Р Е Ш Е Н И Е № 50005 гр. София, 27.04.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ИВО ДИМИТРОВ при секретаря Александра Ковачева, като изслуша докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2038 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 183 от 24. 11. 2020 г., постановено от Апелативен съд – Велико Търново по в.гр.д. № 268 по описа на съда за 2020 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 129 от 26. 03. 2020 г., постановено от Окръжен съд – Русе по гр.д. № 709 по описа на съда за 2018 г. в неговата част, с която касаторът е осъден да заплати на М. А. В. сумата 20000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 11. 09. 2017 г. смърт на неговия брат К. А. В., ведно със законната лихва, считано от 22. 10. 2018 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон и необосновано. Твърди се, че ищецът - брат на загиналото при процесното ПТП лице, за вредите от което застрахователят – касатор отговаря имуществено, няма материалноправна легитимация да претендира обезщетение за неимуществени вреди, тъй като по делото не се установява наличието на изискващите се от Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. по на ОСНГТК на ВКС, особено близка връзка на ищеца с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди, при които и по изключение би му се дължало обезщетение тях. Претендира се неправилност на изводите на въззивния съд за приложимост по делото на § 96 от ПЗР на ЗИД на Кодекса за застраховането /КЗ/ - ДВ, бр. 101/2018 г. вр. с чл. 493а от КЗ, както и даденият от съда в решението му отговор на въпроса дали същата норма противоречи на правото на ЕС, в частност - на Директива 2009/103/ЕО и Решение на СЕС от 24. 10. 2013 г. по дело С-277/12. Оспорват се изводите на съда и относно справедливия размер на присъденото застрахователно обезщетение, като се претендира нарушаване от страна на въззивния съд на принципа за справедливост, заложен в чл. 52 от ЗЗД. Иска се отмяната на въззивното решение в обжалваната му осъдителна част и отхвърляне на предявения срещу касатора иск в цялост, ведно с всички законни последици от това, при условията на евентуалност – намаляване на размера на присъденото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер до 5000 лв. В писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК противната страна оспорва жалбата, претендира разноски в производството. Третото лице помагач на страната на ответника в производството не взема становище по жалбата. С определение по делото № 50543 от 26. 09. 2022 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса относно предпоставките /критериите/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., кръг на лицата с право на обезщетение, поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, формирана с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 92/17. 11. 2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., в което са разгледани детайлно предпоставките, с които тълкувателното решение обвързва правото на други лица, извън най-близкия родствен и семеен кръг на починалия при деликт, да получат обезщетение за неимуществени вреди. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Разгледана по същество жалбата е основателна. За да уважи предявения от ищеца - брат на лице, загинало при ПТП, за обезщетяване на вредите от което ответникът отговаря имуществено, иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, въззивният съд е изложил, че с Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. е разширен кръгът на лицата, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техни близки, като е прието, че освен посочените в Постановление № 4/25. 05. 1961 г. низходящи - деца, възходящи - родители и съпруг на пострадалия и в Постановление № 5/24. 11. 1969 г. - фактическият съжител, отглежданото от пострадалия неосиновено дете и отглеждащият пострадалия, „по изключение“ възможността за обезщетяване следва да се допусне и за лица, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Въззивният съд е посочил, че изцяло споделя изводите на първоинстанционния такъв, че в конкретният казус по делото е доказана именно такава връзка между двамата братя - ищеца и починалия, която надхвърля обичайната при тази степен на родство близост и обуславя търпенето на неимуществени вреди с интензитет и продължителност, надхвърлящи нормално присъщите. Според съда ангажираните доказателства установяват, че двамата братя са формирали много тясна връзка помежду си, обусловена от една страна от незначителната разлика във възрастта им, при което са били непрекъснато заедно, в една и съща социална, образователна, приятелска и трудова среда в малко населено място, споделяли са общи интереси и общи преживявания от раждането си до смъртта на единия, а от друга страна - от невъзможността от ранна детска възраст да разчитат на бащина подкрепа, което ги е сплотило и възпитало във взаимна грижа, отговорност и откликване на нуждите на другия. Доказателство за изключителната близост между тях според въззивния състав е кръщаването на детето на починалия, на брат му - ищеца, което е признание, че за него брат му е бил много значим и любим човек, достоен детето му да носи неговото име. Съдът сочи, че ищецът не е имал друго семейство освен майка му и семейството на брат му, това са били най-близките му хора, с които е бил всеки ден от своя живот, поради което и внезапната смърт на брат му на такава млада възраст е причинила на ищеца морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС, поради което и ищецът е легитимиран да получи застрахователно обезщетение. Относно размера на същото въззивният съд е приел, че по делото не е доказано претърпените от ищеца болки и страдания по своето естество, интензивност и продължителност да надвишават нормално присъщите, търпени от най-близките при сходна житейска ситуация. Първоначалният шок и силно душевно страдание от внезапно настъпилата смърт на обичан човек са нормална психологична реакция при такава загуба и несъмнено ищецът чувства и ще продължи да чувства мъка от загубата на брат си. Съдът е приел по-натам, че тъй като ищецът е млад човек, пред когото е бъдещето, на когото тепърва предстои да създаде трайни връзки и семейство, и възможността за адаптация и преодоляване на трудностите на такава възраст е много по-висока от тази на възрастните хора, и доколкото ищецът не е загубил цялото си семейство, а има други близки от най-близкия родствен кръг, то и според съда е видно, че ищецът е намерил ново начало за себе си, начин да се откъсне от случилото се и средата, която го кара непрекъснато да преживява загубата, като е започнал да пътува и да работи в чужбина, при което за справедлив размер на обезщетението е приет този от 20000 лв. В обжалваната му част въззивното решение е неправилно. Както принципно правилно е приел и въззивният съд в мотивите си, съгласно задължителните за съдилищата разрешения, изложени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25. V. 1961 г. и Постановление № 5 от 24. ХІ. 1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени; Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че: Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци; В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг; Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик; В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. В решение № 92/17. 11. 2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., разрешенията в което настоящият състав изцяло споделя е прието, че от посочените в мотивите на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС разяснения следва категоричният извод, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете ППВС, се присъжда само по изключение; Предпоставките, за да се приложи това изключение, са две: 1./ създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2./ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка; Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т.е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд; Посочените предпоставки следва да са осъществени за всички лица, претендиращи обезщетение за неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, следователно – и за братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците; При преценката за наличието им в тази хипотеза следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Поради това, за да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка връзка е необходимо освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, също така и да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на близост, по-голяма от считаната за нормална за съответната родствена връзка; Такова обстоятелство например, относимо към връзката между бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини (заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и др.), а за връзката между братята и сестрите – израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина (решение № 372 от 14. 01. 2019 г. по т.д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т.о.). В обжалваната му част въззивното решение е постановено в отклонение от цитираната задължителна практика на ВС и ВКС, и практика на ВКС. Въззивният съд необосновано е приел, че между ищеца и загиналия вследствие процесното ПТП негов брат, е съществувала особено силна връзка и че поради това ищецът е понесъл морални болки и страдания, по-интензивни и продължителни от нормалните за тези отношения. Подобен извод не може да бъде направен от събраните по делото доказателства, преценявани в тяхната цялост и взаимна връзка, включително и от показанията на разпитаните по делото свидетели. Същите в кредитираните си от въззивния съд показания установяват, че ищецът и неговият брат, които имат само една година разлика помежду си, са били много близки и сплотени още от малки; Това, което ги сплотило било отношението на баща им, за когото споделяли, че много ги тормозил; Родителите им се развели и те останали само с майка си, като още на 13-14 г. започнали да работят през ваканциите, за да й помагат; Всеки ден били заедно, имали общи интереси и общ приятелски кръг, помагали си взаимно, а след като завършили училище в [населено място] и двамата започнали работа в [населено място], докъдето пътували ежедневно; Те продължили да живеят в едно домакинство с майка си, включително след като К. създал свое семейство през 2011 г. и му се родило дете; По идея на К. кръстили детето М. - на името на ищеца; Двамата братя заедно издържали домакинството; Свидетелката Т. - майка на ищеца и пострадалия сочи, че М. бил много общителен човек, който обичал да е сред хора и лесно контактувал с тях, но след инцидента се променил, станал по-затворен, изнервен и много тежко преживявал липсата на брат си; Около годна след смъртта на К. ищецът започнал да пътува до Франция, където работи по няколко месеца в годината. На свидетеля Немецов той споделил, че иска да замине, защото му е тежко да живее в къщата, в която са живели заедно с брат си; Докато пребивава в чужбина и при завръщането си той непрекъснато контактува със семейството на брат си. Така споделеното от разпитаните по делото свидетели, според настоящия касационен състав не позволява в случая да се направи извод за изключителност на близостта между ищеца и починалия по смисъла, разяснен в Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК, решение № 92/17. 11. 2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т.о. и цитираното в последното решение № 372 от 14. 01. 2019 г. по т.д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т.