Р Е Ш Е Н И Е № 190 гр. София, 27 април 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди и единадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лидия Стоянова ЧЛЕНОВЕ: 1. Юрий Кръстев 2.Жанина Начева при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора Бумбалова изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 60 по описа за 2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на Н. Е. Г. и неговия защитник, жалби на подсъдимия Д. С. Д., лично и чрез служебно назначения защитник, жалба на защитника на подсъдимия М. В. М., както и жалба, чрез повереника, на частния обвинител и граждански ищец Е. Д. К. срещу решение № 372 от 4.11.2010 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 420/2010 г. В жалбите на подсъдимия Г. и на неговия защитник се оспорва авторството на деянието. Подсъдимият посочва липсата на други доказателства освен собствените му признания. Изтъква също, че през инкриминирания период от време той се е намирал на работното си място. Защитникът добавя, че въззивното решение почива на недопустими предположения, тъй като съдът е кредитирал избирателно свидетелските показания в подкрепа на обвинителната теза и не е анализирал прецизно цялата съвкупност от материалите по делото. Направено е искането за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия. В жалбите на подсъдимия Д. се съдържат доводи за всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1-3 НПК. Иска се оправдаване поради недоказаност на обвинението, което се е основавало единствено на показанията на св. Д. пред съдия от досъдебното производство, но отречени при разпита в съдебно заседание и безпричинно са били пренебрегнати косвените доказателства по делото. По отношение на подсъдимия не е било установено да е извършил действия, способствали за настъпване на смъртта на пострадалия К.. Алтернативно е направено искане за намаляване на наказанието при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. В касационната жалба, защитникът на подсъдимия М. излага аргументи в подкрепа на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК. Твърди, че по делото липсват доказателства, които по несъмнен начин да установяват неговото лично участие в извършеното престъпление, а наложеното наказание е прекомерно тежко, тъй като не държи сметка за възрастта на подсъдимия. Намира за несправедливо присъденото обезщетение за неимуществените вреди. Жалбата чрез повереника (адв. Я.) на гражданския ищец Е. Д. К. е ориентирана срещу отмяната на гражданско-осъдителна част на първоинстанционната присъда по отношение на нея, респективно иска се отмяна в тази част на въззивното решение, а в другата – да бъде оставено в сила. В съдебно заседание защитниците на подсъдимите (адв. К., адв. И. и адв. Б.) поддържат съответната касационна жалба и се противопоставят на жалбата на К. в качеството й на граждански ищец. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че всички жалби са неоснователни и настоява решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 95 от 22.04.2010 г. по н. о. х. д. № 356/09 г. Благоевградският окръжен съд е признал подсъдимите - Д. С. Д., Н. Е. Г. и М. В. М. за виновни в това, на 20/21.08.2008 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители да са отнели чужди движими вещи – сумата от 300 лева, 3 бр. блузи на стойност 36 лева и 3 л. домашна ракия на стойност 18 лева, всичко на обща стойност 354 лева, от владението на А.Д. К. с намерение противозаконно да ги присвоят, като са употребили за това сила и грабежът е придружен с тежка телесна повреда, от която е последвала смъртта, като деянието е извършено при условията на опасен рецидив за подсъдимия Г., а по отношение на подсъдимия М. като непълнолетен, който е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си – престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 1 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК за подсъдимия Д., по чл. 199, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК за подсъдимия Г. и по чл. 199, ал. 2, т. 1 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 63, ал. 2, т. 1 НК за подсъдимия М.. Наложени са наказания както следва: на подсъдимия Д. петнадесет години лишаване от свобода, на подсъдимия Г. двадесет години лишаване от свобода, а на подсъдимия М. девет години лишаване от свобода, които да се изтърпят първоначално в затвор при строг режим. Подсъдимите са осъдени солидарно да заплатят суми от петдесет хиляди лева на всяка от гражданските ищци - К. А. Н. и Е. Д. К., представляващи обезщетения за причинени неимуществени вреди, ведно със законните последици, като са отхвърлени гражданските искове до пълния им предявен размер. В тежест на подсъдимите са възложени разноските по делото. С решение № 372 от 4.11.2010 г. по в. н. о. х. д. № 420/2010 г. Софийският апелативен съд е изменил присъдата, като е оправдал подсъдимите за сумата от осем лева. В гражданско-осъдителната част е обезсилил постановеното по отношение на уважената част на предявения граждански иск от Е. К. за неимуществените вреди поради недопустимост и е прекратил производството. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. Касационните жалби в частта, в която почиват на доводи по чл. 348, ал. 1-2 НПК, са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Основната теза в тях е насочена срещу направения извод, че подсъдимите са извършителите на престъпното деяние. За да реши въпроса с авторството въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения аналитично да обсъди всички събрани и проверени по делото доказателства. Обстойно е разгледал показанията на св. Д. и обясненията на подсъдимите от досъдебното производство пред съдия. В тази връзка е отчел последователните и детайлни показания на св. Д., за които е установил, че се подкрепят от показанията на св. Т. и кореспондират с обясненията на подсъдимите, затова им се е доверил, считайки ги за достоверни. Ето защо оплакването на подсъдимия Г., че в разрез с разпоредбата на чл. 116, ал. 1 НПК възприетите факти и обстоятелства са били изведени единствено от неговите самопризнания е неоснователно. Твърденията му, че по същото време, когато е било извършено престъпното деяние, той се е намирал на работното си място не са били пренебрегнати от Софийския апелативен съда, който внимателно ги е изследвал и е отхвърлил с подробни и убедителни съображения, извлечени от доказателствени източници, оценени по делото за достоверни – показанията на св. Г. и св. Д. в съчетание с данните в писмените материали, чрез които с помощта на графологическата експертиза е установено, че подписът върху ведомостта за присъствие на работното място ( [фирма]) не е положен от подсъдимия Г.. От фактическа страна съдът е счел за доказано, че за да отнемат вещите всеки един от тримата подсъдими, нанасяйки удари по различни части от тялото на пострадалия е участвал в причиняването на тежката телесна повреда, довела до смъртта на А.Д. К.. Поради това и с оглед на приетите фактически положения неприемливо е възражението за липсата на участие на подсъдимите Д. и М., наведено по сходен начин и получило прецизен отговор в решението на Софийския апелативен съд. Наложеното наказание на подсъдимия Д. отговаря на конкретната тежест на престъплението и неговото участие, както и на останалите данни, очертаващи личността на дееца. Изброените в жалбата смекчаващи отговорността обстоятелства (чисто съдебно минало преди деянието, добри характеристични данни и относително млада възраст) в достатъчна степен са били съобразени при индивидуализация на наказанието, което е в минималния предвиден размер за извършеното престъпление. Затова не е налице явна несправедливост, която да оправдава поисканото от жалбоподателя намаляване на лишаването от свобода под най-ниския предел с приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК - по делото липсват многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, които водят до извод, че и най-лекото предвидено наказание в конкретния случай се явява несъразмерно тежко. Съдът е отмерил наказанието на подсъдимия Г. и на подсъдимия М. в пределите, очертани от закона, но не е отчел внимателно всички установени и значими обстоятелства за неговата справедлива индивидуализация. Неоснователно е игнорирал ниската стойност на предмета на престъпление, относима към съществен признак на грабежа и младата възраст към момента на деянието на подсъдимия Г.. За да индивидуализира наказанието на подсъдимия М. съдът е взел предвид единствено миналите осъждания, но от значение са и онези установени по делото обстоятелства, които очертават средата и условията, при които е живял непълнолетният извършител на престъплението. Подсъдимият М. има лека умствена изостаналост, констатирана по експертен път, крайно ниско ниво на грамотност (с ограничени възможности да чете и да пише), израснал е без ефективен родителски контрол в многодетно семейство (осем деца) с тежко материално положение и при пълна семейна и социална занемареност. С оглед на това Върховният касационен съд счита, че наказанието както на подсъдимия Г., така и на подсъдимия М. разкрива явна несправедливост, поради което и в съответствие с правомощията си пристъпи към намаляване на наказанието на подсъдимия Н. Е. Г. от двадесет на осемнадесет години лишаване от свобода и на наказанието на подсъдимия М. В. М. от девет на седем години лишаване от свобода. В такъв размер то съответства на тежестта на престъплението, данните за личността на подсъдимия и на възможността да се постигнат в пълна степен целите по чл. 36 НК. Неприемливо е оплакването срещу присъденото обезщетение на гражданския ищец Н., което държи сметка за емоционалната близост и привързаност между починалия и неговата дъщеря, както и за действително изживените болки и страдания от загубата в резултат на престъпното деяние на подсъдимите. Уважената част от гражданския иск е изцяло съобразена с общоприетия критерий по чл. 52 ЗЗД за справедливост в обществото. Жалбата на повереника срещу въззивното решение, с което съдът е приел за процесуално недопустим гражданският иск на Е. Д. К., е неоснователна. В тази аспект законосъобразно е отчетено, че като внучка на пострадалия тя не попада в кръга на лицата, изчерпателно посочени в ППВС № 4/61 г., които имат право на обезщетение за неимуществените вреди – „Кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга”. Внуците са изключени от този кръг (в същия смисъл ППВС № 2/84 г.). По изложените съображения, Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 НПК Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 372 от 4.11.2010 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 420/2010 г., като намалява наказанието на подсъдимия Н. Е. Г. на осемнадесет години лишаване от свобода и наказанието на подсъдимия М. В. М. на седем години лишаване от свобода. Оставя в сила въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: