5 Р Е Ш Е Н И Е № 127 София,12.07.2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 274/2012г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. П. от [населено място] против решение № 614 от 23.12.2011 г. по в. т. д. № 991/2010 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след частична отмяна на решение № 76 от 06.07.2010 г. по т. д. № 204/2009 г. на Хасковски окръжен съд, изцяло е уважен предявеният от С. И. Г. от [населено място] срещу И. А. П. от [населено място], иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 25 682 лв., произтичащо от запис на заповед от 17.10.2008 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 54/2009 г. на Ивайловградски районен съд. К. поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и че е необосновано. Счита извода на въззивния съд за неоснователност на иска поради липса на връзка между записа на заповед и каузалното правоотношение за неправилен, като твърди, че не съществува законова пречка задължението на едно търговско дружество да бъде обезпечено от съдружник в него, като физическо лице, какъвто е настоящият случай. В касационната жалба са изложени подробни съображения и по отношение изпълнението на договора за изработка между двете търговски дружества – [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], /чиито управители са съответно издател и поемател по процесния запис на заповед/, като според касатора от събраните в двете инстанции доказателства, в т. ч. заключенията на допуснатата техническа експертиза, се установява, че дължимо по този договор е възнаграждение в размер на 5 736 лв., а не твърдяната от ищеца сума 25 682 лв. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 155 от 13.03.2013 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Може ли менителнично правоотношение между две лица да обезпечава вземане по каузално правоотношение между други две лица. Ответникът по касация – С. И. Г. от [населено място] – заявява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 21.02.2012 г. Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да отмени първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и да уважи изцяло предявения от С. И. Г. от [населено място] срещу И. А. П. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 25 682 лв. лв., произтичащо от запис на заповед от 17.10.2008 г., въззивният съд, макар да е признал за установено от събраните по делото доказателства /товарителници, свидетелски показания и заключения на вещи лица/ наличието на твърдяното от ответника правоотношение по договор за изработка /извършване на изкопни работи/, сключен между [фирма], [населено място] като възложител и [фирма], [населено място] като изпълнител, е преценил, че доколкото страните по него са различни от страните по менителничното правоотношение, то не може да се счете, че с процесния запис на заповед е обезпечено именно изпълнението по договора за изработка и че между двете сделки е налице правна връзка. С оглед на това е направен извод, че договорът за изработка не игнорира предизвикания от записа на заповед менителничен ефект, поради което материализираното в него субективно право на парично вземане в полза на ищеца подлежи на изпълнение в пълния му размер. По обусловилия допускането на касационното обжалване материалноправен въпрос настоящият състав приема следното: Записът на заповед е от категорията на абстрактните сделки, т. е. основанието не е елемент от фактическия състав на тази сделка и наличието на такова не е обуславящо за нейната действителност. Това обаче не означава, че във всички случаи записът на заповед е лишен от основание. Поначало записът на заповед служи за обезпечаване на вземане по каузално правоотношение, което може да е възникнало от различни юридически факти /продажба, наем, заем, изработка и т. н./. Именно съществуващата друга каузална сделка обикновено е непосредствената причина /основанието/ за менителничното задължаване – чрез него се цели да се гарантира изпълнение на поетите с каузалната сделка задължения. Затова, при надлежно въведени от страните в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК твърдения и възражения за връзка между записа на заповед и каузалното правоотношение, съдът е длъжен да изследва наличието на такава връзка, а при доказването й – наличието на неизпълнено задължение по каузалната сделка . Правно значима обаче е не всяка връзка между двете правоотношения /менителничното и каузалното/, а само онази връзка, при която погасяването на задълженията по едното правоотношение има за последица погасяване на задълженията и по другото правоотношение. Такава връзка е налице единствено, когато страните по двете правоотношения съвпадат – страните по ефекта са страни и по каузалната сделка, т. е. издателят на записа на заповед е длъжник на поемателя по него по силата на съществуващото между тях каузално правоотношение. Само в посочената хипотеза записът на заповед изпълнява гаранционно-обезпечителна функция, като чрез реализиране на вземането по него се постига погасителен ефект и по отношение на обезпеченото вземане по каузалното правоотношение. При липса на идентичност между страните по двете сделки погасяването на задължението по едното правоотношение е правно ирелевантно за вземането по другото правоотношение. По изложените съображения, настоящият състав приема, че: Менителнично правоотношение между две лица не може да обезпечава вземане по каузално правоотношение между други две лица. С оглед така дадения отговор на въпроса, обусловил допускането на касационния контрол, обжалваното въззивно решение е неправилно. От събраните доказателства се установява, че каузалното правоотношение, което е причина за издаването на процесния запис на заповед, е възникнало по договор за изработка /извършване на изкопни работи за разкриване на кариера за добив на гнайси/, сключен между [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], а не между страните по менителничното правоотношение и страни по делото – И. А. П. от [населено място]-издател на записа на заповед и С. И. Г. от [населено място]-поемател по същия. Породеното от това каузално правоотношение вземане за възнаграждение за извършените изкопни работи е възникнало в патримониума на изпълнителя по договора [фирма], а задължението за плащане на същото – е на възложителя [фирма], [населено място]. Сам по себе си фактът, че ищецът е съдружник в дружеството-изпълнител и негов управител, а ответникът е един от управителите на дружеството-възложител, не обосновава извод, че търговските дружества са страни и по менителничното правоотношение. Доколкото в процесния запис на заповед не е отразено изрично, че издателят и поемателят по ефекта действат от името и за сметка на дружествата, чиито управители са, следва да се приеме, че същите са действали в лично качество, а не като представляващи търговските дружества. Следователно, при липсата на идентичност между страните по двете сделки, изпълнението на задължението по едното правоотношение не би имало за правна последица погасяване на задължението по другото правоотношение. Безспорно установеното по делото непосредствено основание за менителничното задължаване на ответника И. А. П. – да бъде гарантирано удоволетворяването на вземане, произтичащо от каузално правоотношение между чужди на спора лица, а не вземане на ищеца С. И. Г. към него – изключва самостоятелния характер на процесния запис на заповед като правна сделка и го лишава от спецификата му на абстрактен източник на безусловно задължение за плащане на посочената в ефекта сума. Именно разкриването на основанието за менителничното задължаване налага извода, че вземането по записа на заповед не съществува, тъй като волята на ответника-издател не е била да се задължи към ищеца-поемател, а да гарантира вземане, произтичащо от каузално правоотношение между други правни субекти. Доколкото гаранционно-обезпечителната цел, с която е издаден записът на заповед, не може да бъде реализирана, задължението по него се явява лишено от основание – т. е. лишено от основанието, заради което е поето. Ето защо, ищецът не може да претендира изпълнение на това задължение. Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК – отхвърлен. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът /ответник по касация/ С. И. Г. от [населено място] следва да заплати на И. А. П. от [населено място] направените по делото разноски за всички инстанции в размер на 3 447.60 лв., посочени конкретно в представения по делото списък на разноските по чл. 80 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 614 от 23.12.2011 г. по в. т. д. № 991/2010г. на Пловдивски апелативен съд, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от С. И. Г. от [населено място], [улица], ап. 4 срещу И. А. П. от [населено място], [улица], ет. 2, ап. 6 иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 25 682 лв. лв., произтичащо от запис на заповед от 17.10.2008 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 54/2009 г. на Ивайловградски районен съд. ОСЪЖДА С. И. Г. да заплати на И. А. П. направените по делото разноски в размер на сумата 3 447.60 лв. /три хиляди четиристотин четиридесет и седем лева и шестдесет стотинки/. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: