1 Р Е Ш Е Н И Е № 454 София, 08 ноември 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на осми октомври две хиляди и десета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова Ружена Керанова при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 430/2010 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Р. И. А. против въззивно решение № 88 от 14. 06. 2010 г., постановено по ВНОХД № 63/2010 г. от Апелативен съд - Варна, с което е потвърдена осъдителната присъда на Окръжния съд - Силистра. С първоинстанционната присъда № 76/14.10.2009 г., постановена по НОХД № 82/2009 г. подсъдимият Р. И. А. е признат за виновен в това, че на 17.08.2008 г. умишлено умъртвил Б. Л. Х. – престъпление по чл. 115 от НК. Наложеното наказание е двадесет години лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият А. е признат за невинен да е извършил деянието в съучастие с подсъдимите Айдоан И. А., Д. Васвидинов С. и М. Васвидинов С., като последните трима са оправдани по повдигнатото им обвинение по чл. 115 във вр. с чл. 20 от НК. Ангажирана е гражданската отговорност на подсъдимия А., като същият е осъден да заплати на гражданските ищци Л. Х. и Н. Х. сумата от по 30 000 лева за всеки един от тях, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е потвърдена. Жалбата на подсъдимия А. се позовава на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Правят се алтернативни искания : за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, преквалификация в по-леко наказуем престъпен състав – по чл. 124 от НК или намаляване на наложеното наказание. В съдебното заседание жалбата се поддържа от процесуален представител и от подсъдимия А.. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци Л. Х. и Н. Х. счита жалбата за неоснователна. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура също дава становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. В жалбата на подсъдимия А. са изтъкнати доводи за присъствието на всички касационни основания. Основният акцент е поставен върху допуснатите процесуални нарушения при изясняването на съществения въпрос за авторството на деянието, довело до ограничаване правото на защита на подсъдимия, а като цяло и до неправилно приложение на материалния закон с осъждането му по повдигнатото обвинение. Развити са съображения за липса на обективна и съвкупна оценка на доказателствените източници, превратна интерпретация на последните, както и на експертните изводи по няколкото съдебномедицински експертизи. Поддържа се, че съдът е потвърдил осъдителната присъда, въпреки допуснатото нарушение на чл. 105, ал.2 от НПК, че присъдата е компрометирана, тъй като не са изследвани всички доказателства, а само онези, които поддържат обвинението. Претендира се и неоснователно отхвърляне на доказателствени искания, направени от защитата. Счита се, че присъдата е постановена върху косвени доказателства, на които не е направен детайлен анализ. Застъпени са и доводи за явна несправедливост на наложеното наказание. Независимо от използваната формулировка за процесуални нарушения, голяма част от доводите, представени в подкрепа на второто от основания по чл. 348, ал.1 от НПК, по същество касаят обосноваността на въззивния съдебен акт, което не е самостоятелно въведено касационно основание. Разгледани през призмата на пороци относно начина за формиране на вътрешното убеждение на фактическите изводи, касаещи авторството на деянието, те (доводите) си остават неоснователни. Основният въпрос, свързан с авторството на деянието, е бил ясно, подробно и систематично обсъден от втората инстанция. Версията на подсъдимия А., че не е участвал в причинителската дейност, а съприкосновението му с пострадалия се е свеждало само до оказване на помощ на последния, е била проверена от тази инстанция, като самата проверка не й е дала основание да се разграничи от приетото с проверяваната присъда. В мотивите на решението се съдържат съображения въз основа на какви доказателства, установени от кои доказателствени средства е било потвърдено крайното заключение за авторството на деянието, признато в лицето на подсъдимия. Вярно е, че доказателствата са имали предимно косвен характер. Въззивният съд не е пренебрегнал последното, но