6 Р Е Ш Е Н И Е № 550 гр. София, 11 януари 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети ноември две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Николай Дърмонски при секретар Д. Околийска и в присъствие на прокурора Мадлена Велинова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 2431/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия П. И. З., чрез защитника му адв. Т. от АК – [населено място], срещу решение № 29 от 21 юни 2011 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 816/2011 година, с което е изменена в гражданско-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 150 от 30 септември 2010 година на Благоевградския окръжен съд, постановена по нохд № 331/2008 година по описа на този съд. В жалбата са релевирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. Възразява се и увеличеният от въззивния съд размер на присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим П. З. участва лично и със защитника си адв. Т., която поддържа касационната жалба при ангажираните касационни основания и наведени в тяхна подкрепа доводи. Частните обвинители и граждански ищци Е. П., А. П. и М. П. не участват лично. Всички се представляват от адв. Н. от АК – [населено място], който изразява становище за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на обжалваното решение на въззивния съд. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: С атакуваното решение на въззивния съд е изменена в гражданско-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъдата на Окръжния съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия П. И. З. по чл. 123, ал. 1 от НК, за това, че на 18. 11. 2007 година, в [населено място], Благоевградска област, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като технически ръководител на строителен обект, е причинил смъртта на И. Т. П., допускайки конкретни нарушения на задълженията си, свързани със здравословните и безопасни условия на труд, уредени в Наредба № 2/2004 година и Наредба № 3/1996 година (отм.) и посочени и обсъдени в обжалваното решение на въззивния съд. За това престъпление, при условията на чл. 54 от НК, подсъдимият З. е осъден на две години и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от четири години от влизане на присъдата в законна сила. Ангажирана е и гражданската отговорност на подсъдимия З., като същият е осъден да заплати на всеки от тримата граждански ищци по 15 000 (петнадесет хиляди) лева обезщетение за причинени им от престъплението неимуществени вреди, заедно със законните последици и направените от тях разноски по делото. До пълния им размер от по 100 000 лева претенциите за обезвреда са отхвърлени като неоснователни. В тежест на подсъдимия са възложени и дължимата държавна такса и направените по делото разноски. В производство, инициирано по жалби на подсъдимия З. и на гражданските ищци и частни обвинители Пармакови, е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е изменена само в частта й относно размера на присъдените обезщетения и той е увеличен на по 20 000 лева за всеки от тях. Жалбата на подсъдимия З. е частично основателна. Акцентът в нея е поставен върху заявените от жалбоподателя недостатъци на въззивния съдебен акт, изразяващи се в липсата на самостоятелен, цялостен и задълбочен анализ на доказателствата по делото, което е довело до неверни изводи по фактите и до неправилно приложение на закона при ангажиране на отговорността на подсъдимия З.. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че заявените в жалбата неправилност, незаконосъобразност и противоречие със събраните по делото доказателства на атакувания съдебен акт, всъщност се подкрепят с доводи, по-скоро относими към обосноваността на фактическите констатации, която е извън предмета на касационния контрол. Касационната жалба почти дословно възпроизвежда съдържанието на въззивната и това би било обяснимо, ако въззивният съд не е изпълнил задължението си по чл. 339, ал. 2 от НПК да посочи основания и съображения за отхвърляне на доводите във въззивната жалба, което в случая не е така. Поради това доводите в касационната жалба за ненадлежно формиране на изводите по фактите не могат да бъдат споделени. Принципно положение е, че мотивите към постановения съдебен акт следва да обективират вътрешното убеждение на съда. Настоящата касационна проверка констатира, че мотивите към присъдата са аналитични и убедителни, което позволява както на страните, така и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение. Затова и въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото. Атакуваното решение съдържа отговори на възраженията във въззивната жалба и доводите в тяхна подкрепа. Обсъдени са показанията на свидетелите Шимбови (л. 7 от решението), върху чиято достоверност е акцентирано в жалбата. Няма причини, основани на цялостната оценка на доказателствените източници по делото, съображенията на въззивния съд относно този доказателствен източник да не бъдат споделени. Обстоятелството, че неговото съдържание не кореспондира със съобщеното от подсъдимия в неговите обяснения, не е основание да бъде отказано кредитирането на показанията за достоверност. Напротив, тази оценката се базира на съдържанието и на останалите доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите А., Д., У., в протокола за извършена проверка, в акта за констатиране на нарушение и пр. и не носи характеристики на едностранчивост или превратност. Настоящата инстанция споделя съображенията на въззивния съд относно издаденото на подсъдимия наказателно постановление и липсата на обжалване на същото (л. 7 от решението). Не биха могли да се черпят аргументи в полза на обвинителната теза от обстоятелството, че подсъдимият не е упражнил субективното си право на жалба в производството за констатиране на административно нарушение и неговото санкциониране, макар и то да е свързано с действията, предмет на доказване в настоящето производство. Това обаче не повлиява фактическите изводи на съда и констатацията за тяхното надлежно формиране на базата на всички доказателствени източници по делото. Доводите в жалбата за правното естество на отношенията на подсъдимия З. и неговия работодател, за статута на пострадалия П., за времето, през което е станал инцидентът и пр., са били предмет на обсъждане и от двете предходни инстанции и са отхвърлени като неоснователни. ВКС не намира основания за изводи, различни от направените от тях. Същественото в случая е, че подсъдимият З. е възложил на работещия на обекта като пазач пострадал П. да извърши дейност по монтаж на водосточна тръба, на височина и на открито, при неблагоприятни климатични условия и без допълнителни мерки за сигурност, като е знаел, че пострадалият не притежава необходимата правоспособност, квалификация и опит и без да го инструктира за спецификите и безопасността на тази дейност. С това е нарушил конкретно посочените норми за здравословни и безопасни условия на труд от Наредба № 2/2004 година и Наредба № 3/1996 година (отм., ДВ, бр. 1/05. 01. 2010 година). Последвалото падане на пострадалия и получените несъвместими с живота увреждания, са в пряка и непосредствена причинна връзка с посочените действия на подсъдимия. При така установените факти по делото от кръга на подлежащите на доказване, материалният закон е приложен правилно, защото съответствието между фактите и тяхната правна оценка обуславя именно законосъобразността на съдебния акт, а искането за оправдаване на подсъдимия в условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 24, ал 1, т. 1 от НПК няма как да бъде удовлетворено. При индивидуализиране на наложеното на подсъдимия наказание съдът е отчел всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК и правилно ги е определил като смекчаващи отговорността му такива. Като отегчаващо отговорността е отчетено единствено миналото осъждане на подсъдимия З.. То е от 2004 година, за престъпление по чл. 129 от НК и наложеното наказание е глоба в полза на държавата в размер на 700 лева. Необяснимо е, при това положение, определянето на размера на наказанието при баланс на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както е сторил първоинстанционният съд, с което въззивният съд се е съгласил (л. 8 от решението). Наказанието на подсъдимия следва да бъде определено действително при превес на смекчаващи отговорността му обстоятелства, правилно преценени от съдилищата, в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода, което може да направи и ВКС в рамките на правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. ВКС преценява като неоснователни възраженията относно присъдените на гражданските ищци обезщетения. Известно е, че гражданската отговорност е функция от наказателната, защото деянието нарушава и законовото предписание да не се вреди другиму. Загубата на родител, в който и да е момент от живота на децата, е вреда, която в житейски аспект няма материален еквивалент за тях. Затова възмездяването на болките и страданията, понесени от близките, се ръководи от юридическите принципи и критерии, вложени в нормите на чл. 52 и чл. 45 от ЗЗД, които предходните съдебни инстанции са съблюдавали при определяне на размера на обезщетенията, присъдени в полза на гражданските ищци. Размерите им не са завишени, защото са съобразени с обстоятелствата по делото, чрез които е конкретизиран общият принцип за справедливост, вложен в чл. 52 ЗЗД. Поради това и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 29 от 21 юни 2011 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 816/2011 година, с което е изменена в гражданско-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 150 от 30 септември 2010 година на Благоевградския окръжен съд, по нохд № 331/2008 година, като н а м а л я в а наложеното на подсъдимия П. И. З. наказание на една година и шест месеца лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.