Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 6   гр. София 25 март 2010 г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на осемнадесети януари................ две хиляди и десета година в състав:                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:  САВКА СТОЯНОВА                                                                         ЧЛЕНОВЕ:   БИЛЯНА ЧОЧЕВА                                                                                                ЖАНИНА НАЧЕВА   при секретаря Кр. Павлова.........……………………………………в присъствието на прокурора Кр. Колова..............…………..…………………..изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………………....….…наказателно дело № 628 по описа за 2009 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Ф. Н. Д. против въззивно решение № 122/08.07.2009 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 129/2009 г. с което е била потвърдена присъда № 677/12.11.2008 г. на Плевенския окръжен съд по НОХД № 587/2007 г. в гражданско-осъдителната й част. В касационната жалба се изтъкват доводи за нарушения на материалния и процесуален закон, свързани с приемането, разглеждането и уважаването на предявения гражданския иск от майката на пострадалия Р. И. срещу подсъдимия за сумата от 7000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на деянието – 06.11.1994 г. Основният акцент е поставен върху факта, че към момента на предявяване на иска е била изтекла предвидената в закона 5 годишна погасителна давност, което е налагало производството в тази му част да бъде прекратено. Направени са оплаквания и за неизясняване на въпроса кога точно са претърпени неимуществените вреди, доколкото смъртта на пострадалия е настъпила по-късно и не било установено кога майката е узнала това. На последно място е поддържан довод за явна несправедливост на присъденото обезщетение, при определяне на чийто размер съдът не се е съобразил с имотното състояние на деликвента и семейството му, а също и с данните за съпричиняването му от пострадалия и други участници в инцидента. Претендира се изменение на атакуваното решение относно гражданския иск и отхвърлянето му поради недоказаност и неоснователност, а алтернативно прекратяване на производството по него на основание изтекла погасителна давност. В с. з. пред ВКС подсъдимият и неговия защитник поддържат изложените в жалбата оплаквания и направени искания. Допълнително защитникът депозира молба за отмяна на въззивното решение изцяло и прекратяване на наказателното производство поради изтичане на абсолютната погасителна давност за наказателно преследване (изтекла на 06.11.2009 г.), от което следва прекратяване и на производството по допуснатия за съвместно разглеждане граждански иск. Гражданският ищец и частен обвинител Р. И. моли жалбата и искането за прекратяване на посочените основания да не се уважава. Прокурорът от ВКП намира, че съдебният акт в наказателно-осъдителната му част е влязъл в сила, поради което и искането за прекратяване на основание изтекла давност е недопустимо. Изразява становище за неоснователност на възраженията по касационната жалба за изтекла погасителна давност за гражданския иск, несправедливост на размера му, а също и за наличието на съпричиняване, поради което и предлага въззивното решение в атакуваната му част да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. С присъда № 677/12.11.2008 г., постановена по НОХД № 587/2007 г., Плевенският окръжен съд е признал подсъдимия Ф. Н. Д. за виновен в това, че на 06.11.1994 г., в гр. Д., умишлено умъртвил Д. М. П. , поради което и на основание чл. 115, вр. чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК му е наложил наказание 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил на основание чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 5 години. Осъдил е подсъдимия да заплати на гражданския ищец Р. А. И. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 7000 лв., ведно със законната лихва, считано от 06.11.1994 г., като е отхвърлил претенцията за разликата до предявения размер от 50 000 лв. като неоснователна. Разпоредил се е с веществените доказателства, както и е присъдил в тежест на подсъдимия да заплати разноските по делото. Присъдата е била обжалвана от гражданския ищец и частен обвинител с доводи за несправедливост на наказанието и гражданския иск, както и от подсъдимия с искане за цялостна отмяна и оправдаване поради недоказано авторство на деянието, както и за прекратяване на производството по гражданския иск с оглед приемането му след изтичане на 5 годишната погасителна давност. По повод тези жалби пред Великотърновския апелативен съд е било образувано ВНОХД № 310/2008 г., приключило с решение № 1/29.01.2009 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло. С решение № 224/18.05.2009 г. по к. д. № 182/2009 г. състав на І н. о. На ВКС е отменил същото и е върнал делото за ново разглеждане на Великотърновския апелативен съд. С понастоящем атакуваното по касационен ред решение по ВНОХД № 129/2009 г. апелативният съд е изменил присъдата на Плевенския окръжен по НОХД № 587/2007 г., като е преквалифицирал деянието на подсъдимия Ф. Н. Д. по чл. 122 ал. 2 от НК, а в останалата част е потвърдил същата. Изложеното дотук ясно очертава, че съгласно чл. 347 ал. 1 от НПК в обхвата касационната проверка е единствено