Ключови фрази

9
Р Е Ш Е Н И Е № 132
гр. София, 23.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото заседание на девети юни две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Зоя Атанасова
Геника Михайлова
при секретаря Ванюша Стоилова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3781 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 290 - 239 ГПК.
До касационно обжалвано е допуснато решение № 102/ 18.06.2019 г. по гр.д. № 169/ 2019 г., с което Пловдивски апелативен съд, изменяйки решение № 12/ 10.01.2019 г. по гр.д. № 16/ 2018 г. на Хасковски районен съд:
· на основание чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД е осъдил Министерство на правосъдието на Република България да заплати на Г. Х. Т. сумите 781.80 лв. – обезщетение за имуществени вреди и 500.00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на чл. 444, т. 7 ГПК, допуснато от държавен съдебен изпълнител по изп.д. /№/ на СИС при Районен съд – Харманли, ведно със законната лихва от 08.01.2015 г., като исковете са отхвърлени до сумите 8 460.90 лв. и 3 000.00 лв. – размерите, в които са били уважени с първоинстанционното решение и
· е осъдил Д. Б. Г. да заплати на Министерство на правосъдието сумите 781.80 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 500.00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди при условие, че Министерство на правосъдието ги плати на Г. Х. Т., ведно със законната лихва от 08.01.2015 г., като исковете са отхвърлени съответно до сумите 8 460.90 лв. и 3 000.00 лв. – размерите, в които са били уважени с първоинстанционното решение.
Решението е допуснато до касационно обжалване по следните въпроси: 1. Какви са задълженията на съдебния изпълнител в установяване несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК, когато изпълнението е насочено върху жилище на длъжника – физическо лице? 2. Налице ли е основание за намаляване отговорността по чл. 441, ал. 1 ГПК поради съпричиняване, когато длъжникът не е обжалвал насочването на принудителното изпълнение върху несеквестируемото жилище? 3. Отпада ли несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК, когато след вписаната възбрана длъжникът се е разпоредил с жилището си и за отговора има ли значение дали разпореждането е с целия имот или с идеални части от него? 4. Когато с иска по чл. 441, ал. 1 ГПК длъжникът претендира обезщетение за имуществени вреди от понесената загуба поради това, че в нарушение на чл. 444, т. 7 ГПК съдебният изпълнител е възложил на купувача от публичната продан единственото жилище на длъжника и на неговото семейство, каква е базата за определяне размера на обезщетението – пазарната стойност на имота към датата на влизане в сила на постановлението за възлагане или цената, постигната при публичната продан? И 5. Прилага ли се глава Х, раздел II от Кодекса на труда по регресния иск на Министерство на правосъдието срещу държавния съдебен изпълнител за възстановяване на платеното обезщетение по чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД?
По първия (процесуално-правен) въпрос:
При налагането на възбраната съдебният изпълнител не проверява предпоставките по чл. 444, т. 7 ГПК за несеквестируемост на жилището на длъжника, върху което се насочва изпълнението и когато той е физическо лице. Несеквестируемостта е забрана за осребряване, а възбраната задържа жилището в неговия патримониум (чл. 451 ГПК). Допустим е описът и на несеквестируемо жилище. При него съдебният изпълнител установява жилищната площ, съгласно изискванията на чл. 444, т. 7 ГПК, вр. с Наредбата за жилищните нужди на длъжника и членовете на неговото семейство, приета с ПМС № 31/ 2008 г., а може и да провери с кого живее длъжникът – друго обстоятелство от значение за несеквестируемостта. Предпоставките по чл. 444, т. 7 ГПК обуславят процесуалната законосъобразност на следващите действия по публичната продан на жилището. Съдебният изпълнител ги установява по документите, които взискателят е представил и по документите, които самият той е длъжен да изиска и събере (чл. 426, ал. 4 ГПК, респ. чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ и чл. 483 ГПК). За съдебният изпълнител са задължителни определението по чл. 438 ГПК за спиране на публичната продан и решението, с което жалбата на длъжника по чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК е уважена. Преди постановлението за възлагане (актът е неоттегляем) съдебният изпълнител може да прекрати публичната продан, въпреки че длъжникът е пропуснал срока за жалбата по чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК (той е 1-седмичен и тече от връченото съобщение за публичната продан), ако длъжникът докаже, че жилището е несеквестируемо, а преценката на изпълнителния орган за обратното е невярна.
По втория (материално-правен) въпрос:
Частният съдебен изпълнител е длъжен да обезщети вредите, причинени от процесуалната незаконосъобразност на публичната продан, с която е нарушил забраната по чл. 444, т. 7 ГПК (чл. 441, ал. 1, изр. 1 ГПК, вр. чл. 74 ЗЧСИ и чл. 45 ЗЗД), а Министерството на правосъдието дължи обезщетение за същите вреди, причинени от държавния съдебен изпълнител (чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД). Тази гражданска отговорност е с деликтен характер. Тя не възниква, когато доказателствата по изпълнителното дело, включително тези, които съдебният изпълнител е бил длъжен да събере, обективно изключват предпоставките на забраната по чл. 444, т. 7 ГПК, възбраната върху жилището е редовно съобщена на длъжника, но той не е обжалвал насочването на принудителното изпълнение върху жилището, а до постановлението за възлагане пред съдебния изпълнител не се е позовал и доказвал, че неговата преценка за секвестируемостта е невярна. Тогава вредите са по причина на бездействието на длъжника, а не на действията на съдебния изпълнител, извършил проданта на несеквестируемото жилище. Изключено е материално-правно условие (юридически факт) в състава на деликтната отговорност - понесените вреди са последица от бездействието на длъжника, а не на действията на съдебния изпълнител по осъществения изпълнителен способ. Няма основание за намаляване на обезщетението (чл. 51, ал. 2 ЗЗД), а деликтното вземане не е възниквало.
По третия процесуално-правен въпрос:
Забраната за осребряване по чл. 444, т. 7 ГПК отпада, когато след възбраната длъжникът се е разпоредил с несеквестируемото си жилище (до възбраната той може свободно да се разпорежда с него – арг. от обратното на чл. 451 ГПК). Несеквестируемостта забранява осребряването на това негово имущество, което законът включва в минимално необходимото за обезпечаване на жизнения стандарт на длъжника. Чрез извършеното разпореждане длъжникът сам се отказва от него – изцяло или отчасти според обхвата на разпоредителния акт. Възбраната обезпечава правото на взискателя и на присъединилите се кредитори да се удовлетворят от жилището, доколкото разпоредителният акт не изключва хипотезиса на чл. 453 ГПК. След него е допустимо съдебният изпълнител да осребри жилището, респ. идеалните части от него, с които длъжникът се е разпоредил . Деликтната отговорност на частния съдебен изпълнител, респ. на Министерство на правосъдието може да възникне, когато разпореждането е с идеални части, но съдебният изпълнител е извършил проданта на цялото жилище. Имуществените вреди се изразяват в претърпяната загуба на онези идеални части, с които длъжникът не се е разпореждал. Обезщетението по деликтното вземане се определя според тях.
По четвъртия материално-правен въпрос:
Действителната (пазарната) стойност на несеквестируемото жилище е тази, която определя размера на обезщетението за вредите, нанесени на длъжника от публичната му продан. Релевантен е денят на влизане в сила на постановлението за възлагане (чл. 496, ал. 2 ГПК). Тогава длъжникът противоправно (в нарушение на забраната на чл. 444,т.7 ГПК) е лишен от правото на собственост. То е преминало върху купувача от публичната продан (чл. 496, ал. 2 ГПК), а публичната продан при нарушение на забраната за осребряване не е основание за оспорване на постановлението по исков ред (арг. от обратното на чл. 496, ал. 3 ГПК). Цената от публичната продан е тази, която имотът е постигнал от наддаването. Тя служи за удовлетворяване на взискателя и на присъединените кредитори, а остатъкът от нея (ако такъв има), съдебният изпълнител връща на длъжника. С тази сума обезщетението следва да се намали.
По петия материално-правен въпрос:
Министърът на правосъдието назначава държавните съдебни изпълнители след конкурс (чл. 265 ЗСВ). Законът за съдебната власт не урежда тяхната имуществена отговорност за обезщетението по чл. 441, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, вр. чл. 49 ЗЗД, което Министерството на правосъдието е изплатило на увреденото лице, а се прилага Кодексът на труда (чл. 229 ЗСВ). Тази имуществена отговорност на държавния изпълнител се осъществява при условията и по реда на глава Х, раздел II от Кодекса. Когато вредата от процесуалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение държавният съдебен изпълнител е причинил умишлено, в резултат на престъпление и не при или повод изпълнението на трудовите задължения, възникнали с назначението, съгласно чл. 203, ал. 2 КТ правото на възстановяване е по чл. 54 ЗЗД и в размера на дължимото и платено от Министерството на правосъдието (чл. 203, ал. 2 КТ). Когато вредата от процесуалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, държавния съдебен изпълнител е причинил по небрежност, правото на възстановяване в размера на дължимото и платено от Министерството на правосъдието, но не повече от месечното трудово възнаграждение.
По касационните жалби.
Въззивният съд е приел, че по писмо от държавния съдебен изпълнител по изп.д. /№/ на СИС към Районен съд – Харманли на 25.01.2012 г. е вписана възбрана върху имотите на ищеца Г. Т., единият от солидарните длъжници по паричните притезания по изпълнителния лист с кредитор „Юробанк И Еф Джи България“ АД. Това са УПИ с идентификатор /№/ в [населено място], застроен с едноетажна и еднофамилна жилищна сграда с идентификатор /№/ от 45 кв. м. и с едноетажна и еднофамилна жилищна сграда с идентификатор /№/ от 51 кв.м. Установил е също, че по изпълнителното дело са представени н.а. № 120/ 19.12.2008 г., със съставянето на който длъжникът Г. Т. и неговата майка са признати за собственици по давностно владение и наследствено правоприемство на урегулирания поземлен имот в [населено място], застроен с две едноетажни и еднофамилни жилищни сгради с идентификатор /№/от 45 кв.м. и с идентификатор /№/ от 51 кв. м. и нотариален акт /№// 19.12.2008 г. за договор, по който майката на длъжника му е прехвърлила своите ¾ ид. части от застроения УПИ срещу задължение за гледане и издръжка. По двата нотариални акта държавният съдебен изпълнител се е убедил, че към вписаната възбрана длъжникът е собственик на имотите (чл. 483 ГПК). Взискателят е поискал публична продан на едната (от 51 кв.м.) в УПИ, доколкото в нотариалните актове и двете са описани като самостоятелни жилища. Съдебният изпълнител провежда изпълнителния способ и с постановление, влязло в сила на 17.07.2013 г., възлага сградата от 51 кв.м., заедно с УПИ в [населено място], на купувача от публичната продан.
По събраните в исковото производство доказателства възивният съд установява, че с публичната продан е нарушена забраната по чл. 444, т. 7 ГПК. Според приетите пред първата инстанция заключения, другата сграда от 45 кв. м. в УПИ се състои от складово помещение за лични нужди, преддверие и стая за гости, няма кухня/ кухненски бокс и баня и тоалетна. Следователно тя не отговаря на изискванията за жилище по § 5, т. 30 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ и по чл. 40 ЗУТ. В решението липсват мотиви, какви са задълженията на съдебния изпълнител в установяване на несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК, въпреки че в жалбите от Министерство на правосъдието и от неговия помагач Д. Г., ответник по обратния иск, е имало такива оплаквания. Д. Г. ги поддържа и в касационната жалба.
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението за погасителна давност. Началото на давностния срок е 17.07.2013 г., когато постановлението за възлагане е влязло в сила. Съгласно чл. 110 ЗЗД, срокът е 5-годишен и не е изтекъл към 08.01.2018 г., когато деликтните искове са предявени.
Въззивният съд е квалифицирал като ирелевантен друг установен по делото факт. След вписаната възбрана с договор по н.а. № 94/ 18.06.2012 г. длъжникът Г. Т. е прехвърлил на децата си 1/ 4 ид. част от застроения УПИ в [населено място]. Не е споделил възраженията, че защитното действие на несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК отпада, когато след вписаната възбрана длъжникът се е разпоредил с жилището. Мотивирал се е с това, че „разпореждането касае незначителна част от имота“. В касационната си жалба Д. Г. го поддържа като оплакване срещу решението.
Въззивният съд така достига до извода, че са налице предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на Министерство на правосъдието да обезщети понесените от длъжника Г. Т. имуществени и неимуществени вреди по причина на публичната продан на единственото му жилище, която държавният съдебен изпълнител е извършил в нарушение на чл. 444, т. 7 ГПК.
Обезщетението за имуществени вреди Г. Т. е претендирал в размера на пазарната стойност на УПИ и жилищната сграда от 51 кв.м., но въззивният съд е приел, че следва да го определи според цената на имотите, постигнатата от публичната продан – за сумата 1 563.60 лв. Въззивният съд е определил обезщетение по справедливост и за неимуществените вреди в размера от 1 000 лв.
По възраженията на ответниците (по първоначалния и по обратния иск) е установил, че действително длъжникът Г. Т. не е обжалвал действията на съдебния изпълнител, нито пред съдебния изпълнител е твърдял, респ. доказвал, че сградата от 45 кв.м. в УПИ е била неправилно описана като жилищна в нотариалните актове. Поради това вредите имат за причина не само допуснатото от съдебния изпълнител нарушение, но и бездействието на длъжника. Съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД е определил 50 % съпричиняване.
При тези мотиви въззивният съд е уважил исковете по чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД частично: до сумата 781.80 лв. – обезщетение за имуществените вреди и 500.00 лв. – обезщетение за неимуществените.
След това е пристъпил към обратните искове, с които Министерството на правосъдието е упражнило регресни права срещу държавния съдебен изпълнител. Уважил ги е в размерите, до които уважил и главните. Въззивният съд не е разсъждавал, кое е законовото основание (и размер) на имуществената отговорност на държавния съдебен изпълнител по регресното право.
Настоящият състав намира за основателни оплакванията в касационната жалба от Д. Г., че решението е необосновано и е нарушен материалният закон (чл. 49 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД), а и чл. 229 ЗСВ, вр. чл. 206 КТ. Основателно е и оплакването в касационната жалба от Г. Т., че обезщетението за имуществени вреди е определено на база цената на жилището от публичната продан, а не според действителната (пазарна) стойност към деня на влизане в сила на постановлението за възлагане. Неправилното решение следва да се касира. Не се налага повтарянето или извършването на нови процесуални действия. Касационната инстанция е длъжна да реши спора по същество.
С исковете по чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД Г. Т. претендира от Министерство на правосъдието обезщетение за имуществени и неимуществени вреди по причина на публичната продан на неговия жилищен имот, която държавният съдебен изпълнител Д. Г. извършва по изпълнителното дело в нарушение на забраната по чл. 444, т. 7 ГПК.
От приложеното изпълнително дело се установява, че то е образувано по изпълнителен лист за лихвоносно парично притезание с разноски за връщане на банков кредит. Изпълнителният лист е в полза на Банка срещу Н. И. Г. и ищеца Г. Т., солидарни длъжници. Дългът по изпълнителният лист не е обезпечен с ипотека. Изложеното изключва условията по чл. 445 ГПК, при които може да отпадне относителната несеквестируемост по чл. 444, т. 7 ГПК.
По писмо от държавния съдебен изпълнител на 25.01.2012 г. е вписана възбрана върху следните имоти на Г. Т.: УПИ с идентификатор /№/ в [населено място], застроен с едноетажна и еднофамилна жилищна сграда с идентификатор/№/ от 45 кв. м. и с едноетажна и еднофамилна жилищна сграда с идентификатор/№/ от 51 кв.м.
По представените по изпълнителното дело два нотариални акта (к.н.а. от /№// 19.12.2008 г. и договора по н.а. /№// 19.12.2008 г.) съдебният изпълнител се е убедил, че към датата на вписаната възбрана длъжникът Г. Т. е собственик (чл. 483, изр. 1 ГПК). И в двата нотариални акта всяка от сградите в УПИ е описана като самостоятелно жилище. Съдебният изпълнител е изпълнил и задълженията по изр. 2 и изр. 3 от чл. 483 ГПК. Изисканите справките за вписванията в данъчните и нотариалните книги са удостоверили, че длъжникът Г. Т. и членовете на неговото семейство, с които той живее, не притежават други жилищни имоти.
Взискателят е поискал публичната продан на по-голямата от двете сгради в УПИ – тази от 51 кв.м. За това длъжникът Г. Т. е уведомен със съобщение, връчено на 16.05.2012 г.
Следователно преценката, че тази жилищна сграда, ведно с УПИ в [населено място], върху които е било насочено принудителното изпълнение, не попадат в забраната по чл. 444, т. 7 ГПК, държавният съдебен изпълнител е извършил по представените по изпълнителното дело два нотариални акта. Според тях, втората сграда от 45 кв.м. е също самостоятелно жилище, а това, върху което публичната продан се извършва е секвестируемо. Проданта е извършена успешно, а с постановление, влязло в сила на 17.07.2013 г., държавният съдебен изпълнител е възложил имотите на купувача от публичната продан.
По изпълнителното дело се установява също, че длъжникът Г. Т. в срока по чл. 436 ГПК, изтекъл на 23.06.2012 г., не е обжалвал насоченото принудителното изпълнение поради това, че има за обект несеквестируемо жилище (чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК). Длъжникът не се е позовавал на несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК и пред държавния съдебен изпълнител, респ. не му е представял доказателства, че втората сграда от 45 кв.м. в УПИ не отговаря на нормативните изисквания по § 5, т. 30 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ и чл. 40 ЗУТ, а е невярна преценката за секвестируемост на сградата от 51 кв.м.
От заключението на съдебно-техническата експертиза, което не е било оспорено и първата инстанция е приела, се установява, че сградата от 45 кв.м. се състои от складово помещение за лични нужди, преддверие и стая за гости, но няма кухня/ кухненски бокс, баня и тоалетна. Следователно тя не съответства на нормативните изисквания и не е жилище. Въпреки това касационният състав не намира, че за публичната продан на другата сграда, която се оказва единствено жилище по смисъла на чл. 444, т. 7 ГПК на длъжника-физическо лице, са налице предпоставките на гаранционно-обезпечителната отговорност на Министерството на правосъдието. Преценката за секвестируемост държавният съдебен изпълнител извършва въз основа на двата констативни нотариални акта. Според тях УПИ в [населено място] е застроен с две самостоятелни жилища, собственост на длъжника Г. Т.. След като той не е упражнил правото си на жалба по чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК, а пред държавния съдебен изпълнител не се е позовавал, респ. доказвал, че отразеното в нотариалните актове не е вярно, нарушението на забраната по чл. 444, т. 7 ГПК с публичната продан е резултат единствено от бездействието на длъжника. Изключена е материално-правна предпоставка на деликтната отговорност – причинно-следствена връзка на действията на държавния съдебен изпълнител и вредите от публичната продан. Исковете на Г. Т. по чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД, са неоснователни. Касационната инстанция е длъжна съответно да измени решението, с което въззивният съд ги уважава частично.
Поради несбъдване на процесуалното условие – основателност на исковете на Г. Т. срещу Министерство на правосъдието – касационната инстанция е длъжна да обезсили решението, с което въззивният съд е уважил, също частично, обратните искове, а да не ги разглежда по същество.
По разноските:
Според този изход на спора решението следва да се отмени и в частта по разноските, включително и определение № 349/ 23.08.2019 г., с което въззивният съд го е изменил по реда на чл. 248 ГПК.
Главните искове са неоснователни. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца Т. следва да се постави сумата 320.00 лв. – възстановяване на разноските, направени от Министерството пред първата инстанция. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК ищецът Т. следва да заплати и юрисконсултско възнаграждение за представителството на Министерството пред трите инстанции. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ касационният състав го определя в общия размер от 300.00 лв. - по 100.00 лв. за всяка инстанция.
Неразглеждането на евентуалния иск поради несбъдване на процесуалното условие, под което е предявен (основателност на първоначалния иск) по същество е равнозначно на прекратяване на производството по обратния иск. В такава хипотеза чл. 78, ал. 10 ГПК е неприложима, а се прилага чл. 78, ал. 4 ГПК (по аналогия). Отговорността за направените от Д. Г. разноски по обратния иск следва да се възложи на ответника по обратния иск. Министерство на правосъдието, а не ищецът по първоначалния иск е страна по процесуалното отношение, породено с предявения обратен иск. Министерството следва да заплати на Г. сумата 1 484.86 лв. – разноски пред въззивната инстанция. За направените в първоинстанционното разноски претенция не е заявена.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 102/ 18.06.2019 г. по гр.д. № 169/ 2019 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която са уважени исковете по чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД и в частта по разноските, включително определение № 349/ 23.08.2019 г. по гр.д. № 169/ 2019 г. на Пловдивски районен съд.
ОТХВЪРЛЯ исковете с правна квалификация чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД на Г. Х. Т. срещу Министерство на правосъдието на Република България, както следва: за сумата 781.80 лв. – обезщетение за имуществени вреди и 500.00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на чл. 444, т. 7 ГПК, допуснато от държавен съдебен изпълнител по изп.д. /№/ на СИС при Районен съд.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 102/ 18.06.2019 г. по гр.д. № 169/ 2019 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД, предявени от Г. Х. Т. срещу Министерство на правосъдието.
ОСЪЖДА Г. Х. Т. да заплати на Министерство на правосъдието на Република България на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 320.00 лв. – разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
ОБЕЗСИЛВА решение № 102/ 18.06.2019 г. по гр. д. № 169/ 2019 г. на Пловдивски апелативен съд в частта по обратния иск на Министерство на правосъдието на Република България срещу Д. Б. Г. ЕГН [ЕГН].
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ обратния иск на Министерство на правосъдието на Република България срещу Д. Б. Г..
ОСЪЖДА Министерство на правосъдието на Република България по аналогия от чл. 78, ал. 4 ГПК да заплати на Д. Б. Г. сумата 1 484.86 лв. – разноските по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.