10 Р Е Ш Е Н И Е № 124 гр. София, 08 октомври 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дeвети септември две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП СТЕЛИЯНА АТАНАСОВА изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 515/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпила касационна жалба от подсъдимия П. И. И., чрез защитника му – адвокат Т. Д., срещу въззивно решение № 59/23.04.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 340/2019 год., по описа на Апелативен съд – Велико Търново. В жалбата се сочат всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК, като алтернативно се претендира за оправдаване на подсъдимия, за прилагане на привилегирования състав на чл. 343а, ал.1, б. „б“, вр. с чл. 55 от НК с налагане на по - малки по размер санкции или за връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия И. поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата и прави искане за оставяне в сила на въззивното решение, като правилно и законосъобразно. Частният обвинител П. Б. Н., лично и като законен представител на малолетния си син Б. Б. Л., прави искане да бъде оставено в сила въззивното решение. Частните обвинители М. Л., А. Л. и Д. Л., редовно призовани, не се явяват в съдебното заседание. Представляват се от повереника им – адвокат Д. Д., която пледира за оставяне на жалбата на подсъдимия без уважение, поради правилността и законосъобразността на оспорвания с нея въззивен съдебен акт. Частният обвинител Е. Л., редовно призована, не се явява пред ВКС. Подсъдимият П. И. И., редовно призован, не се явява в съдебното заседание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 55/31.07.2019 г., постановена по н. о. х. д. № 126/2018 г., по описа на Окръжен съд - Габрово, подсъдимият П. И. И. е признат за виновен в това, че на 04.03.2017 г. в 19, 10 часа, по път ІІ - 44 [населено място] - [населено място], при км. 8+865, в зона на местност „Чакала“, при управление на МПС – л.а. „Т.“, модел „Л. К. 150“, с рег. [рег.номер на МПС] в посока [населено място], движейки се със скорост 84,1 км/ч, , нарушил чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и причинил по непредпазливост смъртта на пешеходеца Б. Е. Л., поради което и на основание чл. 343, ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, изтърпяването на което е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила, като е оправдан по обвинението за нарушение на чл. 20, ал.1 от ЗДвП. На основание чл. 343г, вр. с чл. 37, ал.1, т.7 от НК на подсъдимия е наложено наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от една година, считано от влизане на присъдата в сила, като е приспаднато времето, през което е бил лишен от това право по административен ред. Подсъдимият и частните обвинители са останали недоволни от присъдата и са я обжалвали пред Апелативен съд – Велико Търново. С въззивно решение № 59/23.04.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 340/2019 год., въззивният съд изменил първоинстанционната присъда като я отменил в частта, с която от наказанието „лишаване от право да управлява МПС“ е приспаднато лишаването от същото право по административен ред. В останалата част потвърдил присъдата. Касационната жалба, подадена срещу въззивното решение, е допустима, тъй като е депозирана от лице, което има право на това, в законоустановения срок и срещу акт от категорията на посочените в чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Заявеното от жалбоподателя касационно основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК е аргументирано с довода за процесуално неиздържана дейност по проверка и оценка на доказателствата, които въззивната инстанция обсъдила едностранчиво и избирателно, а това довело до формиране на неследващи се правни изводи. В потвърждение касаторът сочи, че неправилно въззивният съд кредитирал показанията на свидетелите – очевидци, депозирани от тях на досъдебното производство, въпреки същественото им различие от заявеното в хода на съдебното следствие. Игнорирани били показанията на свидетелите – полицейски служители, за съобщеното им от очевидците по отношение посоката на пресичане на пострадалия, като по този начин били направени погрешни изводи за посочения факт. Въззивният съд неправилно дал вяра на показанията на св. М. А., въпреки неграмотността му и значителното му алкохолно повлияване по време на инцидента. Превратно интерпретирал показанията на св. М. Д., като приел, че същият е видял удара на пострадалия, което не съответствало на заявеното от него. Въззивната инстанция не дала вяра на показанията на свидетелите А. Л. и С. А. относно собственото им движение и местонахождение по време на произшествието, като превратно тълкувала изложеното от първия свидетел. По този начин въззивният съд достигнал до погрешни изводи относно посоката на пресичане на пострадалия, начина му на придвижване и спирането му на осевата линия. Неправилно контролираният съд възприел заключението на допълнителната АТЕ, според което след удара на пострадалия от лекия автомобила, управляван от подсъдимия, е последвал удар в паркирания отстрани на платното за движение л. а. „Мерцедес“. Липсвали обективни данни за втори удар, като никой от свидетелите не давал информация да е видял такъв. При това приемането за установено, че е имало вторичен удар, съществено се отразявало върху основните изводи относно скоростта на движение на процесния автомобил, механизма и предотвратимостта на произшествието. Въззивната инстанция не обсъдила доказателствата, свързани с оказаната помощ на пострадалия от подсъдимия. В резултат на игнорирането, изопачаването и превратното тълкуване на доказателствата било постановено незаконосъобразно решение, като в нарушение на материалния закон било прието, че подсъдимият е допуснал нарушение на нормата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и че не е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия. Това обусловило и несправедливостта на наложените на подсъдимия санкции. На първо място следва да бъде обсъдено твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, тъй като въпросът за неговата основателност предопределя необходимостта от проверка за наличието на останалите касационни основания, релевирани с жалбата. Оплакванията на касатора, свързани с кредитирането на едни и игнорирането на други доказателствени източници и оспорването на тази основа на приетите от въззивния съд факти, са относими към обосноваността на обжалвания съдебен акт, която не е сред касационните основания, визирани в чл. 348, ал.1 от НПК. Извън правомощията на ВКС е да прави собствена оценка на доказателствените материали, установявайки нови фактически положения, различни от приетите от контролирания съд. В компетентността на касационния съд е да извърши проверка на осъществената доказателствена дейност, във връзка със спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дават основание за отмяна на атакувания съдебен акт. Въззивната инстанция е анализирала подробно както поотделно, така и в тяхната съвкупност всички доказателствени източници, при стриктно съблюдаване на изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената й дейност, които да пораждат съмнение в изводите й относно доказаността на приетите за установени факти. Контролираният съд е обсъдил показанията на всеки един от разпитаните по делото свидетели, като е посочил доводите си, поради които е кредитирал едни от тях и е игнорирал други. При това доказателствената му дейност не търпи упрек, тъй като показанията на свидетелите очевидци детайлно и задълбочено са съпоставени както помежду им, така и с обективно установените находки при огледа на местопроизшествието и със заключенията на изготвените по делото експертизи. Въззивният съд правилно е отчел обстоятелството, че към момента на деянието и скоро след него, когато са проведени разпитите на свидетелите, присъствали на инцидента, изложената от тях информация е била значително по-обемна, подробна и пълна. Логично е преценено, че с отдалечаване на инцидента във времето, възприятията на свидетелите загубват своята детайлност и точност, като част от спомените за някои от обстоятелствата напълно избледняват, а други търпят промени. Не е останало извън оценъчната дейност на въззивния съд и обстоятелството, че всеки от свидетелите пресъздава фактите в зависимост от местонахождението си по време на произшествието, позицията си спрямо пътното платно и други обекти от околността, както и въз основа на физическото и психическото си състояние по време на произшествието и интелектуалните си възможности. Следва да се отбележи, че ниската грамотност и алкохолното повлияване често пъти се отразяват на качеството на предоставената от свидетелите информация, но не са основание изначално да бъдат игнорирани свидетелските показания. Контролираният съд е съобразил това, като с професионален усет е успял да изведе своите заключения по фактите само от гласните доказателства, които кореспондират и се потвърждават и от друг доказателствен източник. Отчитайки особеностите на мисловната дейност, предходният съд правилно се е доверил на информацията, предоставена от свидетелите на досъдебното производство, включително и от С. А., М. А. и М. Д., относно начина и последователността на пресичане на платното за движение на самите тях и на пострадалия пешеходец. Контролираният съд е анализирал с необходимата критичност и показанията на св. А. Л., като не им е дала вяра единствено по отношение на обстоятелството, къде се е намирал свидетеля по време на удара на пострадалия и колко време е наблюдавал придвижването на последния. Като причина за това, въззивният съд е посочил, че в тази част заявеното от св. А. Л. се опровергава от изложеното от свидетелите Д., П. А. и Р. К.. Подходът на въззивната инстанция – да възприема информацията, получена от един доказателствен източник само доколкото се потвърждава от друг, е правилен, поради което възраженията на защитата са неоснователни. Не може да бъде споделено и твърдението на жалбоподателя за това, че са игнорирани показанията на полицейските служители- свидетелите Г. Н., П. П., Ц. П. и на служителя на ОМОН – св. С. С., пред които очевидците на местопроизшествието били заявили, че пострадалият е пресичал отдясно наляво спрямо посоката на процесния автомобил. За да приеме, че пострадалият е пресичал отляво надясно въззивната инстанция резонно се е доверила на показанията на свидетелите - очевидци на инцидента, тъй като те възпроизвеждат първични доказателства, а не на показанията на пристигналите впоследствие полицейски служители, представляващи производен доказателствен източник. Последният може да се постави в основата на доказателствените изводи, единствено при отсъствие или невъзможност да бъдат приобщени по делото първичните доказателства, каквато хипотеза в случая не е налице. Правилно при това положение контролираният съд се е доверил на показанията на свидетелите – очевидци, относно посоката на движение на пострадалия и начина, по който е пресякъл пътното платно. Друго основание за възприемане на информацията, съдържаща се в посочените гласни доказателствени средства е и обстоятелството, че те са в корелация със заключенията на автотехническите и съдебно - медицинските експертизи, приети по делото и преценени от въззивния съд изключително внимателно и с усет към всеки детайл. В резултат на съпоставянето на свидетелските показания с протокола за оглед на л. а . „М.“ и със заключението на АТЕ, допусната и приета в хода на първоинстанционното съдебно следствие, проверяваният съд е достигнал до извода, че при пресичането на платното за движение пострадалият не се е спирал на осевата линия, както и че след удара му от л. а. „Т.“, тялото му се е ударило в паркирания встрани от платното за движение л. а. „М.“, собственост на св. К. К. П.. Изводите, изложени в заключението на допълнителната АТЕ, са потвърдени от експерта при неговия разпит в съдебното заседание, като същият е категоричен, че ако не е имало такъв вторичен удар, тялото на пострадалия не би било ситуирано на мястото, където реално е отхвърлено. Според експертното становище промяната на мястото на удара, води до промяна на изводите за скоростта на движение на л. а. „Т.“ към по – ниска величина - 42 км/ч, несъответстваща на обективно установените деформации по превозното средство. Въззивният съд изцяло е възприел експертното становище, като е съобразил обстоятелството, че то е в корелация с показанията на свидетелите П. А., Р. К., К. К. П., И. П. и М. А., със заключението на СМЕ и с изложеното в протокола за оглед на л. а . „М.“. Анализирайки именно посочените доказателствени източници контролираният съд е достигнал до заключението, че е имало вторичен удар на пострадалия в л. а. „М.“, което опровергава твърдението на касатора, за липсата на доказателствена основа за такъв извод. В заключение следва да се посочи, че анализът на доказателствата, изложен в мотивите на обжалваното решение / от л. 4 до л. 26/ е изключително подробен, пълен и изграден изцяло в съответствие с принципите на формалната и правната логика. Чрез него са изяснени всички обстоятелства, от значение за разкриване на обективната истина по делото, свързани с конкретната пътна обстановка, посоката и начина на придвижване на пострадалия по пътното платно, механизма на произшествието и поведението на присъстващите на мястото лица. Изложеното обуславя неоснователността на твърденията на касатора, свързани с качеството на доказателствената дейност на предходната инстанция. Заявеното с касационната жалба основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК се аргументира и с факта, че в диспозитива на въззивното решение не бил посочен номера на първоинстанционното дело и вида на съдебния акт, който се изменя. Действително, този пропуск е налице. Следва да се отбележи обаче, че въззивното решение е съдебен акт, който съгласно чл. 339 от НПК е единство от мотиви и диспозитив. След като в мотивите на решението е посочен номерът на първоинстанционното съдебно дело, видът, номерът и датата на акта, който се проверява, както и съдът, който го е постановил, не може да се приеме, че посоченият пропуск съществено накърнява правата на подсъдимия или на друга от страните и подлага под съмнение действителната воля на въззивния съд. Поради това не се налага отменяне или корекция на обжалвания въззивен съдебен акт. Неоснователни са и твърденията на касатора за допуснати нарушения на материалния закон. При стриктното съблюдаване на процесуалните правила, регламентиращи събирането и оценката на доказателствените източници, контролираният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, като е признал подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение. Във въззивното решение са изложени подробни мотиви относно допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение, намиращо се в пряка причинно- следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, които настоящият съдебен състав приема изцяло. При управление на лекия автомобил със скорост от 84,1 км/ч подсъдимият не е имал обективна възможност да предотврати удара с пострадалия пешеходец, появил се в опасната зона за спиране /82,9 м/. Той обаче, сам се е поставил в това положение, като не е съобразил скоростта на МПС с конкретните пътни условия – движение в тъмната част на денонощието, при осветеност на платното за движение единствено от късите светлини на фаровете на процесния автомобил, които са осветявали пред него зона на разстояние 40 - 45 м – два пъти по-малко от опасната зона. Избраната от подсъдимия скорост не му е позволява да спре в осветената зона при появата на предвидимо препятствие в нейните рамки, поради което правилно контролираният съд е приел, че подсъдимият е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. В тази норма са изброени примерно факторите на пътната обстановка, с които водачът е длъжен да съобрази скоростта, с която управлява МПС, като посоченото правило е общо и следва да бъде съобразено от водачите независимо от това дали движението се осъществява в населено място или извън него. Появата на пешеходец или друго превозно средство на платното за движение е предвидимо препятствие, включително и когато това става извън границите на населените места, поради което обратното твърдение на жалбоподателя не може да бъде споделено. Неоснователно е и твърдението на защитата, че е нарушен материалния закон, като неправилно е отказано деянието да бъде преквалифицирано по чл. 343а от НК. Въпросът за оказаната помощ е фактически и се преценява за всеки конкретен случай, според неговите особености, обстановка, възможности на дееца, състояние на пострадалия. Съгласно граматическото и смисловото тълкуване на разпоредбата на чл. 343а от НК, за да се ползва от законовата привилегия, уредена в нея, е необходимо деецът да е имал активно поведение /да е „направил всичко“/, насочено към това да бъде спасен живота на пострадалия, както и към предотвратяване настъпването на по-големи или ограничаване на неблагоприятните последици за неговото здраве. Това означава, че за да бъде преквалифицирано обвинението по чл. 343а, ал.1, б. „б“ от НК, от доказателствата по делото следва да е видно, че подсъдимият с личните си действия е сторил всичко зависещо от него за оказване на помощ – сигнализирал е за произшествието на телефон 112, потърсил е съдействие от друго присъстващо на мястото лице, помогнал е да се качи пострадалия в линейка, откарал го е сам до медицинско заведение и т. н. Когато от доказателствената съвкупност /обсъдена от съдилищата по фактите/ се установява, че водачът е стоял настрани от пострадалия и той е бил обгрижен от други лица, по тяхна инициатива, както и когато е потърсена помощ на тел. 112, но от другиго, макар и от телефона на подсъдимия / установено от изслушаните в хода на съдебното следствие записи от тел. 112/, не може да се направи извод, че последният е извършил всичко необходимо, според неговите възможности, за да окаже помощ. Като са съобразили това и са отказали да преквалифицират деянието по привилегирования състав, предходните съдебни инстанции са приложили правилно материалния закон. Последното заявено от жалбоподателя касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК е аргументирано с доводи, които са свързани с искането за преквалифициране на деянието по чл. 343а от НК и приложение на чл. 55 от НК. Съдилищата по фактите, както беше посочено по-горе в настоящото решение, правилно са признали подсъдимия за виновен в извършване на деяние по основния престъпен състав. Едновременно с това са преценили, че са налице изключителни и многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, поради което и в съответствие с нормата на чл. 55, ал.1, т.1 от НК са наложили наказание под минималния размер на предвидената за съответното престъпление санкция. В посока смекчаване на отговорността са отчетени липсата на минали осъждания на подсъдимия, младата му възраст, семейното му положение, трудова и социална ангажираност, даването на обяснения по обвинението и изразеното съжаление за извършеното, както и съпричиняването от страна на пострадалия и неблагополучията, свързани със забавянето на оказваната му специализирана медицинска помощ. Определеното въз основа на тази преценка наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, изтърпяването на което е отложено за изпитателен срок от три години, е достатъчно за постигане на целите, визирани в чл. 36 от НК, отговаря на принципа за справедливост и поради това не се налага корекция в посока намаляването му. В заключение следва да се посочи, че отсъствието на заявените от жалбоподателя касационни основания обуславя оставянето в сила на въззивния съдебен акт като правилен и законосъобразен. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 59/ 23.04.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 340/2019 год., по описа на Апелативен съд - Велико Търново. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.