Ключови фрази
Непозволено увреждане * обезщетение за неимуществени вреди * задължения на съда при постановяване на съдебен акт * мотиви на въззивно решение * противоречие между мотиви и диспозитив на съдебен акт

Р Е Ш Е Н И Е


№ 187

гр.София, 07.07.2016 година

В ИМЕТО НА НАРОДА




ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА


При участието на секретаря Цветанка Найденова и прокурора.....................
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1332 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:


Производството е по реда на чл.290 – чл.293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. К. С., чрез адв. П. П., срещу въззивно решение от 07.11.2014г., постановено по възз. гр. д. № 535/2014 г. по описа на Окръжен съд - Шумен, с което е потвърдено Решение №378/21.05.2014 г. по гр.д. № 1964/2013 г. на Районен съд – Шумен в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Г. Е. А. и на А. А. Ж., на основание чл.45 ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 10 000 лева за всеки, ведно със законната лихва и разноските по делото.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е необосновано, незаконосъобразно и постановено при нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК. Сочи се, че в обжалваното решение липсват мотиви относно определения размер на обезщетенията на двамата ищци, а доколкото въззивният съд на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първата инстанция, то между последните и диспозитива на съдебното решение е налице противоречие, което пречи да се установи действителната воля на съда.
Ответниците по касационната жалба в срока по чл.287 ГПК не са представили писмен отговор.
С определение №142/09.02.2016г. на ВКС, ІV г.о., касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по процесуалноправните въпроси: за задължението на въззивния съд, съгласно чл.236 ал.2 ГПК, да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната й жалба и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора; и за възможността, респ. допустимостта, въззивният съд да мотивира решението си чрез препращане на основание чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция, когато същите са вътрешно противоречиви и е налице явно несъответствие между приетото в тях и диспозитива на съдебния акт относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, при предявен деликтен иск по чл.45 ЗЗД.
По така изведените въпроси, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл.236 ал.2 ГПК. Практиката на ВС /ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965г. и ППВС № 1/1985 г./ и на ВКС /ТР№1/2001г. - т.19, ТР№1/2013г., в т.ч. множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, напр. - решение № 157/ 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, II т.о., решение №134/ 30.12.2013г. по т.д. №34/2013г. ІІ т.о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/ 2009г. на ВКС, IV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о. и др./ константно приема, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации, касещи правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Те трябва да са ясни, убедителни и безпротиворечиви, като отразяват решаваща, а не проверяваща дейност, тъй като въззивният съд е втора по ред инстанция по съществото на спора и е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като ги изрази писмено в мотивите към решението си.
Константно ВКС на РБ е разяснявал, че при действието на новия ГПК от 2007г., предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, може да се използва, ако е налице съвпадение на фактическите и правните констатации, а не само на крайния резултат от решаващата дейност /т.е. на диспозитива/ на двете инстанции. Освен това, разпоредбата на чл.272 ГПК по никакъв начин не дерогира изискването на чл. 236 ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и не освобождава въззивната инстанция от задължението й да се произнесе по спорния предмет на делото в рамките на правомощията си по чл.269 ГПК. На следващо място, между мотивите на първоинстанционния съд, които чрез препращането са станали част от мотивите на въззивното решение, и приетото от въззивния съд в отговор на оплакванията и доводите във възивната жалба, не следва да има никакво противоречие. В този смисъл, излагането на ясни, убедителни, без съдържателни противоречия и празноти мотиви, при съблюдаване на съдопроизводствените правила по чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение и в случаите, когато той прилага нормата на чл.272 ГПК.
От изложеното до тук и по аргумент за противното следва и отговорът на втория процесуален въпрос, по който е допуснато касационното обжалване:
Процесуалната възможност по чл.272 ГПК не би могла да бъде използвана от въззивния съд в случаите, когато е налице съвпадение само в резултата от решаващата дейност на двете инстанции. Още по-малко това е допустимо, когато в мотивите на първата инстанция са допуснати противоречия, неясноти, празноти, в т.ч. и фактически грешки, които чрез препращането по чл.272 ГПК се възпроизвеждат в мотивите на въззивния съд и водят до неяснота и вътрешно противоречие в тях, респ. до постановяване на акт при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, а в някои случаи, на практика и до липса на мотиви по смисъла на чл.236 ал.2 ГПК.
Това разрешение на въпроса се отнася за всички искове, включително и за деликтните. При разглеждането им, след като е решил да приложи нормата на чл.272 ГПК, въззивният съд не следва да допуска такова противоречие при излагането на мотивите си по отношение на никой от елементите от фактическия състав на съответната отговорност, произтичаща от непозволено увреждане, в т.ч. и относно определения по реда на чл.52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди. Когато мотивите на първата инстанция съдържат неясноти и празноти, вкл. когато е налице противоречие между приетото в тях и диспозитива на съдебния акт относно размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл.45 ЗЗД, въззивният съд не може да изготви мотивите си чрез препращане по реда на чл.272 ГПК, защото по този начин възпроизвежда допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения при формиране на волята му.
В тази насока следва да се имат предвид и разясненията, дадени по т.2 от ППВС №1/1985г. в които е посочено, че решението е единство от мотиви и диспозитив, като мотивите са неразделна част от решението и обосновават диспозитива на съдебния акт. Затова диспозитивът трябва да бъде логически извод от мотивите. Когато втората инстанция констатира несъответствие /и ако то не се дължи на допусната очевидна фактическа грешка – чл.247 ГПК/ между диспозитива и мотивите на решението трябва да възстанови тяхната съгласуваност и единство. Ако при правилна преценка на доказателствата и прилагане на закона направи същия извод за решаване на делото, който се съдържа в диспозитива, тя го оставя в сила, след като отстрани недостатъците в мотивите. В такъв случай в мотивите се излагат правилните съображения.
По основанията за касационно обжалване, изложени в жалбата на страната, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
С исковата си молба ищците Г. Е. А. и А. А. Ж. са заявили срещу ответника Р. К. С. претенции за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 20 000 лева за всеки от тях. При обсъждане основателността на исковете и доказаността на вредите по размер /л.87 от първоинстанционното дело/, РС - Шумен е приел в мотивите си, че за преживените болки и страдания всеки от ищците е справедливо да бъде обезщетен със сумата от по 5 000 лева, като исковете за разликата до предявения размер от по 20 000 лева, като неоснователни следва да се отхвърлят. Същевременно в диспозитива на съдебното решение /л.88/ ответникът и касатор в настоящото производство Р. К. С. е осъден да заплати на Г. А. и на А. Ж. обезщетение за неимуществени вреди по 10 000 лева, като исковете за разликата до размера на сумите от по 20 000 лв. са отхвърлени.
Във въззивната си жалба Р. С., наред с останалите си оплаквания по съществото на спора, изрично е посочил цитираното несъответствие между мотивите и диспозитива на първоинстанционното решение, респ. липсата на мотиви, обосноваващи присъдения размер обезщетение от по 10 000 лв. и в тази връзка допуснатото вътрешно противоречие при изграждане извода на съда за справедливия размер обезщетение, който ще е достатъчен да овъзмезди ищците за претърпените от тях вреди. Твърдял е, че решението на РС е неправилно и постановено в нарушение на процесуалните правила, тъй като на практика липсват мотиви, които да обосноват присъдените в диспозитива на съдебния акт обезщетения от по 10 000 лева. Отделно са изложени и оплаквания по същество за противоречие на атакуваното решение с принципа за справедливост, уреден в нормата на чл.52 ЗЗД при определяне на сумите, които според съда са достатъчни, за да обезщетят ищците за неимуществените вреди, причинени им вследствие на претърпените телесни увреждания. Въззивният съд директно е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция, като в едно изречение е отбелязал, че същите са „непоследователни” , но „доколкото източник на силата на присъдено нещо е само диспозитива на съдебното решение, а искане по чл.247 ГПК не е направено” от страната, то грешката не може да се поправи от въззивната инстанция. С тези кратки решаващи изводи е прието, че решението на първата инстанция като краен резултат е правилно и е потвърдено изцяло.
По повод постъпилата от Р. С. касационна жалба вх.№118/09.01.2015г., с определение 120/02.04.2015г. по гр.д.№1332/2015г. на ВКС, ІV г.о., съставът на касационния съд е върнал делото на Шуменския районен съд за провеждане на производство по чл.247 ГПК, като е указал, че след приключването му делото следва да се върне за произнасяне по подадената жалба. С решение №350/04.05.2015г. по гр.д.№1964/2013г. на РС – Шумен е отказано да се допусне поправката на очевидна фактическа грешка, като са изложени съображения, че в случая се касае до грешка в мотивите, а не в диспозитива на съдебния акт, която не подлежи на поправка по реда на чл.247 ГПК.
По подадена от Р. С. жалба срещу това решение на районния съд, ОС – Шумен с решение №218/21.10.2015г. по възз.гр.д.№408/2015г., го е потвърдил. Посочено е, че действително е налице несъответствие между мотивите и диспозитива на първоинстанционното решение, както и противоречие в самите мотиви относно приетия за справедлив размер обезщетение от по 5 000 лв. и размера, върху който са изчислявани дължимите държавни такси и разноски, но в крайна сметка е заключил, че „най-вероятно се касае до техническа грешка при изписване размера на обезщетението в мотивите”.
Решението за поправка на очевидна фактическа грешка, след като влезе в сила, се инкорпорира в първоначалното решение и съставлява с него едно цяло.
Предвид така очертания предмет на касационно обжалване и отговора на правните въпроси, обусловили селектирането на жалбата, въззивният съдебен акт е постановен при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила на чл.236 ал.2, чл.235 ал.2 и чл.272 ГПК, което в случая е довело до липса на мотиви. На първо място, липсват мотиви към въззивното решение, които да отразяват решаваща, а не проверяваща дейност, т.е. такива, в които е налице обсъждане на исканията и възраженията на страните, самостоятелна преценка на доказателствата по делото и формиране на свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Съдът е длъжен мотивирано да основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото, като в решението по същество изрази решаващата си воля без съдържателни противоречия, неясноти и празноти. В конкретния случай изцяло липсва обсъждане на събраните по делото доказателства, на доводите и оплакванията, изложени във въззивната жалба и формиране на самостоятелни изводи досежно релевантните за спора факти, а доколкото мотивите към въззивното решение съдържат фактически констатации и правни съждения, те са фрагментарни, без определена логическа последователност и вътрешно противоречиви. На второ място, въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, прилагайки разпоредбата на чл.272 ГПК, тъй като мотивите на първата инстанция са съдържали противоречия, неясноти, в т.ч. празноти и фактически грешки относно елементите от състава на иска по чл.45 ЗЗД и конкретно по въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, с който е справедливо да бъдат обезщетени ищците. Постановеният от РС - Шумен диспозитив не е бил логическо следствие от мотивите. Въпреки, че е констатирал това, като е отбелязал наличието на „непоследователни мотиви”, въззивният съд първоначално е посочил, че несъответствието между мотиви и диспозитив не може да се отстрани, защото „няма направено искане от страната за поправка на решението по чл.247 ГПК”. Изводът е в очевидно нарушение на цитираната норма, която предвижда възможност за отстраняване на допуснати очевидни фактически грешки в решението и служебно, по инициатива на съда. Впоследствие, когато делото е върнато от ВКС с указания за провеждане на производство по чл.247 ГПК, поправка на решението от РС не е допусната със съображения, че се касае за „грешка в мотивите, а не в диспозитива”; а въззивният съд от своя страна е потвърдил това решение, като е направил извод, че „най-вероятно се касае за техническа грешка в мотивите при изписване размера на обезщетението в мотивите” /тук следва да се отбележи, че с Решение № 164 от 24.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5934/2014 г., IV г. о. и Решение № 38 от 01.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 343/2011 г., I г. о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, съставляващи задължителна за съобразяване практика, е прието, че всяко несъответствие между формираната действителна воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст както в диспозитива, така и в мотивите на решението съставлява основание за поправка на очевидна фактическа грешка, щом не се касае за грешка в правните изводи/.
По този начин всички допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение и решаващата му воля, изразена в диспозитива на решението, чрез недопустимото препращане от страна на въззивния съд по чл.272 ГПК, са възпроизведени в мотивите на въззивното решение. В тази връзка следва да се посочи, че при констатираната в първоначалното въззивно решение „непоследователност на мотивите” на РС по отношение размера на обезщетението, квалифицирана от ОС като „очевидна фактическа грешка”, въззивният съд поначало не е имал право да се произнася, преди да върне решението на РС за извършване на поправка по реда на чл.247 ГПК. От друга страна, ако пък е считал, че не е налице очевидна фактическа грешка, а „техническа грешка при изписването на размера на обезщетението”, в какъвто смисъл са мотивите на второто решение, с което поправката по чл.247 ГПК не е допусната, то тогава въззивната инстанция е следвало да отстрани несъответствието, като изложи мотиви, възстановяващи съгласуваността и единството на мотивите и диспозитива на решението на РС, така че диспозитивът да е логически извод от приетото в мотивите. Като не е предприела дължимото, въззивната инстанция е нарушила процесуалните си задължения за излагане на ясни, убедителни, без вътрешни противоречия и празноти мотиви. Препращането по чл.272 ГПК, предпоставките за което в случая не са били налице, допълнително е довело до неяснота, вътрешно противоречие и необоснованост на фактическите и правни съждения в мотивите към въззивното решение и до процесуална незаконосъобразност на съдебния акт. Ето защо, следва да се приеме, че по отношение на решението е налице липса на мотиви по смисъла на чл.236 ал. 2 ГПК, което е основание за отменяването му, а доколкото порокът не може да бъде поправен от касационната инстанция - и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания за постановяване на мотивирано въззивно решение /чл. 293 ал.3 ГПК/. Необходимостта решението по иска с правно основание чл.45 ЗЗД да установява ясно и несъмнено волята на съда какво по размер обезщетение за неимуществени вреди приема за достатъчно, за да овъзмезди ищците, при съобразяване с принципа за справедливост, както и осигуряването на възможността неговата правилност да бъде проверена от касационната инстанция, налагат връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. При повторното разглеждане на делото, въззивната инстанция следва да съобрази указанията, дадени в настоящото решение, като изложи мотиви, отговарящи на изискванията на чл.236 ал.2 и чл.235 ал.2 ГПК.
В зависимост от изхода на спора, въззивната инстанция следва да се произнесе и по въпроса за разноските за настоящото производство.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение


Р Е Ш И:


ОТМЕНЯ въззивно решение от 07.11.2014г., постановено по възз. гр. д. № 535/2014 г. на Окръжен съд – Шумен в частта, с която като е потвърдено Решение №378/21.05.2014 г. по гр.д. № 1964/2013 г. на Районен съд – Шумен, касаторът Р. К. С. е осъден да заплати на Г. Е. А. и на А. А. Ж., на основание чл.45 ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 10 000 лева за всеки, ведно със законната лихва и разноските по делото.
ВРЪЩА делото в отменената част на въззивния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав, при съобразяване на указанията, дадени в мотивите на настоящото решение.
Решението не подлежи на обжалване.




ПРЕДСЕДАТЕЛ:





ЧЛЕНОВЕ:1.





2.