О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60831
гр.София, 17.12.2021 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шести декември две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Ерик Василев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2721/ 2021 г .
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. Н. срещу въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 260101 от 24.03.2021 г. по гр.д.№ 1073/ 2021 г., с което е потвърдено решение на Старозагорски районен съд по гр.д.№ 1087/ 2020 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от касатора против „Булсатком” ЕАД, гр.София, иск, квалифициран по чл.66 ал.2 КТ, за заплащане на сумата 46 828,80 лв – обезщетение по т.9 от допълнително споразумение № 1021/ 01.04.2015 г. към трудов договор № 51/ 15.06.2005 г. със законната лихва от 09.03.2020 г.
С молба от 03.12.2021 г. ответникът „Булсатком“ ЕАД уведомява съда за извършено преобразуване на дружеството от еднолично акционерно в еднолично с ограничена отговорност с фирма „Булсатком“ ЕООД, ЕИК 206575401. Съдът констатира, че преобразуването е вписано в търговския регистър, поради което правоприемникът на ответника следва да бъде конституиран като страна в производството.
Жалбоподателят поставя в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК материалноправните въпроси „Дължи ли се обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, уговорено с договора или допълнително споразумение, когато основанието за прекратяване на трудовото правоотношение е по инициатива на служителя?“ и „Следва ли да се нарушава договорната свобода на страните при тълкуване на волята им?“. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решения по гр.д.№ 1476/ 2011 г., ІV г.о. и по гр.д.№ 700/ 2012 г., ІV г.о. Евентуално поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна „Булсатком” ЕАД оспорва касационната жалба и моли въззивното решение да не бъде допускано до касационно обжалване. Според него по първия поставен от касатора въпрос въззивният съд е съобразил установената от ВКС практика по разрешаването му, а не е обосновано твърдението на касатора, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. За второто питане поддържа, че то няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, евентуално – че и по него не са налице допълнителните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Излага и съображения за правилност на обжалваното решение.
Съдът намира жалбата за допустима, а налице са и предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел за установено, че въз основа на трудов договор № 51/ 15.06.2005 г. ищецът постъпил на работа на 16.06.2005 г. при ответното дружество. С допълнително споразумение № 569/ 29.08.2008 г. бил назначен на длъжност „регионален мениджър“, а с допълнително споразумение № 1021/ 01.04.2015 г., т.9, страните по трудовото правоотношение се съгласили, че при прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12/дванадесет/ месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е платимо на работника/служителя в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора. Впоследствие страните подписали допълнително споразумение № 1052/ 30.04.2015 г., допълнително споразумение № 1009/ 04.01.2016 г., допълнително споразумение № 1027/ 03.05.2016 г., допълнително споразумение № 318/ 31.12.2018 г., в които клаузата по т.9, от споразумението от 01.04.2015 г. не била възпроизведена. На 24.01.2020 г. ищецът отправил едномесечно предизвестие по чл.326 КТ до изпълнителния директор на „Булсатком“ ЕАД, с което го известил, че считано от 24.02.2020 г. трудовият му договор следва да бъде прекратен. На 14.02.2020 г. ищецът получил заповед от 10.02.2020 г., с която работодателят прекратил трудовия договор считано от 11.02.2020 г. При така установената фактическа обстановка въззивният съд извел неоснователност на иска, препращайки към мотивите на първата инстанция, според които процесната клауза не била част от съдържанието на трудовото правоотношение. След оформянето на допълнителното споразумение от 01.04.2015 г. между страните били подписани още допълнителни споразумения, в които клаузата не била възпроизведена. Затова тя не е действала към датата на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца през 2020 г. Евентуално съдът посочил, че такава клауза би била валидна при условията на чл.66 ал.2 КТ, когато уволнението е по причина на работодателя, но не и в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на работника. Недействителността на уговорката, предвиждаща задължение за работодателя да заплаща обезщетение във всички случаи на прекратяване на трудовия договор, следвала от противоречието й с добрите нрави. Затова уговорката по т.9 от допълнително споразумение № 1021/ 01.04.2015 г. пораждала правно действие само в случаите на уволнение по причина на работодателя, независимо от основанието за уволнение. В случая обаче уволнението било инициирано от работника, без неправомерно поведение на работодателя, затова право на обезщетение в полза на ищеца не било възникнало.
Предвид тези мотиви на въззивния съд поставените материалноправни въпроси обуславят обжалваното решение. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по втория от тях /следва ли да се нарушава договорната свобода на страните при тълкуване на волята им/, за да се провери допуснато ли е противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 1476/ 2011 г., IV г.о. и по гр.д. № 700/ 2012 г., IV г.о. На въпроса „Дължи ли се обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, уговорено с договора или допълнително споразумение, когато основанието за прекратяване на трудовото правоотношение е по инициатива на служителя?“ следва да бъде даден отговор при разглеждането на спора по същество, с оглед конкретно установените факти по делото.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
КОНСТИТУИРА на основание чл.227 ГПК като страна – ответник в производството „Булсатком“ ЕООД, ЕИК 206575401, правоприемник на заличеното поради преобразуване „Булсатком“ ЕАД, ЕИК 130408101.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 260101 от 24.03.2021 г. по гр.д.№ 1073/ 2021 г.
Жалбоподателят е освободен от задължение за внасяне на държавна такса съгласно чл.83 ал.1 т.1 ГПК.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|