Р Е Ш Е Н И Е

№ 43

гр. София, 15.05.2020 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на дванадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 1761/2019 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Х. М. и Х. К. М., и двамата чрез адв. В. срещу решение № 1231/20.02.2019 г. по гр. д. № 3258/2018 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, ІІ-Д въззивен състав.
Ответникът С. И. Х. оспорва касационната жалба и счита обжалваното решение за допустимо, а по същество – и за правилно.
Ответницата Й. Х. С., чрез особеният си представител адв. Т. изразява становище за основателност на касационната жалба и моли за обезсилване на въззивното решение.
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, в която е потвърдено решение № 258434/02.11.2017 г. по гр. д. № 62794/2014 г. на Софийски районен съд (СРС), ІІ ГО, 63 състав за признаване на установено по отношение на В. Х. М., Х. К. М. и Й. Х. С. по предявените срещу тях от С. И. Х. искове с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК, вр. чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 52 от Закона за наследството (ЗН) – че отказът на В. Х. М., вписан в нарочната книга на СРС с № 274 по молба вх. № 9930/11.09.2009 г., от наследството на Б. П. М., починала на 10.04.1999 г., е нищожен, поради невъзможен предмет.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че обжалваното пред него първоинстанционно решение обективира допустимо произнасяне по претенция с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК, вр. чл. 26, ал.2, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗН. Споделени са аргументите на първостепенния съд, че направеният отказ е нищожен, тъй като преди него е извършено приемане на наследството. Този извод е основан на установения по делото факт, че в предходен момент ответникът В. М. е изразил воля да изкупи дяловете на останалите съсобственици (сънаследници), за да придобие в изключителна собственост сънаследствения имот (къща) в[жк]на [населено място], с което е обективирал намерение да приеме наследството, оставено от своята майка. При позоваване на правилото на чл.272 ГПК въззивната инстанция е препратила в решението си към мотивите на първоинстанционния съд, изложени в неговото решение досежно основателността на предявените искове, с които се атакува извършеният отказ от наследство.
С определение № 771/15.11.2019 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част за проверка по реда на инстанционния контрол на допустимостта на съдебния акт – чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, намира следното.
Съгласно установената съдебна практика (Решение № 41/02.02.2012 г. по гр. д. № 1540/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 13/30.01.2019 г. по гр. д. № 2081/2018 г. на ВКС, I г. о., Решение № 117/01.07.2019 г. по гр. д. № 3692/2018 г. на ВКС, III г. о., Решение № 4/13.04.2020г. по гр.д. № 1885/2019 г. на ВКС, II г. о.) решението е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск (липса на съответния процесуален ред за защита на права) или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните и др. Във всички останали случаи решението е неправилно и в зависимост от естеството на съответния порок той се отстранява по реда на инстанционния контрол (ако такъв е допустим).
Предвид на изложеното, въззивното решение в обжалваната му част е процесуално недопустимо, тъй като сезирането изначално не е било надлежно, доколкото ищецът не е разполагал с избрания от него процесуален ред за защита на права.
Ищцовата страна е поддържала, че е кредитор на ответника В. М. като приобретател по договор от 17.12.2013 г. за прехвърляне на вземане, сключен с Х. В. М.. Посочено е, че на 04.08.2014 г. длъжникът В. М. бил уведомен по реда на чл. 99 ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането и новия кредитор. За събиране на вземането и удовлетворяване на кредитора (ищеца Х.) било образувано изпълнително дело и насрочен опис на недвижим имот, собственост на длъжника. Твърдяло се е също, че последният е осуетил правото на кредитора да се удовлетвори от длъжниковото имущество, като в хода на изпълнителното производство е удостоверил извършен и вписан на 11.09.2009 г. отказ от наследство, оставено от покойната му майка - Б. П. М., починала на 10.04.1999 г., а друго имущество длъжникът не притежавал. Заявено е, че така направен отказът от наследство е нищожен, защото е извършен десет години след откриване на наследството и то след осъществени фактически действия по приемането му. Като такъв отказът не бил произвел никакви правни действия и за ищеца е налице интерес от прогласяване нищожността му.
В основата на заявените фактически обстоятелства, на които се основава искането (т. е. изнесената в исковата молба фактология по спора), стои твърдението, че ответникът В. М. с цел да осуети възможността на ищеца като негов кредитор, да се удовлетвори за вземането си от длъжниковото имущество, се е отказал от наследството на своя наследодател. Ищецът не заявява да търси удовлетворение на свое вземане от наследодателя на ответниците (за да е налице допустим иск, основан на чл.97, ал. 1 ГПК-отм., респ. чл. 124, ал. 1 ГПК от 2008 г. – така Решение № 875/14.04.1969 г. по гр. д. № 381/69 г. на ВС, I г. о., Решение № 2488/13.11.1963 г. по гр. д. № 1779/63 г. на ВС, I г. о., Решение № 1793/5.11.1962 г. по гр. д. № 1325/62 г. на ВС, IV г. о., които се споделят от настоящия състав като запазили своята актуалност и при действието на новия ГПК), а напротив – сочи да не може да се удовлетвори от личното имущество на наследника. При такива твърдения законът предоставя на кредитора правото да иска унищожаването на отказа от наследство в своя полза – и то дотолкова, доколкото именно е в невъзможност да се удовлетвори от имуществото на своя длъжник – наследника, от неговото лично имущество и унищожаването на отказа има действие само спрямо ищеца. То се упражнява с предявяване на специалния иск по чл. 56, ал. 1 ЗН, чрез който кредиторът може да иска само да бъде унищожен в негова полза действителен отказ на длъжника от наследство. С този способ за правна защита не е допустимо да се търси привидност на отказа или обстоятелства, сочещи на изрично или мълчаливо приемане на наследство с действия, отричащи формалния отказ от същото. Защото с иска по чл. 56 ЗН кредиторът претендира правната промяна (унищожението на отказа) единствено и само в своя полза, и то дотолкова, доколкото не може да се удовлетвори от имуществото на длъжника (наследника), докато с иска по чл.26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД за недействителност на отказ от наследство се засягат права на повече лица – наследници на наследодателя. Такъв установителен иск ищецът Х., като кредитор на конкретен наследник, който именно осуетява възможността му да се удовлетвори, не може да предяви срещу всички наследници на наследодателя. Интервенирането по този начин в чужда правна сфера (на останалите наследници извън неговия длъжник), е недопустимо. Касае се за два различни иска с различни основания, целени резултати и срокове за тяхното погасяване. По своето естество искът по чл. 56 ЗН показва сходство с този по чл. 135 ЗЗД. Това са отменителни искове в полза на кредитора за отменяване на правните действия на длъжника, които го увреждат. В основата на правната им уредба е идеята да се запази имуществото на длъжника, за да се даде възможност на кредиторите да се удовлетворят от него за своите вземания, която е изразена в чл. 133 ЗЗД. Със специалния иск по чл. 56, ал. 1 ЗН кредиторите са поставени в по - благоприятно положение относно предпоставките за уважаването му, отколкото при иска по чл. 135 ЗЗД, защото те не са задължени да доказват наличността на знанието на длъжника за увреждането.
В обобщение, установителен иск за нищожност на отказ от наследство, извършен от един от наследниците на наследодателя, предявен от кредитор на този наследник, който не може да се удовлетвори от личното имущество на своя длъжник (наследника) и насочен против всички наследници (вкл. и длъжника), не е допустим.
При горните данни исковото производство е било ненадлежно учредено и въззивният съд с оглед правомощията си по чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК, по съображения за липса на право на иск на ищеца, е следвало да обезсили първоинстанционното решение в частта по претенцията по чл. 26, ал.2, предл.1 ЗЗД за прогласяване нищожност на процесния отказ от наследство и да прекрати делото в тази част. Вместо това той се е произнесъл с обжалваното решение в посочената му част, като е потвърдил решението на първостепенния съд за уважаване на претенцията. Ето защо, в частта, допусната до касационно обжалване, въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение следва да се обезсилят на основание чл. 293, ал. 4, във вр. чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК, а производството по делото (в тази част) – да се прекрати.
При този изход на делото ищецът С. И. Х. дължи на ответниците по иска и касатори в настоящото производство – В. Х. М. и Х. К. М. разноските по водене на делото, възлизащи общо на 1 524. 73 лв. (без разноските за адвокатски хонорар в касационното производство, поради отсъствие на данни да е изплатено така уговореното възнаграждение в приложените два договора за правна защита и съдействие – липсва вписване за плащане в брой или по банков път, като за последното няма и представени надлежни документи (банкови нареждания) – така т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
На особения представител на ответницата по касация и по иска Й. Х. С. – адв. В. Ч. Т. да се изплати, на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, възнаграждение за настоящата инстанция, в размер на 300 лв., което е внесено от ищеца С. И. Х. по депозитната сметка на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, III г. о.

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 1231/20.02.2019 г. по гр. д. № 3258/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д въззивен състав и потвърденото с него решение № 258434/02.11.2017 г. по гр. д. № 62794/2014 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 63 състав в частта на уважения иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, вр. чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗН - за прогласяване нищожност на отказа на В. Х. М., вписан в нарочната книга на Софийски районен съд с № 274 по молба вх. № 9930/11.09.2009 г., от наследството на Б. П. М., починала на 10.04.1999 г., поради невъзможен предмет.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в обезсилената част.
ОСЪЖДА С. И. Х., ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], ул. „В.“ № .., ...партер, да заплати на В. Х. М., ЕГН [ЕГН] и Х. К. М., ЕГН [ЕГН], и двамата от [населено място] сумата от 1 524. 73 (хиляда петстотин двадесет и четири лв. и 73 ст.) лева – разноски в производството по делото.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ на особения представител на ответницата по касация и ответник по иска Й. Х. С. – адв. В. Ч. Т. възнаграждение за настоящата инстанция, в размер на 300 (триста) лева, на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, което е внесено по депозитната сметка на ВКС.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.