Р Е Ш Е Н И Е № 69 София, 22.06.2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение в съдебно заседание на 31.05 . две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА МАРИАНА КОСТОВА при участието на секретаря МИЛЕНА МИЛАНОВА в присъствието на прокурора изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева т.дело № 534/2011 година Производството по делото е образувано по чл.290 ГПК. Постъпила е касационна жалба от С. Г. Д., публичен изпълнител при ТД на Н.-В., с вх.№3763/14.04.2011 год. на Окръжен съд [населено място], срещу Решение №122 от 09.03.2011 год. по в.гр.д.№56/2011 год. на Русенския окръжен съд, ГК, с което е потвърдено решение №1860 от 09.11.2010 год. по гр.д.№3071/2010 год. на Русенския районен съд, Х-ти гр.състав, с което е отхвърлен искът на касатора с правно основание чл.216, ал.1,т.4 ДОПК за обявяване за недействителен по отношение на държавата на сключения между ответниците Е. М. Т. и П. Б. П. договор за продажба на недвижим имот, сключен след връчване лично на първия ответник на заповедта за възлагане на ревизия. Районният съд е обсъдил разпоредбата на чл.216, ал.1,т.4 ДОПК във вр. с чл.135 ЗЗД и е приел, че не е установено намерението за увреждане, което, с оглед възмездния характер на сделката, трябва да бъде доказано от ищеца при това и за двете страни по сделката. Намерението за увреждане не се презюмира, тъй като ответниците, не са свързани лица по смисъла на чл.216, ал.3 ДОПК във вр. с §1,т.3 ДР на ДОПК. Приел е още, че сделката не е и увреждаща, защото срещу прехвърленото право на собственост, в имуществото на длъжника по публичното задължение е постъпила парична сума, адекватна продажна цена на това право. С обжалваното решение Русенският окръжен съд след сравнителен анализ на всичките състави на чл.216, ал.1 ДОПК е възприел изводите на районния съд, че в хипотезата на чл.216, ал.1,т.4 ДОПК намерението за увреждане у двете страни по сделката е елемент от фактическия състав, то не се презюмира, а подлежи на доказване. Приел е още, че по делото липсват доказателства за намерение за увреждане у втория ответник П.. Касаторката, публичен изпълнител при ТД на Н.-В., твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено при наличие на всичките основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281,т.3 ГПК. Навежда довода, че обжалваното решение е постановено в противоречие с чл.216, т.4 ДОПК, тъй като в тази хипотеза е достатъчно да се установи намерението за увреждане по отношение на държавата само у длъжника по публичното задължение. С определение №97 от 10.02.2012 г. на основание чл.288, във вр. с чл.280, ал.1,т.3 ГПК обжалваното въззивно решение е допуснато до касационен контрол за произнасаяне по правния въпрос за Намерението за увреждане, като елемент от фактическият състав по чл.216, ал.1,т.4 ДОПК, включва ли и такова намерение и у лицето, с което длъжникът е договарял, когато разпоредителната сделка е сключена преди установяване на задължението с ревизионния акт и ако да - подлежи ли на доказване или се презюмира, след като увреденият кредитор е държавата. Касационната жалба е неоснователна, но по съображения различни, от изложените от касатора. В случая безспорно е установено, както е прието и от двете съдебни инстанции, че са налице двете обективни предпоставки на чл.216, ал.1,т.4 ДОПК- извършена сделка след връчване на заповедта за възлагане на ревизия и в резултат на ревизията да са установени публични задължения на продавача по сделката. Заповед за възлагане на ревизия №900607/09.07.2009 г. е връчена лично на ответника-продавач Е. Т. на 15.07.2009 г. Той е продал след тази дата, на 30.11.2009 год., с нот.акт № 147, том.VІ, рег.№13099, нот.д.№805/2009 г. на нотариус Р. Падалска, вписана под №217 в регистъра на Нотариалната камера, с район на действие Русенския районен съд, на втория ответник П. П., притежаваната от продавача при условие на съпружеска имуществена общност 1/2 ид.част от апартамент, находящ се в [населено място] за сумата 45 416.40 лв. Данъчните задължения на ответника-продавача Е. Т. в общ размер на 87 849.95 лв. са доказани на основание чл.108 ал.1 ДОПК с ревизионния акт №180901044/14.01.2010 г. на Н. агенция за приходите- Териториална дирекция В.. Спорно в случая е, дали намерението за увреждане, като субективен елемент от фактическия състав на недействителността на сделката в хипотезата на чл.216, ал.1,т.4 ГПК, включва намерение и у лицето, с което длъжникът е договарял. Отговорът на този въпрос следва от сравнително-правното тълкуване на разпоредбите на чл.135, ал.1 ЗЗД и на чл.216, ал.1,т.4 ДОПК, уреждащи правните последици за кредитора от извършване на увреждащи действия от длъжника. Нормите на двата закона са в съотношение на специален към общ закон, поради което съвместното им действие е изключено, освен ако законът изрично не го допуска. Специалния характер на нормата на чл.126, ал.1,т.4 ДОПК произтича от особения й предмета на правно регулиране- възпрепятстване евентуалното осуетяване на събирането на установени публични задължения, по които кредитор е държавата, съответно общините. Именно, с оглед защитата на обществения интерес, като увреждащи са определени и действия или сделки, извършени не само след датата на установяване на публичното задължение, но и в един по-ранен период- в периода след получаване на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията се установят публични задължения. Специалният закон изключва приложението на общия, освен ако изрично не е препратено към общия. С нормата на чл.216, ал.3, ДОПК се препраща към нормите на чл.134 и чл.135 ЗЗД, но само за случаите извън тези по алинея първа. В нормата на чл.216, ал.1,т.4, ДОПК липсва правилото на чл.135, ал.1, изр.второ, ЗЗД съгласно което, когато действието е възмездно, лицето с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Очевидно, че с оглед защитата на обществените интереси по събиране на публични задължения, специалният закон не е възпроизвел общата норма за изискване на знание за увреждането и у приобретателя по сделката. След като такова ограничение липсва в нормата на чл.216, ал.1,т.4 ДОПК, не може да се приложи общата норма на чл.135,ал.1,изр.второ ЗЗД. Следователно субективният елемент на фактическия състав на чл.216, ал.1,т.4 ДОПК се изчерпва с намерението за увреждане само у длъжника. В нормата на чл.216 ал.3 ДОПК се съдържа препратка към чл.135, ал.1, ЗЗД, но само за случаите извън тези по алинея първа/ настоящият е по алинея първа/. Това са хипотезите, при което се допуска правата на кредитора по чл.134 и чл.135 ЗЗД да бъдат упражнени от съответния публичен взискател или от публичния изпълнител. Само за тези случаи ще е приложимо правилото на чл.135 ал.1, изр.второ ЗЗД, че когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Въведена е оборимата презумпция за предположение на знанието, но не с оглед роднински връзки между третото лице и длъжника, визирани в разпоредби на чл.135, ал.2 ЗЗД, а с оглед качеството му на свързано лице по смисъла на §1,т.3 ДР на ДОПК. Съобразно изложеното дотук на поставения от касатора въпрос следва да се отговори, че Намерението за увреждане, като елемент от фактическият състав по чл.216, ал.1,т.4 ДОПК, не включва такова намерение и у лицето, с което длъжникът е договарял, когато разпоредителната сделка е сключена след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения. Този отговор изключва въпроса дали това намерение у лицето, с което длъжникът е договарял, се презюмира или подлежи на доказване. По изложените съображения настоящият състав на ВКС, І Т.О. намира, че неправилно, в противоречие с нормата на чл.216, ал.1,т.4 ДОПК, Русенският окръжен съд е приел, че подлежи на доказване намерението за увреждане и у купувача по сделката. В хипотезата на чл.216, ал.1,т.4 ДОПК подлежи на доказване само намерението на длъжника за увреждане, в какъвто смисъл са Решение №436 от 22.12.2011 г. по гр.д.№308/2011 г. на ВКС, ІІІ Г.О. и Решение №104 от 21.02.2008 г. по т.д.№582/2007 г.на І Т.О., в които съдът се е произнесъл общо за необходимостта да се установи намерението за увреждане. По делото, обаче, липсват доказателства за намерението за увреждане у продавача. За да отхвърлят иска с правно основание чл.216, ал.1,т.4 ДОПК, съдилищата са се мотивирали предимно с липсата на намерение за увреждане у купувача по сделката. И тъй като в тежест на ищеца е да установи този субективен елемент от фактическият състав на чл.216, ал.1,т.4 ДОПК, направеният краен извод в обжалваното въззивно решение за неоснователност на предявения иск е правилен. По въпроса за доказателствената тежест на ищеца по иска с правно основание чл.216, ал.1,т.4 ДОПК е формирана и задължителна съдебна практика с решение №436 от 22.12.2011 г. по гр.д.№308/2011 г. на ВКС,ІІІ Г.О., като постановено по реда на чл.290 ГПК, която се споделя напълно от настоящия състав. С оглед преклузията за събиране на нови доказателства, такива не биха могли да бъдат събирани при евентуално ново разглеждане на делото. Водим от горното състав на първо търговско отделение на Върховния касационен съд Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА Решение №122 от 09.03.2011 год. по в.гр.д.№56/2011 год. на Русенския окръжен съд, ГК, с което е потвърдено решение №1860 от 09.11.2010 год. по гр.д.№3071/2010 год. на Русенския районен съд, Х-ти гр.състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: