Р Е Ш Е Н И Е № 100 София, 19 февруари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети февруари 2013 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ...........Ив. ИЛИЕВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП ......... Ат. ГЕБРЕВ ................, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 21/2013 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 422 от К. С. С. за възобновяване на въззивното наказателно производство по делото. В искането се съдържат аргументи за наличие на съществени нарушения по чл. 348 ал.1 т.1-3 от НПК. В обсега на съществените процесуални нарушения се сочи, че въззивната съдебна инстанция е допуснала такива, като е направила осъдителни изводи върху показания на свидетели, които са близки на пострадалия, като е игнорирала оправдателните доказателства, че е нарушила правото на защита на осъдения, като е отказала да уважи искането му за допускане на нови доказателства, че не е бил адекватно защитаван от упълномощения от него адвокат, че не е спазен реда за оценка на доказателствата, че формално са обсъдени защитните доводи, изложени във въззивната жалба, както и че подсъдимият е бил признат за виновен при недоказано по несъмнени категоричен начин обвинение. Допуснатото съществено нарушение по чл. 348 ал.1 т.1от НПК се аргументира с признаването на осъдения за виновен по недоказано обвинение, а това по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК – с обстоятелството, че е наказано лице за недоказано обвинение. Прави се искане за възобновяване на въззивното производство по делото и връщането му за ново разглеждане. С първоинстанционна присъда № 2489, постановена на 24.03.2011 г. по НОХД № 109/2011 г. по описа на Благоевградския районен съд, подс. К. С. С. е бил признат за виновен по две обвинения: 1. за това, че на 01.04.2010 г. в близост до С.сЕЛИЩЕ, общ. Благоевград се заканил с убийство на В. В. Н. чрез използване на оръжие, като това заканване е могло да възбуди основателен страх у Н. за осъществяването му - престъпление по чл. 144 ал.3 вр. ал.1 от НК, като му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, и 2. за това, че на същата дата в офиса си в с.Селище е принудил В. В. Н. да извърши нещо против волята му, като е употребил за това заплашване - престъпление по чл. 143 ал.1, за което е бил осъден на лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца. На осн. чл. 23 ал.1 от НК на подс. С. е било наложено едно общо наказание в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода. На осн. чл. 66 ал.1 от НК изпълнението на това общо наказание било отложено за срок от пет години. С присъдата подс. С. е бил осъден да заплати на В. В. Н. сумите от по 3000 лева, представляващи обезщетение за претърпени от всяко от престъпленията неимуществени вреди. Присъдата е била предмет на въззивен контрол от Благоевградския окръжен съд, който с въззивно решение № 135 от 18.04.2012 г., постановено по ВНОХД № 205/2011г. я е потвърдил. Пред касационната инстанция защитникът на осъдения С. поддържа искането си за възобновяване на производството по делото по изложените в него съображения и с направеното искане. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането и счита, че установените фактически обстоятелства кореспондират с приетите за достоверни доказателства, като е направен добросъвестен анализ на доказателствата и е даден отговор на всички възражения на подсъдимия за тяхната достоверност и заинтересуваност от изхода на делото. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на основанията за възобновяване на производството по делото, установи следното: Искането на осъдения К. С. за възобновяване на производството по делото е неоснователно. Прегледът на съдопроизводствените действия на първата и на въззивната инстанции не сочи да са допуснати съществени процесуални нарушения при събирането, проверката и анализа на посочените в искането на С. доказателствени източници, налагащи упражняване на правомощието на ВКС за възобновяване на производството по делото, отмяна на постановените съдебни актове и връщане на делото за ново разглеждане. Принципното несъгласие на осъдения К. С. с доказателствата, съдържащи се в показанията на св. В. Н., се основава на обстоятелството, че този свидетел е заинтересован от изхода на делото, тъй като е пострадал от престъпленията, поради което показанията му не са обективни. ВКС не констатира от материалите по делото да може да се направи твърдения от осъдения С. извод. Действително този свидетел е пострадал от престъпленията, в извършването на които С. е признат за виновен и са му наложени наказания, но само този факт не е достатъчен, за да се направи извод за неговата заинтересованост от изхода на делото и поради това да се презюмира недостоверността на показанията му. Всеки пострадал от престъпно деяние има право да защитава в процеса своите накърнени права и интереси, като един от процесуалнопредвидените способи за това е предявяване на претенция за поддържане на обвинението наред с прокурора, като се конституира като частен обвинител по делото, и/или като предяви гражданска претенция за претърпени вреди от деянието. В случая тази възможност е реализирана от пострадалия. Независимо от това обстоятелство, той именно като пострадал от деянията е и свидетел по делото по отношение на възприетите от него факти и обстоятелства, подлежащи на доказване. Именно в последното си качество той носи и наказателна отговорност за лъжесвидетелстване в случаите на даване на неверни показания по делото. Затова показанията на свидетелите – пострадали в наказателния процес винаги са освен доказателствено средство, така и тяхно средство за защита на накърнените им интереси. Такъв двойнствен характер имат и обясненията на подсъдимия. Затова съдебните инстанции са длъжни да извършат обстоен анализ на такива показания и обяснения, като изложат подробни съображения дали им дават вяра или не и кои са причините за това. В настоящия наказателен процес и двете съдебни инстанции са подходили задълбочено и отговорно към доказателствения анализ на показанията на свидетеля В. Н.. Преценено е, че те са последователни, задълбочени и подробни. Те са в съответствие с останалите свидетелски показания и в частност с тези на св. К. Г., който е очевидец на по-голямата част от фактите, включени в предмета на доказване, и за когото не може да се твърди, че е заинтересован от изхода на делото. Двете съдебни инстанции с необходимата прецизност са анализирали показанията на всички свидетели, присъствали по същото време и на същото място и възприели отделни елементи от фактическата обстановка. Не са игнорирани и обясненията на подсъдимия, на които съдът не е дал вяра, съпоставяйки ги с останалия доказателствен материал. Осъденият С. не би могъл успешно да твърди, че осъждането му е резултат от дадени показания само на заинтересования свидетел Н., доколкото видно от съдържанието на съдебните актове, съдилищата са изградили своето убеждение за осъществените факти не само въз основа на тези доказателствени източници, а и върху показанията на свидетелите К. Г. и Н. Ц. /разпитан от въззивния съд/. Направен е обстоен анализ на тези доказателствени източници и е демонстрирана волята на съда да ги кредитира, която е мотивирана с тяхната достоверност и надеждност, основаваща се на взаимното им съпоставяне и на кореспонденцията с приложената медицинска документация за пострадалия. Аргументиран по надлежния ред, предвиден в чл. 339 ал.2 от НПК е изводът на въззивния съд да се солидаризира с мотивите на първоинстанционния съд и да не даде вяра на други доказателствени източници – на обясненията на подс. К. С., както и на показанията на св. А. С. /негов син/, на св. Р. С. /съпруга/, на св. Р. Н., на св. Ф. Н., на св. Е. З./служители във фирмата, на който осъденият е собственик/, доколкото тези свидетели поради своето положение – част от семейството или от подчинения състав на осъдения, са обективно заинтересовани и пристрастни към въвежданите от него факти в наказателния процес. Не броят на осъдителните и на оправдателните доказателства в процеса е основание за направата въз основа на тях доказателствени изводи, а преценката на решаващия съд за тяхната достоверност и по този начин относимост към предмета на доказване. По този начин крайният резултат на доказателствения процес – приетите за установени факти, сочещи на съставомерност на престъпление по чл. 143 и по чл. 144 ал.3 от НК, не е резултат само от кредитирани показания на пострадалия, но и на анализ на останалите гласни доказателствени средства и на писмените доказателствени средства и на заключението на съдебно-медицинската експертиза. Те са послужили за проверка на достоверността на показанията на пострадалия Н. и едва след като след като съдът се е уверил, че те вярно отразяват обективната действителност, е мотивирал своите фактически и правни изводи върху тях. Не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, касаещи осигуряване правото на подсъдимия и защитата му да сочат нови доказателства пред въззивния съд. Видно е, че част от доказателствените искания са били уважени /за преразпит на пострадалия Н. и разпит на брат му – св.Ц./. Други не са били удовлетворени, но съдът е обосновал своя отказ с мотивирани определения от 16.02. и от 15.03.2012 г. Искането за назначаване на балистична експертиза правилно е било оставено без уважение доколкото то е целяло използване на специални знания от областта на балистиката по въпроси, които са били неотносими към предмета на доказване по делото. Дали е имало празно място в пълнителя, който е паднал на земята, и би ли могъл пострадалият да забележи това, е въпрос, който няма отношение към състава на престъплението по чл. 144 ал.3 от НПК. Установено е чрез показанията на Н. и Г., че осъденият действително е държал пистолет, че при удар върху пострадалия с ръката, държаща пистолета, пълнителят действително е паднал на земята, както и че С. е употребил заплашителните изрази, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт. Това са фактите, които съгласно чл. 102 от НПК се включват в предмета на доказване, и за тях са били събрани достатъчно на брой и убедителни доказателства. Нито в обвинителния акт са описани факти по броя и вида на боеприпасите на държания от осъдения пистолет, нито пък прокурорът е инкриминирал това обстоятелство като част от заплашителните действия спрямо пострадалия Н.. По този начин тези факти са били извън предмета на доказване и поради това обстоятелство съдът е бил в правото си да откаже назначаването на исканата балистична експертиза. Не е нарушено правото на подсъдимия да сочи доказателства и с отказа да се допуснат до разпит свидетели, които са били разпитвани по друго дело от частен характер между К. С. и В. Н., водено на престъпления по чл. 130 ал.2 от НК и по чл. 146 ал.1 от НК. С оглед съставомерността на тези деяния и на инкриминираните по настоящето дело предметът на доказване включва различни факти и обстоятелства, поради което не е обвързващо за съда да ползва същите доказателствени източници, които са били употребени от страните в рамките на друг наказателен процес. Не почива на документираните в протоколите от първоинстанционното съдебно производство действия на защитника на подс. К. С. твърдението, че адв. П. Н. /упълномощен защитник/ е оказал неадекватна защита на своя подзащитен. Той е защитавал подсъдимия още от досъдебното производство /пълномощно на л. 56/, участвал е във всички проведени заседания пред районния съд, имал е активно процесуално поведение, изложил е в достатъчно обширна пледоария защитната теза по делото, изготвил е въззивната жалба от името на подсъдимия С. срещу първоинстанционната присъда. Тези констатации налагат извода, че този защитник не е пренебрегнал задълженията си по чл. 98 от НПК. В нито един момент не е било доведено до знанието на съда каквото и да е обстоятелство, свързано с невъзможност на адв. Н. да изпълнява задълженията си като защитник, нито пък, че между него и подзащитния му има противоречие относно начина на осъществяване на неговата защита, за да се изисква от съда да предприеме действия по охрана на интересите на подс. С.. Отношенията между подсъдим и неговия защитник са вътрешни такива и съдът не следва да се намесва в тях, освен ако не му станат достояние факти от кръга на тези по чл.95, чл. 96 или по чл. 98 ал.2 от НПК. По проведените съдебни производства не е видно да е имало каквото и да е изявление от подсъдимия или от адв. Н. в тази насока, поради което съдилищата не могат да бъдат упреквани, че не са охранили интересите на подс. С.. Твърдението на последващ защитник, встъпил в процеса, че защитата, осъществено от предходен защитник, не е била адекватна на процесуалното положение на подсъдимия, ако не изтъква конкретни обстоятелства за това, освен че поставя въпрос относно колегиална етика между адвокатите, би могло да представлява основание за дисциплинарно производство по Закона за адвокатурата, но не сочи на допуснато съществено процесуално нарушение, което да представлява основание за възобновяване на производството по делото. В настоящия случай се констатира, че след встъпването на адв. Л. Л. във въззивното производство тя е направила необходимите доказателствени искания, като част от тях са били уважени. Дори и по нейно мнение да е бил налице пропуск в осъществената защита на подс. С. от адв. Н. до този момент, която да се е изразила в непосочване на оправдателни за него доказателства, то той е бил компенсиран чрез нейното процесуално поведение пред въззивната инстанция, която като инстанция по фактите разполага със същите правомощия да извърши всички действия, каквито има и първата. Твърдението за липса на пълен доказателствен анализ и за формално обсъждане на защитните доводи, изложени пред въззивния съд, не намира основание в съдържанието на въззивното решение. То съдържа необходимите аргументи, изискуеми от чл. 339 ал.2 от НПК, поради което за осъдения и защитата му следва да е напълно ясна волята на въззивния съд. Когато тази инстанция се съгласява с анализа на доказателствата, направен от първоинстанционния съд, не е необходимо да го преповтаря. В случая окръжният съд е изразил ясно волята си да подкрепи изводите, направени от районния съд относно необходимостта да се кредитират едни доказателствени източници, а други – не /стр.5 и 6 от въззивното решение/, поради което е било напълно безпредметно да повтаря доказателствения анализ. Не е основателно и твърдението, че въззивното решение не съдържа отговор на доводите на защитата. Последните изцяло са касаели несъставомерността на действията на подсъдимия по престъпните състави, по които е бил обвинен. Окръжният съд е дал отговор на тези възражения в съдебния си акт /стр.6 и 7/, с което е мотивирал и липсата на основания за оправдаване на подс. С. и наличие на предпоставките за потвърждаване на присъдата. Твърденията в искането за възобновяване на производството по делото за наличие на основанията за това по чл. 348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК се аргументират с доводите за недоказаност на обвиненията. След като с оглед на изложеното касационният съд не установи да са допуснати нарушения, попадащи в обсега на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК и касаещи процеса на събиране, проверка и оценка на доказателствата от двете съдебни инстанции, той не може да се намесва в оценъчната им дейност и да прави извод относно недоказаността на престъпленията. Извън обвързаността му с чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, такъв аргумент би бил довод за необоснованост на съдебните актове, който не е касационно основание и основание за възобновяване на производството. Предвид изложеното ВКС не установи основания за възобновяване по чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.1-3 от НПК, поради което искането на осъдения К. С. следва да бъде оставено без уважение. С оглед на това и на основание чл.425 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения К. С. С. за възобновяване на производството по ВНОХД № 205/2011 г. по описа на Благоеврадския окръжен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.