Р Е Ш Е Н И Е № 337 гр. София, 01 юли 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, трето наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на осемнадесети юни, две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Павлина Панова ЧЛЕНОВЕ: Цветинка Пашкунова Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора Красимира Колова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №1021 по описа за 2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано въз основа на касационна жалба на повереника на частните обвинители Е. Г. П. и И. Г. П. срещу решение №413/01.02.2013 г., постановено по ВНОХД №1011/2012 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 3 въззивен състав. С присъда от 03.07.2012 г., постановена по НОХД №59/2012 г. по описа на Окръжен съд- гр. Монтана, подсъдимият Б. Д. Д. е признат за виновен в това, че на 17.07.2011 г. на главен път Е-79 124 км, при управление на МПС- лек автомобил „марка”, с ДК№ нарушил чл.20, ал.1, чл.20, ал.2 и чл.25, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. И. П., като на основание чл.343, ал.1, б.”в”, във вр. с чл.342, ал.1, и чл.58а, ал.1 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от една година и на основание чл.343г НК „лишаване от право да управлява МПС” за срок от три години. С присъдата съдът е отложил изпълнението на наказанието „лишаване от свобода” за срок от три години и е оправдал подсъдимия по обвинението да е причинил значителни имуществени вреди на пострадалия Г. П.. С въззивното решение е изменена атакуваната първоинстанционна присъда, като наказанието „лишаване от свобода” е намалено от една година на шест месеца, а „лишаването от право да управлява МПС” от три години на една година. Първоинстанционната присъда е потвърдена в останала й част. С касационната жалба се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Поддържа се, че въззивният съд неправилно не е уважил доказателствените искания на частните обвинители (за разпит на свидетел очевидец на случилото се и допускане на повторна автотехническа експертиза), като по този начин е нарушил правото им на защита, което представлява съществено нарушение на процесуални правила. Твърди се, че с въззивния съдебен акт е допуснато нарушение на материалния закон, като неправилно съдът е приел, че подсъдимият не е извършил нарушения на чл.20, ал.1 ЗДвП и чл.25, ал.1 ЗДвП. Оспорват се и изводите на съда за това, че пострадалият е допринесъл за настъпване на произшествието. Моли се да бъде изменен атакувания въззивен съдебен акт в частта му, в която въззивният съд е приел 50% съпричиняване от страна на пострадалия Г. П.. В касационното съдебно заседание повереникът на частните обвинители поддържа жалбата, като твърди, че неправилно въззивният съд е приел, фактическа обстановка, различна от тази, отразена в обстоятелствената част на обвинителния акт. Поддържа, че в него не е отразено обстоятелството, че автомобилът на пострадалия е навлязъл в насрещната лента за движение и там е настъпило произшествието. Предлага да бъде преценено като съществено нарушение на материалния закон това, че въззивният съд е приел, че подсъдимият не е нарушил разпоредбите на чл.20, ал.1 и чл.25, ал.1 ЗДвП, както и изводите му, че Г. П. е допринесъл за настъпване на произшествието. В съдебно заседание се правят и оплаквания за явна несправедливост на наложеното наказание. Моли се атакуваната въззивно решение да бъде изцяло отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Защитата на подсъдимия предлага атакувания съдебен акт да бъде изцяло потвърден, като правилен и законосъобразен. Поддържа, че пострадалият П. е осъществил множество нарушения на правилата за движение по пътищата и с в значителна степен е допринесъл за настъпване на произшествието. Представителят на държавното обвинение твърди, че касационната жалба е основателна, като с въззивния съдебен акт са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, изразили се във възприемане на факти, различни от тези, посочени в обвинителния акт (в хипотеза на наказателно производство, развило се по реда на глава ХХVІІ НПК), както и нарушения на материалния закон с оправдаването на подсъдимия по обвинението да е извършил нарушение на разпоредбата на чл.25, ал.1 НПК. Предлага въззивното съдебно решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на САС. Подсъдимият Д. моли атакуваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е основателна. По оплакването за допуснати нарушения на материалния закон: Касационният съдебен състав прецени, че с атакувания въззивен съдебен акт решаващият съд е приел, че подсъдимият Д. не е извършил нарушения на чл.20, ал.1 и чл.25, ал.1 от ЗДвП, като е преценил, че престъплението е осъществено единствено при извършено нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП. В този смисъл са изложени пространни доводи, отразени в мотивната част на решението, независимо, че те не кореспондират на диспозитива на постановения съдебен акт. Касационният съд, намира за необходимо да отбележи, че престъплението- предмет на настоящото производство е с правна квалификация по чл.343, ал.1, б.”в”, във вр. с чл.342, ал.1 НК. Диспозицията на разпоредбата на чл.342, ал.1 НК (където е посочен основният състав на престъплението) е класическа бланкетна и същата се попълва със съдържание винаги във връзка с други норми, част от нормативен акт, различен от НК. Обвинението по това престъпление винаги трябва да бъде формулирано, като бъдат посочени нормите на НК и наред с тях, тези към които се препраща- в случая разпоредби на ЗДвП. Това е необходимо, тъй като именно там се съдържат задължителните правила за поведение, нарушаването на които е довело до настъпване на общественоопасния резултат на престъплението. Ето защо, в съдебните актове по дела с предмет обсъжданите престъпления, съдът е длъжен да изследва по отделно дали са допуснати посочените в обвинението нарушения и да се произнесе по този въпрос с окончателния за съответната инстанция съдебен акт. Това трябва да бъде направено с диспозитива (на присъдата или въззивното решение). В случая въззивната инстанция правилно е обсъдила нарушаването на всяка една от включените в обвинението текстове на ЗДвП, но неправилно не е отразила изводите си в диспозитива на постановеното решение. В случай, че съдебният състав е преценил, че подсъдимият не е нарушил разпоредбите на чл.20, ал.1 и чл.25, ал.1 ЗДвП, той задължително е трябвало да оправдае подсъдимия по тези обвинения в диспозитива на въззивното си решение. Независимо от допусната неточност и липсата на съответен диспозитив, волята на въззивният съд е ясна и атакуваното решение може да бъде проверено в тази му част. Касационният съдебен състав изцяло споделя изводите на решаващия съд по отношение на това, че подсъдимият Д. не е извършил нарушение на нормата на чл.20, ал.1 ЗДвП, като правилно съдът е приел, че в нито един момент той не е губил контрол върху автомобила и непрестанно е владеел управлението му. И към момента на приближаване на автомобила на пострадалия П., и при навлизане в насрещната лента за движение, и при опита да бъде избегнато произшествието (чрез аварийно спиране) подсъдимият е имал контрол над автомобила си и не е губил същия. Ето защо и касационният съд прие, че нарушение на обсъжданата разпоредба на ЗДвП не е извършено. Изводите на въззивният съд по отношение на нарушаването на нормата на чл.25, ал.1 ЗДвП категорично не могат да бъдат възприети. При внимателен анализ на тази разпоредба може да бъде направен извод, че тя забранява извършването на определена маневра- преминаване в друга лента за движение, ако извършването й създава опасност с участниците на движението. Въззивният съд е преценил, че при липсата на насрещно движещи се автомобили, в лентата, в която е навлязъл автомобила на подсъдимия може да бъде направен извод за липса на такава опасност, тъй като тя е налична само за движещи се в тази лента коли. Този извод е неправилен, тъй като за опасност за движението трябва да бъдат приети не само движещите се в лентата за движение автомобили, в която водачът навлиза, но и всички други намиращи се на пътното платно. Няма съмнение, че автомобилът на пострадалия се е намирал пред този на подсъдимия, бил е на пътното платно, неговото поведение е имало значение и то е трябвало да бъде преценено от Д., като опасност за движението. Ето защо дължимото поведение на подсъдимия при конкретната пътна обстановка е било да намали скоростта на движение (в случай на необходимост и да спре) и да изчака извършването на маневра от страна на пострадалия. Изводът за това, че автомобила на П. е опасност на пътя е направен и от въззивния съд, но с оглед обсъждането на извършеното нарушение по чл.20, ал.2 ЗДвП. Предвид изложеното касационният съд прецени, че неправилно въззивният съд е приел, че действията на подсъдимия Д. не представляват нарушаване на разпоредбата на чл.25, ал.1 ЗДвП и с този си извод решаващият съд е допуснал нарушение на материалния закон. По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон: Независимо от наличните основания за отмяна на атакувания въззивен съдебен акт и липсата на необходимост да бъдат обсъждани оплакванията, свързани с касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 НПК, касационният съд намира за необходимо да отбележи, че с въззивният съдебен акт е допуснато и нарушение на процесуалния закон. Приетото от въззивния съд за това, че пострадалият П. е осъществил нарушение на чл.26 ЗДвП не кореспондират с отразеното в обвинителния акт. В него (на стр.1) е посочено, че подсъдимият не е възприел подаването на светлинен сигнал за извършваната от пострадалия маневра, но не и това, че такъв не е подаван. Доколкото настоящото производство се е развило по реда на чл.371, т.2 НПК и в рамките му не е провеждано съдебно следствие и са приети единствено отразените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, нито за първостепенния, нито за въззивния съд е било възможно да приемат за установено, това, че пострадалият не е подал светлинен сигнал. С този свой извод решаващият съд е допуснал съществено нарушение на процесуални правила, което е самостоятелна предпоставка за отмяна на постановения въззивен съдебен акт. Единствено и само с оглед изчерпателност на изложението трябва да бъде отразено и това, че неправилно първостепенният съд е посочил в съдебния си акт, че допринасянето на подсъдимия и пострадалия за настъпване на произшествието е при съотношение 50:50. Този въпрос е обсъждан и в атакувания въззивен съдебен акт, където съдът се е ангажирал с извод, че пострадалият П. е допринесъл в по- голяма степен за настъпване на произшествието. Касационната инстанция приема, че е извън предмета на същинското наказателното производство да бъде определяно процентно съотношение при констатирано съпричиняване. Това е въпрос, който може да бъде обсъждан от съд, които е решаващ и по отношение на репарирането на вреди, причинени от престъплението, а първостепенният не е бил такъв, доколкото липсва предявен и приет за съвместно разглеждане граждански иск. Ето защо изводите по обсъждания въпрос са извън предмета на делото и не е трябвало да бъдат правени. Тази неточност е трябвало до бъде констатирана и от въззивната инстанция, която на свой ред не е трябвало да се ангажира със становище за допринасянето на всеки един от участниците в произшествието за настъпването му. Още повече, че при преценката на нарушението и от двамата разпоредби на ЗДвП са допуснати съществени неточности. Предвид изложеното касационният съд прецени, че атакувания въззивен съдебен акт трябва да бъде изцяло отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №413/01.02.2013 г., постановено по ВНОХД №1011/2012 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 3 въззивен състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски Апелативен Съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.