Р Е Ш Е Н И Е № 100 гр. София, 14.06.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в публичното заседание на 25 април 2016 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА ОЛГА КЕРЕЛСКА при участието на секретаря С. Толева, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3071/15 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. ВКС разглежда касационната жалба на Л. В. – Г. и А. Г. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №2387/14 г., с което е уважен предявеният от Н. Х. срещу касаторите иск по чл.135, ал.1 ЗЗД - за относително недействителен спрямо ищеца е обявен сключеният между ответниците договор за дарение на недвижим имот по нот. акт №2/23.01.09 г. на нотариус В. К., рег.№269 на Нотариалната камера. Обжалването е допуснато за проверка на допустимостта на въззивното решение, след като въззивното производство е спряно при безспорност относно факта на смъртта на ищеца и е възобновено, защото този факт не е установен, но и без да е опроверган от събраните по делото данни във връзка с него, като е прието, че възможностите на съда за служебното му изясняване са изчерпани. Касаторите поддържат жалбата и молят да бъде уважена, като въззивното решение бъде обезсилено като недопустимо или отменено като неправилно по подробно изложени съображения за това. ВКС като разгледа жалбата, намира следното: По въпроса, по който е допуснато обжалването: Пред въззивния съд касаторите и пълномощникът на ищеца - ответник по жалба Н. Х. са твърдели и пред касационния съд поддържат твърдението, че ищецът е починал в Германия през м.10.2013 г.. При безспорност на тези твърдения производството по делото е спряно от апелативния съд и на страните е дадена възможност да представят доказателства за смъртта на ищеца Х.. Апелативният съд и служебно на осн.230, ал.1,пр. последно ГПК е взел мерки за установяване на твърдяната смърт на ищеца и отстраняване на пречките за движение на делото – изпратил е искане до общината по последното местоживеене на ищеца в РБ – СО, район „Т.” за издаване на удостоверение за родствена връзка на ищеца, а до Федерална Република Германия, където ищецът е починал, според узнатото от пълномощника му –искане за акт за смърт и удостоверение за наследници, по реда на Регламент ЕО №1206/2001 г. Въпреки служебно положените усилия, спирането на делото и отлагането му за събиране на доказателства за смъртта на ищеца за повече от 10 месеца, доказателства за смъртта на ищеца не са представени или получени от въззивния съд от сезираните учреждения в страната и във Ф.. Касационната инстанция, след допускане на разглеждането на жалбата, също е дала възможност в открито съдебно заседание на касаторите и на пълномощника на ответника по жалба и ищец да представят доказателства за твърдяната смърт на последния в Германия, но такива не са представени, нито са изложени нови твърдения за конкретна дата на смъртта и последен адрес на ищеца в Германия, които да дадат възможност за ново по –пълно служебно издирване. В трайната практика на ВКС – напр. опр. по ч.гр.д. №3558/13 г. на трето г.о., се приема, че данните по делото следва несъмнено да установяват твърдяната смърт на страна по делото. По настоящото дело, както и в разгледания с цитираното определение случай, няма категорични данни, че ищецът е напуснал РБ, установил се е в Германия и там е настъпила смъртта му – по делото има само наведени твърдения в тази насока, но не и доказателства, които да ги установяват. Поради това и като взе предвид принципа за разглеждане на делото в разумен срок по чл.13 ГПК и възможността по чл.158 ГПК делото да се гледа без доказателство, което е съмнително и за събирането му е даден достатъчен срок, ВКС намира, че въззивният съд не е нарушил процесуалният закон, като е възобновил делото и се е произнесъл по съществото му. Доказателството не е събрано и при по –нататъшното разглеждане на делото, въпреки дадената с допускане на касационното обжалване на въззивното решение възможност за това – чл.158, ал.2 ГПК. Затова въззивното решение не е недопустимо, като постановено спрямо доказано починала и ненадлежна страна в производството, т.е. при липса на субект, по отношение на който да се формира сила на пресъдено нещо, в каквато насока са доводите на касаторите. Допуснатото до обжалване въззивно решение е допустимо, поради което касационната инстанция дължи разрешаване на материалноправния спор по същество, като се произнесе по правилността на въззивното решение – в този см. р. по гр.д. №4034/14 г. на второ г.