правилно е приел, че макар и косвени, доказателствата в своето множество и при логичната им съпоставка помежду им, както и с данните, изведени от експертните медицински заключения, недвусмислено са очертали, че автор на деянието е подсъдимият. Установените по делото факти, свидетелстващи: относно мотива за извършване на престъплението; за времето, в което подсъдимият е бил извън питейното заведение, намиращо се в близост до местопрестъплението и излизането му от парка, пак по същото време, притичвайки; фактът, че пострадалият в този интервал от време също е бил извън заведението, като след 1,50 ч. до намиране на тялото му няма данни за неговото местопребиваване - всичко това, съчетано с находката по шията на жертвата - отпечатък, съответстващ на профила на маратонката, иззета от подсъдимия; че именно с предмет от вида на последната са нанесени повече от един удар в областта на лицето и шията; както и че биологичният материал, изолиран от посочената маратонка, съответства на Д. - профила на пострадалия, не са позволявали друг извод. Начинът и механизмът на причиняване на увредите, интензитета на ударите и причината за смъртта на жертвата също са били обективно изяснени от експертните изследвания. Изложеното до тук определя, че противно на твърденията в жалбата, изводите за авторството на деянието не са резултат от избирателно обсъждане на данните по делото. Напротив, съвкупната, а не селективната оценка на доказателствата, както и съпоставянето им едно с друго е основание за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия. В тази връзка, обстойните цитати на част от експертните мнения, които се обсъждат в жалбата изолирано от цялостната експертна оценка, за да се направят и собствени на жалбоподателя заключения по въпросите, предмет на обсъждане в експертизите, с нищо не допринасят за оспорването им. Възражения, с идентично съдържание и подход на обосноваване, са правени и пред въззивната инстанция, на които възражения, същата е отговорила обстойно. Не е налице и необсъждане на установени обстоятелства. Вярно е, че описаната в съдебномедицинската експертиза находка – отпечатък от специфичен релеф върху дясното рамо на жертвата, не е бил подложен на дигитален анализ, но както правилно е посочил и въззивният съд, такова изследване предполага наличие на предмет, с който може да се съпостави отпечатъкът, така както е било предприето сравняване на профила на маратонката в областта на връзките с отпечатъка от шията на жертвата. Сега поддържаната теза за присъствие и на друго лице, в чиито ръце е забелязан предмет – бухалка, употребена при друго сбиване, не държи сметка, макар изрично да има позоваване в жалбата на свидетелски показания, че изводимите данни от последните, отнасящи се за този инцидент, установяват участниците в него и времевия интервал, в който се е развил - събитието се е случило след 02, 00 ч., а между споменатите лица не са нито пострадалият, нито подсъдимият. Няма как да се приеме за основателно и възражението, че окръжният съд е постановил осъдителната си присъда върху “лъжливите показания на свидетеля Е. С.”, а въззивният съд, от своя страна, не е дал отговор на възраженията, направени в тази връзка. Доказателствената тежест на показанията на цитирания свидетел (дали те са лъжливи или не е друг въпрос), не се оправдава от съдържанието на същите. Що се касае до претенцията за нарушение на чл. 339, ал.2 от НПК, то такова също не се открива. Посочените показания са били подложени на коментар от съда по повод подадения протест, поради което и повтарянето на аргументите в тази връзка, не е било необходимо. Възражението, че съдът е бил длъжен да провери тяхната (на показанията) достоверност чрез “детектор на лъжата” е без конкретна обосновка въз основа на коя процесуална норма това е допустимо. Неоснователно е и твърдението, че съдът в нарушение на чл. 107, ал.4 от НПК е отхвърлил молбата на защитата на подсъдимия, съдържаща доказателствени искания, при съображения, че са направени извън срока. Твърди се, че в протокола за съдебното заседание, проведено от въззивния съд, е отбелязано, че ще бъдат направени доказателствени искания, но самото отклоняване на същите не е отразено. При въззивното разглеждане на делото са проведени две съдебни заседания. В това, проведено на 14. 04.2010 г. е разискван само въпросът за съществуващи процесуални пречки за даване ход на делото (подсъдимият Айдоан А. не е имал защитник) и освен изявленията на страните по тази проблематика не са правени други искания. Видно от протокола за следващото съдебно заседание, проведено на 27.05.2010 г., всички страни, включително и защитата на подсъдимия Р. А., ясно са заявили становището си по доказателствата, в смисъл, че няма да сочат такива. Протоколът е съставен по съответния ред, липсва искане за неговата поправка по чл. 130 от НПК, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 131 от НПК е годно доказателствено средство. Що се касае до изявленията на защитата на подсъдимия, направени в хода на съдебните прения (виж л. 121 от въззивното дело), за неизясненост на въпроса, дали изземването на вещественото доказателство – маратонка от подсъдимия, е станало по предвидения ред, тъй като протокола за доброволно предаване е от 19.09.08г., както и че в тази връзка ще бъдат отправени съответни доказателствени искания, може да се посочи следното : Известно е значението на съдебните прения. В тях по начало не се поставят доказателствени искания. Разбира се, ако се направят искания за нови съдебно следствени действия и те се приемат за основателни, то съгласно чл. 294, ал.2 във вр. с чл. 317 от НПК съдът ще прекрати съдебните прения и ще възобнови съдебното следствие. Очевидно, съдът не е счел искането на защитата за основателно. Възраженията срещу начина, по който са приобщени веществените доказателства, в частност цитираните маратонки, са подложени на обсъждане от въззивния съд (виж л. 132 и л. 133 от делото). Виждането на жалбоподателя, че доброволното предаване на вещи и предмети, интересуващи процеса, следва да се подчинява на правилата, регламентирани за “претърсване и изземване”, не намира опора в закона. Поддържаните сега доводи по този повод вече имат и друго съдържание, като се обосновават чрез сравнение на датите, поставени върху протокола за доброволно предаване (дата на извършването на действието – 18.08.2008 г. и датата на регистрирането му в Р. – гр. Т. на 19. 09.2008г.). С оглед на това се претендира наличие на процесуално нарушение, тъй като съответното веществено доказателство е приобщено към делото едва на последно посочената дата, а изследването му от СМЕ на веществени доказателства е станало преди това – на 25.08.08 г. Възраженията са неоснователни. От документите, приложени към досието на досъдебното производство се установява, че последното е започнало при условията на чл. 212, ал.2 от НПК на 17.08.2008 г. с първото действие – оглед на местопроизшествие (виж том 1, л. 1-7 ). С постановление от същата дата водещият разследването в условията на чл. 108 от НПК е възложил да се извършат действия по делегация от разследващ полицай. Именно с оглед на това разследващият полицай е приел в с. С. поле вещите, предадени му от подсъдимия Р. А. на основание чл. 108, чл. 109 и чл. 159 от НПК. Тоест, съставеният протокол за доброволно предаване документира прилагането на веществени доказателства към делото, което може да стане по този начин и те са приобщени към същото в този момент, а не от датата на регистрирането на протокола в Р. – гр. Т.. Затова и експертното изследване на веществените доказателства е извършено след надлежното им приобщаване. Следващото възражение, пак свързано с веществените доказателства, се обосновава с факта, че от подсъдимия са иззети няколко чифта маратонки (6 на брой), а от другите подсъдими само по един чифт. Така формулирано възражението е крайно неубедително, а и в самата жалба не се разкрива неговата относимост към оспорването и в каква връзка се прави. По - важното е, че всички предмети, иззети от подсъдимите, са били подложени на изследване, но само върху маратонките на подсъдимия са изолирани обекти, интересуващи процеса. Поставеният въпрос за съпричастност и на другите подсъдими към извършеното деяние не би могъл да получи коментар, към който насочва жалбата, поради липса на протест срещу оправдаването им. С оглед на изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че въззивната инстанция не е допуснала нарушения от процесуален характер, които да поставят под съмнение оценъчната й дейност за доказателствата и относимост на поведението на подсъдимия А. към деянието. ІІ. Извън казаното по-горе за формулировката на доводите, подкрепящи едно или друго касационно основание, в тези, представени в подкрепа на основанието по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, също има разминаване – ако се твърди, че е нарушен материалният закон, то това означава, че фактическите изводи са получили погрешна правна квалификация или не е приложена адекватната на тях правна норма. В жалбата са развити съображения по принцип за особеностите и отликите на престъплението по чл. 124 от НК, но следващите ги възражения всъщност представляват упреци към доказателствената и оценъчна дейност на предходните инстанции, за които вече стана дума в предходния пункт. Установените фактически положения не са позволявали деянието, извършено от подсъдимия А. да получи правна оценка, като такова по чл. 124 от НК. Въззивният съд е изложил достатъчни по обем и убедителни аргументи в тази връзка. Евентуалният умисъл за убийство, а не за телесна повреда, е изведен на основата на данните, в които е обективиран. С основание е коментирано, в тази връзка, от въззивния съд установеното по делото – последователния механизъм на нанасянето на ударите, техния брой, интензитет и насоченост в областта на шията, главата и гръдния кош на жертвата, все органи, от които зависи човешкият живот. Начинът, по който е осъществен побоя, средството, с което са нанасяни множеството удари (ритници), концентрирани в посочените вече жизненоважни части на тялото, очертават, че подсъдимият е осъзнавал сериозността на нараняванията, както и възможността от тях да настъпи смъртта на жертвата и да я допусне. ІІІ.Жалбата е основателна обаче в друг неин аспект. За да утвърди размера на наложеното наказание на подсъдимия А., въззивният съд е приел за правилни изводите на първата инстанция за висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. Посочено е, че проявената от подсъдимия А. “безкритичност към извършеното”, прието от първата инстанция като обстоятелство утежняващо отговорността му, е без значителната тежест. Поначало, самокритичността на обвиняемия е немислима без самопризнание, а не признаването на вината не може да се третира като отегчаващо отговорността обстоятелство по смисъла на чл. 54, ал. 2 от НК, нито да се оценява неговата относителна тежест. ВКС е имал многократно поводи да застъпи това становище и съдебната практика е еднозначна – виж в тази връзка Р №157/92 г., н.д. №71/92 г., І н.о. Отделно от това, въззивният съд е обсъждал обстоятелства, останали извън правната квалификация на деянието, дадена от прокурора (съдът счита, че деянието е извършено по хулигански подбуди), подход, който е неприемлив, а и в конкретния случай, с оглед установеното по делото – за мотива на извършване на деянието (виж мотиви - л. 133 от въззивното дело), е недопустим. Иначе казано, при избора на размера на наказанието в установените законови параметри предходните инстанции са обсъждали обстоятелства, които не могат да се свържат с деянието и личността на дееца и да обусловят прилагането на по-голяма интензивност на наказателно въздействие. Посоченото предполага наказанието да бъде намалено, като се отдаде нужната тежест само на онези отегчаващи отговорността обстоятелства, които могат да служат за определяне степента на отговорността, като се съобразят и смекчаващите такива, които присъстват – напр. данните за съдимост, липсата на други противообществени прояви (виж характеристика, л. 59, т. 1 от досъдебното производство), но не са били оценени достатъчно. При отчитането на всички обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 от НК, ВКС намира, че за комплексното постигане на целите по чл. 36 от НК е достатъчно наказанието да бъде определено в размер на 17 години лишаване от свобода. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИМЕНЯ въззивно решение № 88 от 14. 06. 2010 г., постановено по ВНОХД № 63/2010 г. от Апелативен съд – Варна, като НАМАЛЯВА наказанието на подсъдимия Р. И. А. на 17 (седемнадесет) години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.