ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 242
[населено място], 22.04.2019 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2463 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Папагал“ ООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Р. Г. С. срещу решение № 157 от 23.05.2018 г. по т. дело № 209/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 384 от 30.11.2017 г. по т. дело № 278/2016 г. на Старозагорски окръжен съд, Търговско отделение и „Папагал“ ООД е осъдено да заплати на „К. В. – Монтажи – 97“ ЕООД, [населено място] сумата 1 800 лв. – разноски по делото за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени като неоснователни предявените от „Папагал“ ООД срещу „К. В. – Монтажи – 97“ ЕООД искове за заплащане на сумата 29 892 лв., представляваща стойността на заплатения от „Папагал“ ООД на „Лифт ЛТД“ ООД ремонт на асансьорна уредба през гаранционния период на съоръжението, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 10.03.2014 г. до окончателното плащане на сумата, и за заплащане на сумата 1 206,40 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на парично задължение от 29 892 лв. в размер на законната лихва за периода от 17.10.2013г. до 10.03.2014г., и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 3 973 лв. – направени по делото разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по релевантен правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„Има ли нормативен акт, който урежда изработването, монтажът и експлоатацията на асансьори, както и условията и сроковете, при които производителят и/или изпълнителят на монтажа са поели към съответния инвеститор задължението за собствена сметка да извършват гаранционни ремонти, и относими ли са Наредба № 2 от 31.07.2003 г. и ЗУТ в този случай?“
Ответникът „К. В. – Монтажи – 97“ ЕООД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въззивният съд е определил правната квалификация на иска за заплащане на сумата 29 892 лв. по чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД във връзка с чл. 5, т. 3 от сключения между страните договор и съответно във връзка с чл. 20, ал. 4, т. 5 от Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти /обн., ДВ, бр. 72 от 15.08.2003 г., изм. и доп., бр. 49 от 14.06.2005 г., бр. 98 от 11.12.2012 г., в сила от 11.12.2012 г., бр. 65 от 19.08.2016 г., в сила от 19.08.2016 г./.
Съдебният състав е установил, че между страните е възникнало правоотношение по сключен между тях договор за изработка и монтаж на асансьор и възложената от ищеца „Папагал“ ООД работа била изпълнена от ответника „К. В. – Монтажи – 97“ ЕООД и приета от възложителя. Констатирал е, че сградата с монтирания в нея работещ асансьор е била въведена в експлоатация на 01.04.2010 г. и представлява „Търговски и офис център“.
За да направи извод за неоснователност на предявения иск, въззивният съд е приел, че в предвиденият в чл. 20, ал. 4, т. 5 от посочената по-горе Наредба № 2/31.07.2003 г. 5-годишен гаранционен срок не намира приложение по отношение на монтирания в процесната сграда асансьор. Посочил е, че изработването, монтажът и експлоатацията на асансьори, както и условията и сроковете, при които производителят и/или изпълнителят на монтажа са поели към съответния инвеститор задължението, за собствена сметка да извършват гаранционни ремонти, е дейност, която поради своята специфика не се регулира с правилата на Наредба № 2/31.07.2003 г., нито с правилата на друг подзаконов нормативен акт, издаден във връзка с прилагането на ЗУТ. Изложил е съображения, че предвиденият в чл. 20, ал. 4, т. 5 от посочената по-горе Наредба № 2/31.07.2003 г. 5-годишен гаранционен срок се отнася „за завършен монтаж на машини, съоръжения, инсталации на промишлени обекти, контролно-измервателни системи и автоматика“, като изброените в тази разпоредба технически определяеми обекти, идентифицирани като „машини“, „съоръжения“ и „инсталации“, се отнасят единствено до монтажа им в „промишлени обекти“. Поради това, че обектът, в който е бил монтиран изработения от ответника и повреден през м. юни 2012 г. асансьор, представлява „Търговски и офис център“, съдебният състав е заключил, че същият не може да се идентифицира като „промишлен обект“. Поради изложените съображения въззивната инстанция е направила извод за неоснователност на твърдението и доводите на ищеца за нищожност на клаузата на чл. 5, т. 3 от договора, уреждаща 3-годишен гаранционен срок, и нейното заместване по право със срока по чл. 20, ал. 4, т. 5 от Наредба № 2 от 31.07.2003 г. /чл. 26, ал. 4, предл. 1 ЗЗД/.
Във въззивното решение е прието, че изработката, доставянето и пускането в експлоатация на асансьор не е „строителна работа“ и срокът по чл. 265, ал. 3, във вр. с ал. 1, предл. 3 ЗЗД е бил 6 месеца. Изложени са аргументи относно характера на сроковете по чл. 265, ал. 3 ЗЗД като преклузивни, а не давностни, поради което могат да бъдат удължавани, което е било направено от страните с разпоредбата на чл. 5, т. 3 от процесния договор - гаранционният срок за изработената и монтирана от ответника вещ е бил определен на 36 месеца. Предвид въвеждане на сградата с монтирания в нея работещ асансьор в експлоатация на 01.04.2010 г., уговореният между страните гаранционен срок, в който всички повреди на асансьора е трябвало да бъдат отстранявани от и за сметка на изпълнителя „К. В. – Монтажи – 97“ ЕООД е изтекъл на 01.04.2013 г.
Съдебният състав е приел за безспорно, че през м. юни 2012 г. е бил извършен гаранционен ремонт на асансьора, но за този ремонт не са били договорени нито друг /нов/ гаранционен срок, нито удължаване на първоначално договорения 36 – месечен гаранционен срок по чл. 5, т. 3 от договора. Предвид изтичане на уговорения в чл. 5, т. 3 от договора 36 – месечен гаранционен срок на 01.04.2013 г. и настъпване на повредата, за която възложителят на работата /ищецът/ претендира плащане от изпълнителя /ответника/ по гаранционната му отговорност, през м. август 2013 г., т. е. след изтичане на гаранционния срок, въззивният съд е направил извод, че изпълнителят няма задължение да покрие разходите на поръчващия /възложителя/, направени за поправянето на вещта.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият в изложението правен въпрос е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Съобразно правомощията на касационната инстанция, въпросът може да бъде уточнен по следния начин:
Приложими ли са Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти, ЗУТ и други нормативни актове към условията и сроковете, при които производителят и/или изпълнителят на монтажа на асансьор са поели към съответния инвеститор задължението за собствена сметка да извършват гаранционни ремонти?
Предвид липсата на създадена трайноустановена практика на ВКС по относимия материалноправен въпрос и с оглед възможността за противоречивото му разрешаване, е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 157 от 23.05.2018 г. по т. дело № 209/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 621,97 лв. по сметка на ВКС на РБ на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.