потвърдителната гражданско-осъдителна част на въззивното решение. Това прави невъзможно да се обсъждат доводите на касатора, наведени в молба и в с. з. пред ВКС, за прекратяване на наказателното производство поради изтекла абсолютна давност за наказателно преследване по повод деяние по чл. 122 ал. 2 от НК, в какъвто аспект е извършената преквалификация от Великотърновския апелативен съд, тъй като в тази част решението е влязло в сила. Възражението, че това решение в посочената част всъщност не е влязло в сила поради подаването на редовна жалба, е неоснователно, тъй като нейният предмет е ясно определен от касатора и касае единствено гражданския иск, като същевременно абсолютната давност за наказателно преследване за деянието по чл. 122 ал. 2 от НК, е настъпила на 06.11.2009 г. или след постановяването му. В този смисъл, след като основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието на подсъдимия, разглеждано като деликт, вследствие на който са настъпили вреди (като в конкретния случай той е бил осъден за такова, но понастоящем повече не може да бъде наказателно преследван за него поради давност), липсва пречка за продължаване на производството за ангажиране на гражданската му отговорност, освен ако не са настъпили факти, които да я изключват. Такъв правопогасяващ факт е изтичането на предвидената в чл. 110, вр. чл. 114 ал. 3 от ЗЗД обща 5 годишна давност, в какъвто аспект са ориентирани основните възражения на касатора, но те са неоснователни. Всъщност, този въпрос за пореден път е бил поставен за обсъждане пред въззивната инстанция, която законосъобразно го е разрешила, излагайки конкретни съображения, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря в детайли. Деянието, за което подсъдимият е бил признат за виновен и осъден, е било извършено на 06.11.1994 г. Тогава пострадалият е бил прострелян два пъти с ловно оръжие (като един от изстрелите е бил фатален) и е починал малко по-късно в болничното заведение вследствие на кръвозагуба, като това е времето, когато неговата майка и граждански ищец по делото е започнала да търпи неимуществени вреди. Деецът обаче не е бил открит дълго време, като Д. е бил привлечен като обвиняем едва на 28.10.2005 г. Съответно, това е началният момент, когато вземането на гражданската ищца за причинените й вреди е станало изискуемо и би се погасило с изтичането на 5 години. Съгласно чл. 115 ал. 1, б. „ж” от ЗЗД и тълкуването на въпроса в ТР № 5/05.04.2006 г. на ВКС (по т. д. № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК), за да спре течението на погасителната давност тя е следвало да предяви претенцията си в съдебен процес – било то чрез предявяване на иск по ГПК или на граждански иск в наказателния процес. Р. И. е избрала втория вариант и е сторила това в с. з. на 18.04.2008 г., когато вече е било образувано съдебното производство по обвинението срещу подсъдимия Д по НОХД № 587/2007 г. на Плевенския окръжен съд. Към тази дата 5 годишната давност не е била изтекла. Затова и правилно е била отхвърлена тезата на защитата за изтекла давност, която е била отчитана от датата на деянието, вместо от датата на откриване на извършителя и които явно не съвпадат. Останалите възражения за неяснота относно момента, когато ищцата е започнала да търпи моралните вреди, както и за несправедливостта на присъденото обезщетение, ВКС също оценява за неоснователни. На първо място следва да се акцентира, че в такъв формат те не присъстват във въззивната жалба, по повод на която е било образувано въззивно производство по ВНОХД № 310/2008 г. (чието решение е било отменено от ВКС) и която е предмет на разглеждане при второто разглеждане по ВНОХД № 129/2009 г., нито в самата касационна жалба по к. д. № 182/2009 г. Акцентът е бил единствено върху тезата за изтекла погасителна давност за вземането на ищцата. Независимо от всичко това, въззивният съд правилно е приел, че след като деянието е било извършено на 06.11.1994 г., то оттогава е било дължимо обезщетението за обезвреда, ведно със законната лихва, както е постановил и първоинстанционния съд. От мотивите се разбира, че пострадалият е бил прострелян на тази дата и малко по-късно е починал в болничното заведение от настъпилата кръвозагуба. Не е било спорно, а и това е било установено, че този трагичен факт е станал известен на ищцата същата вечер, като оттогава тя е започнала да търпи вредите, подлежащи на компенсиране с присъденото обезщетение. При определяне на размера му са били съобразени всички обстоятелства, гарантиращи неговата справедливост в съгласие с принципа по чл. 52 от ЗЗД. Семейното и имотно състояние на дължащия паричното възмездяване не подлежат на обсъждане. Съобразно чл. 45, вр. чл. 52 от ЗЗД, в тежест на виновното лице е да компенсира всички вреди, в случая неимуществени, които са пряка и непосредствена последица от деликтното му поведение, изразено в конкретното деяние, като размера се определя по справедливост. Изложени са убедителни съображения, поради които не се възприема принос от страна на пострадалия в различие от позицията на първата инстанция. ВКС ги споделя и затова не намира за нужно да ги преповтаря. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 122/08.07.2009 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 129/2009 г. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.         2.