о. на ВКС. За да уважи предявеният иск по чл.135, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че материалноправните предпоставки за това са: ищецът да има качеството на кредитор с парично или непарично вземане, да е налице увреждане на кредитора с действие на длъжника и да е налице знание за увреждането у длъжника и третото лице, договаряло с него, ако договорът е възмезден. Ищецът е кредитор на първата от ответниците, тъй като има качеството на прехвърлител на недвижим имот, в полза на когото поради отпаднало основание / разваляне на договора за прехвърляне на имота срещу задължение за издръжка и гледане/ е възникнало вземане за връщане на имота. Налице е увреждане на кредитора, тъй като разпоредителното действие с имота, извършено със сключения между Л. Г. и А. Гринберт договор за дарение от 23.01.09 г. води до невъзможност за удовлетворяване на претенцията на кредитора за реално връщане на имота. Атакуваната с иска сделка е безвъзмездна, поради което е необходимо само длъжникът да е знаел за увреждането, но не и надареното лице. Затова, според въззивния съд предпоставките за уважаване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД са налице. Изводите на въззивния съд за основателност на иска са обосновани и законосъобразни: Неоснователен е доводът на касаторите, че въззивният съд в нарушение на процесуалния закон не е обсъдил оплакването им, че не се установява увреждане на кредитора с оспореното дарение, тъй като дарителката Л.Г. не е намалила имуществото си така, че да е недостатъчно за удовлетворяване на кредитора. Въззивният съд законосъобразно е приел, че в случая притезанието на кредитора не е парично, а за реално връщане на имота и действията на длъжника по прехвърлянето на точно този имот увреждат кредитора. Относно оспореното в жалбата знание на длъжника Л. Г. за увреждането: касаторите – ответници по иска твърдят, че не са знаели и не са могли да узнаят за заведеното от ищеца дело за разваляне на алеаторния договор, респ. - че увреждат кредитора със сключеното дарение. От доказателствата по делото се установява, че договорът за дарение е сключен след завеждане на делото за разваляне на договора за прехвърляне на недвижимия имот срещу задължение за издръжка и гледане от 30.08.2002 г., но преди вписване на исковата молба и получаване на препис от нея от страна на ответницата Л. Г.. Алеаторният договор е развален с вл. в сила на 15.02.12 г. решение, поради неизпълнение на задълженията на ответницата Л. Г. по него. В практиката на ВКС се приема, че правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. Възникването на това право не е обусловено от установяване на вземането с влязло в сила решение. Длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и че действието му уврежда правата на кредитора. Когато увреждащото действие е безвъзмездно, правно ирелевантно е дали лицето, с което длъжникът е договарял е знаело за увреждането./ р. по гр.д.№754/09 г. на четвърто г.о./. Прехвърлителят по алеаторен договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане придобива право да иска развалянето му и връщане на имота /става кредитор/ от момента на първото неизпълнение. Вписването на исковата молба за разваляне на алеаторния договор има значение само за допустимостта на павловия иск с оглед установяването на правния интерес от търсената защита / р. по гр.д. №3118/08 г. на трето г.о./. Мотивите на прехвърлителите по увреждащата сделка за извършването й са ирелевантни. Достатъчно е знанието за увреждане, а с оглед страните по увреждащата сделка, явяващи се лица от кръга на посочените в ал. 2 на чл. 135 от ЗЗД, налице е презумпция за знание, която не е оборена по делото /р. по гр.д. №919/08 г. на четвърто г.о./ В случая установеното по иска с пр. осн. чл.87, ал.3 ЗЗД начално неизпълнение на алеаторния договор от длъжника Л. Г., знанието й за кредитора по този договор, с който й е прехвърлен процесният имот, характерът на разпоредителната сделка с имота и страните по нея – дарение от майка на син, сочат на знание на длъжника за увреждането, както се приема в цитираната по -горе практика на ВКС по приложението на чл.135 ЗЗД. В същия смисъл е и крайният извод на въззивния съд. Добрите и доверителни отношения на страните, на които се позовават касаторите във връзка с оспореното знание за увреждането на кредитора с процесното дарение – сочената бележка от 1998 г. на л.76-77 от приложеното дело №5203/08 г. на СГС, са в предходен, към сключването на алеаторния договор момент. През 2008-2009 г. ищецът като кредитор е предприел обмислени, последователни и настойчиви действия по разваляне на договора с цел връщане на имота. Завел е и се е явил лично по посоченото дело №5203/08 г. на СГС за разваляне на алеаторния договор. Завел е и иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД наскоро след като разбрал за дарението на имота между ответниците, с твърдения за некоректно отношение от тяхна страна по повод искането му за доброволно връщане на имота и че ответницата Л. Г. е известена за намерението му да развали алеаторния договор / това сочи в показанията си и св. Д./. Тези действия опровергават твърдението в жалбата, че волята на ищеца винаги /неизменно/ е била апартаментът да отиде в патримониума на ответника А. Г... Жалбата е неоснователна – въззивното решение е допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о. Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение на Апелативен съд София по гр.д. №2387/13 г. от 12.01.15 . Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: