПК, но в случая ответникът ЗК “Т” не бил трето задължено лице, за да отговаря за задълженията на длъжника - ЧЗК “Д”. Въззивната инстанция е потвърдила решението на районния съд, но е счела предявеният иск за недопустим поради липсата на правен интерес. С оглед на твърденията по исковата молба на ищеца е признато правото да иска прогласяване на недействителността на извършените разпоредителни действия, но това предполагало предявяването на конститутивен иск съгласно чл.320 вр. чл.346, ал.1 и ал.2 ГПК /отм./. Съществуващата възможност за водене на конститутивен иск изключвала правния интерес от предявяване на установителен иск.   Касационното обжалване е допуснато за произнасяне по въпросите за правното действие на вписаната възбрана при прехвърляне на собствеността върху имота от длъжника на трето лице, последвалата загуба на правосубектност на длъжника и свързаните с това права на взискателя, както и за вида и характера на исковата защита по чл.320 и чл.346 от ГПК /отм./. Настоящият състав на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС намира следното: Съгласно чл.346, ал.2 ГПК /отм./ разпорежданията на длъжника с възбранения имот са недействителни спрямо взискателя, ако са извършени след вписване на възбраната. Недействителността е относителна и взискателят би могъл да се позовава на нея и в изпълнителното производство без предявяване на иск, когато изпълнението е насочено върху възбранения недвижим имот. Основание за този извод е и разпоредбата на чл.347, б.”а” ГПК /отм./, според която на взискателя не може да се противопостави прехвърлянето на вещни права, които не са били вписани преди възбраната. Ако разпореждането е извършено преди образуването на изпълнително производство, но след вписване на възбраната, наложена в обезпечителния процес, то по силата на чл.320 ГПК /отм./ последиците са идентични с тези по чл.346, ал.2 ГПК /отм./: разпоредителното действие е недействително спрямо кредитора и възбраненото имущество служи за удовлетворяването му. В случая, възбраната е наложена като обезпечение и разпорежданията са извършени след нейното вписване и преди образуване на изпълнително производство, но кредиторът не би могъл да осъществи принудително изпълнение срещу длъжника поради липса на правосубектност. Следователно позоваването на недействителността на извършените разпоредителни действия с възбранените имоти по чл.346, ал.2 ГПК /отм./, респ. на непротивопоставимостта на правата на трето лице по чл.347, б.”а” ГПК /отм./ не би могло да се реализира в изпълнителен процес срещу длъжника. Загубата на правосубектност на длъжника лишава кредитора от правото да инициира принудително изпълнение за събиране на вземането срещу негови вещи и вземанията, собствеността върху които би следвало да е ликвидирана преди заличаването. От друга страна, недействителността на разпоредителните действия на длъжника преди заличаването запазва правата на обезпечения кредитор, тъй като действието на наложената възбрана не отпада с отчуждаването на недвижимия имот. Недействителността е относителна и е спрямо кредитора – взискател, т.е. тя няма за правна последица реституция на имота в патримониума на длъжника. Предназначението на наложената обезпечителна мярка е да се гарантира възможността на кредитора с парична претенция чрез продажба на имота да удовлетвори вземането си, респ. третото лице – приобретател в хипотезата на чл.346, ал.2 ГПК /отм./ следва да търпи принудителното изпълнение върху собствения си имот. Възможността на кредитора по чл.320 ГПК /отм./ да предяви иск срещу третото задължено лице би могла да се реализира чрез осъдителен иск за предаване на вещта, но в случай, че предмет на съдебно признатото вземане е именно тази вещ. Ако паричното вземане на кредитора е в размер по-нисък от стойността на имота, то не само липсва еднородност между вземането на обезпечения кредитор и притежаваната от трето лице вещ, но и евентуалното удовлетворение чрез предаване на вещта ще има за последица неоснователното обогатяване на кредитора. Следователно искът по чл.320 ГПК /отм./ за предаване на вещта би могъл да се определи и като иск за предоставяне на вещта за насочване на принудително изпълнение спрямо нея. По силата на чл.97, ал.1 ГПК /отм./ установителният иск за право е допустим, ако за ищеца съществува правен интерес от успешното му провеждане. В случая, ищецът е обезпечен кредитор за вземане срещу лице, което е загубило правосубектността си, а имотите, върху които е наложена възбраната са собственост на трето лице, но се твърди, че разпоредителните действия са относително недействителни спрямо този кредитор. Принудително изпълнение върху възбранените имоти би могло да се осъществи чрез публичната им продан, а удовлетворението на кредитора – от средствата, събрани от проданта. Ищецът има интерес от установяване на правото си на принудително изпълнение върху собствените на ответника недвижими имоти, тъй като не разполага с друг ред за защита. Позоваването на недействителността, която е настъпила по право съгласно чл.346, ал.2 ГПК /отм./, изисква висящност на изпълнително производство, каквото не би могло да бъде образувано срещу длъжника /поради заличаването му/, но и спрямо собственика /поради липсата на изпълнителен титул против това лица/. Евентуалният самостоятелен иск по чл.346, ал.2 ГПК /отм./ определя пасивна легитимация при условията на задължително необходимо другарство и на двете страни по разпоредителното действие, пречка за което е загубата на правосубектност на длъжника. Съгласно чл.326, ал.3 ГПК /отм./ изпълнителният лист срещу длъжника има сила и срещу третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на дълга, когато взискателят насочва изпълнението срещу тази вещ, която норма въвежда изключение от изпълнителното действие на влязлото в сила съдебно решение. По аналогия от това правило и с оглед на предназначението на възбрания имот за служи за удовлетворяване на кредитора с признато вземане, то чрез признаване на право на принудително изпълнение по реда на чл.97, ал.1 вр. чл.346, ал.2 и чл.320 ГПК /отм./ върху възбранените имоти, собственост на трето лице и изпълнителният титул срещу длъжника, загубил правосубектност и без правоприемници, кредиторът би могъл да постигне удовлетворението си чрез публична продан на недвижимия имот. По тези съображения съставът на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС приема по поставения въпрос, че е допустим установителен иск, предявен от кредитор със съдебно признато парично вземане, за установяване на право на принудително изпълнение срещу приобретател на възбранен недвижим имот, който е придобил собствеността след вписване на възбраната и принудително изпълнение въз основа на издадения титул не би могло да се осъществи поради загуба на правосубектност на длъжника преди удовлетворяването на кредитора. С обжалваното въззивно решение е оставен в сила първоинстанционния акт, но липсва произнасяне по същество, доколкото предявеният иск е счетен за недопустим. Приетото разрешение от настоящия състав за допустимост на предявения установителен иск налага връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на В. окръжен съд съгласно чл.293, ал.3 ГПК. Разноски за настоящото производство не са претендирани и не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд     Р Е Ш И :     ОТМЕНЯ решение № 1451/15.10.2008г., постановено по гр.д. № 613/2008г. от В. окръжен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на В. окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.