о. Според общоизвестното и нормално, общоупотребимо значение на думата в българския език, изключителността предполага отклонение от типичното или от правилото, нещо, което е извън правилата, извънредно, специално, надхвърлящо нормалната степен, извънмерно, и нищо от така присъщите на изключителността характеристики в отношенията между ищеца и починалия му брат не се установява да е налице по делото. Установеното от свидетелите не сочи на сложили се конкретни житейски обстоятелства, довели до привързаност, която да е станала толкова силна, че смъртта на брат му да е причинила на ищеца морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка между братя. Напротив - всичко изложено сочи на установени и съществували между ищеца и брат му, само на нормални, неизключителни, типични за българското общество, родствени отношения между братя, съответно - и на нормална за българската традиция духовна и емоционална близост между тях, характеризираща се с взаимна обич и морална подкрепа. Това не се променя от обстоятелството, че ищецът и починалия му брат са живели в едно домакинство само с майка си, след нейния развод с баща им, както и че по твърденията на един от разпитаните свидетели, баща им ги тормозел като малки. Така установеното също не сочи на изискващата се съобразно задължителната практика и практиката на ВКС, изключителност на близостта и връзката им, разглеждано в светлината и на останалите показания на разпитаните свидетели, от които такава изключителност на отношенията между двамата братя не се установява, нито пък подобен извод може да се направи от обстоятелството, че детето на починалия било кръстено на брат му – ищеца, което също не сочи на някаква изключителност на връзката между тях. Събраните свидетелски показания в тяхната цялост не установяват и понасянето на морални болки и страдания, надхвърлящи болките и страданията, които би изпитал всеки брат – установените по отношение на ищеца силна и продължителна скръб от загубата на брат му, и емоционалните затруднения да живее в къща, в която са живели заедно преди това в едно домакинство заедно с него и с майка им, съдът намира за нормални за братските отношения, а не за някакво изключение от правилото. Все в този смисъл, не сочат на някаква извънмерност и на изпитвани болки и страдания с по-голям от нормалния интензитет, установените по делото от показанията на свидетелите обстоятелства, че ищецът бил много общителен човек, който обичал да е сред хора и лесно контактувал с тях, но след инцидента се променил, станал по-затворен, изнервен и много тежко преживявал липсата на брат си, че около годна след смъртта на К. ищецът започнал да пътува до Франция, където работи по няколко месеца в годината, и споделеното, че иска да замине, защото му е тежко да живее в къщата, в която са живели заедно с брат си, както и че контактува редовно със семейството на брат си, които обстоятелства съдът намира също за нормални проявления на емоционалната реакция на ищеца на смъртта на брат му, както и за израз на също нормална, продължаваща негова житейска връзка с останалите близки на починалия, и след неговата смърт. При така изложеното съдът намира, че по отношение на ищеца в случая по делото не са доказани и двете кумулативни предпоставки за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, предвидени в задължителната съдебна практика, което сочи на неоснователност на предявения иск и налага неговото отхвърляне в цялост, включително и в частта му, за която същият е уважен от инстанциите по същество – за сумата от 20000 лв. по главницата, със законните последици. В отхвърлителната му част въззивното решение, като необжалвано от ищеца е влязло в сила. При този изход на делото в касационната инстанция ищецът няма право на разноски в производството, а ответникът – касатор има право на такива за трите съдебни инстанции в установеният по делото да са действително извършени, размер. Касаторът не претендира адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 183 от 24. 11. 2020 г., постановено от Апелативен съд – Велико Търново по в.гр.д. № 268 по описа на съда за 2020 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 129 от 26. 03. 2020 г., постановено от Окръжен съд – Русе по гр.д. № 709 по описа на съда за 2018 г. в неговата част, с която е осъдена „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК], да заплати на М. А. В. сумата 20000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 11. 09. 2017 г., смърт на неговия брат К. А. В., ведно със законната лихва, считано от 22. 10. 2018 г. до окончателното изплащане, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от М. А. В., ЕГН: [ЕГН] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за осъждането на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК], да му заплати сумата 20000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 11. 09. 2017 г., смърт на неговия брат К. А. В., ведно със законната лихва, считано от 22. 10. 2018 г. до окончателното изплащане. ОТМЕНЯ решение № 183 от 24. 11. 2020 г., постановено от Апелативен съд – Велико Търново по в.гр.д. № 268 по описа на съда за 2020 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 129 от 26. 03. 2020 г., постановено от Окръжен съд – Русе по гр.д. № 709 по описа на съда за 2018 г. в неговата част, с която е осъдена „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК], да заплати на адв. Н. М. от САК адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 1130 лв. и по сметка на бюджета на съдебната власт сумата 800 лв. държавна такса за първоинстанционното производство. ОСЪЖДА М. А. В., ЕГН: [ЕГН] да заплати на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК] сумата 800 лв. – заплатена държавна такса за въззивно обжалване, сумата 430 лв. – заплатени такси за производството по чл. 288 и касационно обжалване, допълнително и сумата 973 лв. разноски за първоинстанционното производство, допълнително и сумата 454 лв. разноски за въззивното производство. Решението е постановено при участието в делото като трето лице помагач на страната на ответника, на М. С. А., ЕГН: [ЕГН]. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: