Ключови фрази
Предсрочна изискуемост * особен представител * неравноправни клаузи * потребител * договор за банков кредит

7

Р Е Ш Е Н И Е


№ 198
гр. София, 18.01.2019г.


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

при секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 193 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Г. М., чрез особения представител адв. К. Д., срещу решение № 230/26.10.2017г. по в.т.д. № 222/2017г. на Апелативен съд-Велико Търново, с което е потвърдено решение № 76/03.05.2017г. по т.д. № 234/2016г. на Окръжен съд - Русе в частта за осъждане на касатора да заплати на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД дължимите от него суми по Договор за банков кредит за покупка на недвижим имот от 05.12.2007г. както следва: главница в общ размер 36719.16 евро, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба - 21.07.2016г. до окончателното ѝ изплащане, редовна лихва в размер 3493.88 евро за периода 15.09.2014г. до 20.07.2016г., дължима отложена лихва в размер 1174.45 евро за периода 15.02.2013г. до 18.07.2013г., наказателна лихва в размер на 171.80 евро за периода 15.10.2014г. до 20.07.2016г. и комисионна за управление в размер на 181.07 евро, ведно със законната лихва от 21.07.2016г. до окончателното изплащане, както и да заплати разноски по това дело в размер общо на 7021.89 лева.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, тъй като в нарушение на материалния закон въззивният съд е приел, че обявяването на кредита от страна на банката за предсрочно изискуем е надлежно съобщено на длъжника чрез връчване на копие от исковата молба по осъдителния иск срещу него на особения представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК. Същият, според касатора, може да извършва само процесуални действия като процесуален представител на ответника по иска, но не и да приема материалноправни изявления от страна на кредитора по договора за банков кредит. В нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради необсъждане на всички доказателства по делото, респ. в цялост заключението на ССЕ, въззивната инстанция е счела, че клаузите от процесния договор, касаещи начина на определяне на възнаградителната лихва не са неравноправни. Моли да се отмени атакуваното решение на ВтАС и се постанови друго за отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски.
В писмения си отговор ответникът по касацията „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД оспорва основателността на касационната жалба. Също претендира присъждане на разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, АС-Велико Търново е приел, че между страните е бил сключен договор за банков кредит от 05.12.2007г., по който отпуснатата сума е била усвоена от кредитополучателя, като за периода 15.10.2014г. - 05.01.2015г. не са били погасени вноски по кредита в пълен размер. В исковата молба по чл.430 ТЗ се съдържа волеизявление на банката, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и предявява осъдителен иск за цялата дължима по него сума. Въззивният съд е счел, че с исковата молба кредиторът е упражнил правото си по договора за кредит и анексите към него да направи кредита предсрочно изискуем, а с получаването на преписа от исковата молба длъжникът-ответник е изпаднал в забава по отношение на целият непогасен остатък от дълга. За неоснователни са намерени възраженията на касатора, че предсрочната изискуемост не е била обявена преди завеждане на иска и че такава не е настъпила в хода на процеса, тъй като препис от исковата молба не е бил връчен на длъжника, а на особен представител по чл.47 ГПК. Въззивната инстанция е разгледала института на особения представител и е заключила, че той е процесуален представител на ответника и редовно може да получи копие от исковата молба и да направи всички възражения срещу нея. Решаващият състав е изложил също така аргументи, че необходимост от уведомяване на длъжника за обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита преди завеждане на съдебно производство има само при заповедното производство, но не и при предприета от кредитора защита чрез осъдителен иск. Поради което е счетено, че искането за присъждане на главница в размер, посочен в исковата молба, е изцяло основателно. Възражението за нищожност на договорните клаузи във връзка с правото на банката едностранно да променя договорния лихвен процент и възражението за погасяване на вземанията за възнаградителна лихва, наказателна лихва и за комисионна за управление по давност са приети за неоснователни.
С определение № 274/31.05.2018г. по т.д. № 193/2018г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК по правния въпрос: Допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на копие от исковата молба на особения му представител, назначен на осн. чл.47, ал.6 ГПК?
По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване:
С т.18 от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Предпоставките по чл.418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение.
В решение № 139/05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, I т.о. е посочено, че предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Ако волеизявлението на кредитора се съдържа в исковата молба по чл.422 ГПК може да се приеме, че предявяването на иска има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и същият се обявява на длъжника с връчването на препис от исковата молба, то моментът на предсрочната изискуемост ще настъпи с получаването на преписа от ответника по иска. В решение № 114/07.09.2016г. по т.д. №362/2015г. на ВКС, II т.о. също е прието, че исковата молба по чл.422 ГПК може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и в този случай с връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника.
В тълкувателните мотиви на постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 387/24.07.2017г. по ч.т.д. № 1369/2017г. на ВКС, I т.о е застъпено становище, че условието за разглеждане на осъдителните искове, съединени при условията на евентуалност с установетелни искове по чл.422 ГПК, е отхвърляне на установителните искове, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на вземанията по кредита преди заявлението по чл.410 ГПК, като в този случай се навежда ново обстоятелство в исковата молба /несъдържащо се в заявлението за издаване на заповедта за изпъленние и неподдържано спрямо предявените установителни искове/ – уведомяване на длъжниците по кредита за изявлението на банката за настъпване на предсрочната изискуемост със самата искова молба. В тази хипотеза, съединяването при евентуалност при посоченото условие на осъдителните искове с установителните по реда на чл.422 ГПК е допустимо, а уведомяването на длъжника по кредита за изявлението на банката за настъпване на предсрочната изискуемост се осъществява с получаване на обективираното в исковата молба изявление.
Следователно релевантен по съществото на спора по осъдителен иск за вземане въз основа на договор за банков кредит, поради упражнено от страна на банката право да обяви кредита за предсрочно изискуем, е фактът на съобщаване на длъжника от страна на банката на това нейно изявление, като същото може да се обективира в самата искова молба и поражда правни последици с връчването на препис от нея на ответника по иска.
На осн. чл.47, ал.6 ГПК при изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК с оглед охрана интересите на ответника на последния се назначава особен представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Следва да се има предвид, че последователно в практиката на ВКС: Решение № 148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 25/03.05.2017г. по гр.д. № 60208/2016г. на ВКС, II г.о. и др. се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника , вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл.50 ЗННД вр. чл.47, ал.1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл.47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т.е. и без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното производство.
Предвид изложеното се налага цялостен извод, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника- ответник.
По същество на касационната жалба:
В обжалваното въззивно решение ВтАС е приел разрешение по правния въпрос в съответствие с дадения по-горе отговор. Следователно от датата на връчване на исковата молба на особения представител – 12.01.2017г., настъпва предсрочната изискуемост на кредита, ако се установят в процеса предпоставките за нейното обявяване.
Страните не спорят относно направения извод от страна на ВтАС, че в случай на неизпълнение по чл.8 от договора за кредит, вкл. и при неплащане на датата на дължимо плащане, на осн. чл.9.3 банката има право едностранно с писмено предизвестие до кредитополучателя да обяви усвоени и непогасени по договора суми, наказателна лихва, комисионни за предсрочни изискуеми. Хипотези на предсрочна изискуемост са уредени и в чл.10.1 от основния договор, в чл.9.1 от анекс №1/07.10.2009г. и в чл.13.2 и чл.13.2.1 от анекс № 2/19.07.2013г. От значение за установяване какви по вид и размер вземания са били изискуеми и неплатени към датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, са уговорките между страните относно дължимата главница, договорната лихва и условията и начина, при които се начислява наказателна лихва, размера, структурата и падежите на вноските по погасителен план.
В тази връзка основателно се явява оплакването на касатора на осн. чл.281, т.3 ГПК за допуснато нарушение на материалния закон от страна на въззивния съд при преценка валидността на клаузата относно възможността банката едностранно да променя уговорената между страните възнаградителна лихва в частта на променливата й компонента. Настоящият състав също счита, че клаузата на чл.3, т.3 от договора за кредит, предвиждаща, че „при промяна на пазарните условия, банката може едностранно да променя лихвата /формирана от сбора на СБР за евро и надбавка от 2,15 пункта годишно/ в частта СБР / стойност на банковия ресурс– лихвения процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка „предлага“ плюс законоустановените разходи на банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции“ при Банката/“, се явява неравноправна по см. на чл.143, т.10 ЗЗП и за нея не се прилагат изключенията по чл.144 ЗЗП. Съобразно съдържанието на клаузата промяната на базовия лихвен процент е предоставена изцяло на преценка на банката без в договора да са посочени конкретни параметри на изменение във факторите, формиращи СБР и с колко всеки един от тях участва при образуването на СБР, което налага евентуалното изменение на посочената компонента на лихвата. Липсва обвързаност на изменението на лихвения процент с конкретни обективни показатели, поради което не може да се счете, че кредитополучателят е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който банката може едностранно да промени цената на предоставената финансова услуга. Съответно създава се възможност за субективна преценка на кредитора, несъответстваща на изискването за добросъвестност и водеща до неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за банков кредит, поради което е изпълнено общото изискване по чл.143 ЗЗП. Едновременно с това е осъществен фактическият състав на чл.143, т.10 ЗЗП – съобразно формулировката на горепосочената клауза промяната в договорната лихва би настъпила при промяна на СБР, без в съдържанието на договора да е включена методиката за това изменение, т.е. на „непредвидено в него “ по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП основание. Липсата на уговорени от страните ясни правила относно методиката и условията за едностранна промяна на лихвения процент, а оттук и за размера на анюитетните вноски по кредита, води до невъзможност да се обоснове „основателна причина“ по смисъла на чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП или външни фактори, които са „извън контрола на търговеца“ по смисъла на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, следователно и прилагане на изключенията от потребителска защита. Нищожността на чл.3, т.3 от договора за кредит води до извод за нищожност и на акцесорната клауза по чл.3, т.4 от същия договор относно променените анюитетни вноски, а оттук и на размера на целия дълг.
Тъй като атакуваното въззивно решение е постановено при кредитиране на заключение на СИЕ, което е съобразило дължимите суми съгласно предприети въз основа на неравноправна клауза изменения в договорената възнаградителна лихва, то за определяне на размера на непогасената, но изискуема с настъпването на падежите на отделните вноски, част от кредита, е необходимо изслушване на заключение на икономическа експертиза, поради което след отмяната на обжалваното решение изцяло, на осн. чл.293, ал.3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от въззивния съд.
При новото разглеждане въззивният съд следва да се произнесе преюдициално в мотивите на акта относно валидността изцяло на анекс №1 и анекс №2, доколкото същите съдържат установителна част за размера на дълга, която е необходимо да се прецени дали не е определена въз основа на нищожните клаузи по основния договор от 05.12.2007г., при извънсъдебен спор за размера на дълга и редовното му погасяване, и как новите условия като краен резултат са повлияли на общия дълг. Относно приложението на чл.366 ЗЗД следва да се има предвид и даденият отговор на правния въпрос в постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 146/01.11.2017г. по т.д. № 2615/2016г. на ВКС, I т.о., че допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на осн.чл.366 ЗЗД. В тази връзка ВтАС следва да постави задача на вещото лице да направи горепосочените изчисления във варианти, при които всички извършени като размер и дати плащания се отнесат: 1/ само спрямо първоначалния погасителен план по договора за кредит от 05.12.2007г., т.е. при първоначално договорен лихвен процент от 6,15% и падежите на отделните вноски по този план, без съобразяване на анексите и предприетите от банката едностранни изменения във възнаградителната лихва; 2/ спрямо първоначалния погасителен план и при първоначалните условия на договор от 05.12.2007г., а след сключването на анекс №1 – спрямо неговите условия; 3/ спрямо първоначалния погасителен план и при първоначалните условия на договор от 05.12.2007г., след подписване на анекс №1 - спрямо неговите условия, а за периода след подписване на анекс № 2- спрямо условията на последния. Приложимия вариант решаващият съд ще определи след като прецени валидността на анекс №1 и анекс №2.
При новото разглеждане на делото въззивния съд следва да разпредели отговорността за разноски на страните за исковото производство, както и да се произнесе съгласно чл.294, ал.2 ГПК по разноските за водене на делото пред ВКС.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 230/26.10.2017г. по в.т.д. № 222/2017г. на Апелативен съд-Велико Търново.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд- Велико Търново.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: