Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е   № 484   гр.София, 11.06.2010 г.     Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети май две хиляди и десета година, в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ:  Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев   при секретаря  Райна Пенкова             и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 375/ 2010 г. за да постанови решението, взе предвид следното:   Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 303/ 12.03.2010 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 375/ 2010 г. по жалба на В. Г. П. е допуснато до касационно обжалване въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1650/ 14.12.2009 г. по гр.д. № 1564/ 2009 г. С обжалваното решение е оставено в сила решение на Варненски районен съд по гр.д. № 8446/ 2008 г. и по този начин е обявена нищожността на договор за дарение на недвижим имот, сключен на 06.05.1986 г. с нотариален акт № 1* т.V, н.д. № 1535/ 1986 г. на нотариус при Варненски районен съд, с който М. Г. В. е дарила на В. Г. П. ½ ид.ч. от апартамент № 21 на осми етаж във вход “А” на жилищна сграда, построена върху държавна земя, на ул.”О” № 26 в гр. В.. О. е допуснато за да се отговори на процесуалноправният въпрос дали документ, който изхожда само от една от страните по привиден договор, може да бъде счетен за обратно писмо за доказване на симулация или той представлява само начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165 ал.2 изр.1 от ГПК. В обжалваното въззивно решение е прието, че когато документът е подписан от страната, която оспорва привидността, той представлява обратно писмо и е пълно доказателство за симулативността на волеизявленията по атакуваната сделка. В решение № 437 от 22.07.2004 г на ВКС по гр.д. № 907/ 2003 г. е прието друго – че обратно писмо има само тогава, когато документът за привидността е подписан и от двете страни по симулативната сделка, а ако е едностранно подписан, може да има значение само като начало на писмено доказателство. Настоящият съдебен състав на основание чл.291 т.1 от ГПК счита за правилна практиката, обективирана в обжалваното въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1* от 14.12.2009 г. по гр.д. № 1564/ 2009 г. Процесуалният закон забранява опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ да става със свидетелски показания (чл.164 ал.1 т.6 от ГПК, чл.133 ал.1 б.”Е” от отменения ГПК), т.е. твърденията за симулация на волеизявлението трябва да се доказват с документ. Отклонение от този принцип е въведено с правилото на чл.165 ал.2 изр.1 от ГПК (съответстващо изцяло на чл.134 ал.2 изр.1 от отменения ГПК), което допуска страната да доказва симулацията със свидетели, когато по делото има начало на писмено доказателство. Касае се за документ, изходящ от другата страна и правещ вероятно основателен доводът за наличие на привидност, т.е. документ, който не разкрива сам по себе си симулацията (не съдържа признание за нея), но от текстът му може да се съди, че е възможно страните по сделката да не са желали настъпването на последиците й и да са направили волеизявленията привидно. Правилото на чл.165 ал.2 изр.1 от ГПК обаче няма за цел да постанови невъзможност симулацията да се разкрива пълно чрез едностранно съставен документ. Неговата цел е друга – да каже кога забраната по чл.164 ал.1 т.6 от ГПК е преодоляна и против съгласието на страната, срещу която се води процеса за установяване на привидността. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че когато ответникът по иск за разкриване на симулация е издал едностранно писмено изявление, в което привидността е ясно и категорично призната, то този документ съставлява обратно писмо. С него симулацията се разкрива пълно и ако документът е истински, той е достатъчно доказателство за уважаване на иска. За да се третира изявлението като обратно писмо не е необходимо то да е съставено писмено от всички страни по оспорената сделка, а е достатъчно да изхожда от страната, която оспорва доводите за привидност. Начало на писмено доказателство е този документ, в който привидността не е призната, но са обективирани други изявления, които създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна. В съдържанието е разликата между началото на писменото доказателство и обратното писмо, а не в това, кой е издател на документа. Следователно едностранно съставеният документ от страната по сделката, на която привидността се противопоставя, е обратно писмо и пълно доказателство за симулативността на волеизявленията, щом разкрива по несъмнен начин волята й правните последици от сделката да бъдат само афиширани, без да настъпят. След така приетият отговор на въпроса, поради който е допуснато касационно обжалване, съдът намира по жалбата на В. Г. П. следното: Обжалваното решение е правилно. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 1* т.V, н.д. № 1535/ 1986 г. на нотариус при Варненски районен съд С. Д. П. е прехвърлила на сина си В. Г. П. собствената си ½ ид.ч. от недвижим имот. Станка П. е починала на 17.07.2008 г. и е оставила за законни наследници ищцата М. Г. В. и ответника В. Г. П.. В декларация от 06.09.1991 г. В. П. е удостоверил саморъчно, че половината от процесното жилище по право е на майка му С. П. , така както е закупено по нотариален акт от 1983 г. Декларацията съдържа и обяснение, че прехвърлянето на половината апартамент е станало за да се заобиколи законодателната забрана за притежаване на друг имот и че в мислите и желанията на декларатора апартаментът винаги е бил собственост на майка му. При това съдържание на документа изводът на въззивния съд, че декларацията от 06.09.1991 г. представлява обратно писмо, разкриващо пълно симулацията, е правилен. Писменото изявление на В. П. не оставя място за съмнение, че действителна воля на страните по сделката от 1986 г. е била правните последици от нея да не настъпят. Волеизявленията за дарение на имота са привидни – нито дарителят, нито дареният са имали за цел преминаването на собствеността, а са желали единствено да създадат привидност, че такова преминаване има. Доводите на касатора, че от използваните в документа изрази не следва извод за признаване на нежелание за настъпване на правните последици, не могат да бъдат споделени. Съдържанието на декларацията е такова, че не оставя съмнение за това, какво В. П. е искал да потвърди с нея – то е, че собствеността върху имота не е преминала в резултат на сделката от 1986 г., тъй като страните по нея не са желали настъпването на последиците й. Документът от 06.09.1991 г. сам по себе си е пълно доказателство за симулацията. Не само че не е необходимо за установяването й да се разпитват свидетели, но и е недопустимо със свидетелски показания да се опровергава съдържанието на декларацията. За това е налице забрана по смисъла на чл.165 ал.1 т.6 от ГПК. Неоснователни са доводите на касатора, основани на факта, че съставянето на декларацията от 06.09.1991 г. следва по време оформянето на атакуваната сделка. Законът не поставя изискване за времето на съставяне на документа, разкриващ симулацията, за да има същият характер на обратно писмо. Такова е налице не само когато писменото изявление за действителната воля на страните е съставено преди или по време на извършване на привидната сделка, но и когато е съставено след нейното сключване. Достатъчно е да разкрива недвусмислено общата воля на страните по тази сделка, което условие в случая касационният съд намери, че е налице. Доводите на касатора, свързани с допуснати от въззивната инстанция нарушения на процесуални правила при обсъждане на свидетелските показания по делото, са ирелевантни за крайния изход от спора. Както съдът вече отбеляза, свидетели за разкриване на симулацията по делото не е било необходимо да се разпитват. Освен това крайният извод на въззивния съд за уважаване на иска не е базиран на свидетелските показания (а само на декларацията от 06.09.1991 г.), така че дори гласните доказателства да са кредитирани неправилно, това е без значение за правилността на обжалваният съдебен акт. Няма и нарушения в процеса на събиране на писмените доказателства. Отказът на въззивния съд да приеме писмени доказателства, представени с въззивната жалба, е законосъобразен, тъй като тези доказателства не са нововъзникнали, а твърденията на касатора, че не е могъл да узнае за тях в производството пред първата инстанция не са подкрепени с никакви доказателства. Неприетите от въззивния съд документи са от 1987 г. и при полагане на дължимата грижа представянето им в първоинстанционното производство е било напълно във възможностите на ответника. Други основания за незаконосъобразност на въззивното решение касаторът не е изложил и такива не могат да се повдигат служебно от съда (чл.290 ал.2 от ГПК). Доколкото доводите му са счетени за неоснователни, обжалваното решение следва да се остави в сила. При този изход от спора касаторът няма право на разноски. М. В. не е правила разходи по касационното производство, поради което по отговорността за разноски произнасяне с настоящето решение не може да има. По изложените съображения съдът   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1650/ 14.12.2009 г. по гр.д. № 1564/ 2009 г. Решението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: