4 Р Е Ш Е Н И Е № 192 С., 7.11. 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България , Трето гражданско отделение в открито заседание на петнадесети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА О. КЕРЕЛСКА След като изслуша докладваното от съдията КЕРЕЛСКА гр.д.№ 2519/2014 год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. Д. от [населено място] , чрез адв.Г. А. срещу решение №467/11.12.2013 год. по гр.д. №1384/2013 год. на Старозагорския окръжен съд, с което след отмяна на решението по гр.д. №1792/2012 год. на Районен съд [населено място] , е постановено ново решение, с което е признато за установено , че Д. И. Д. дължи на М. Т. Т. сумата от 8 000 лв., съставляваща предоставен паричен заем , ведно със законната лихва , считано от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК -14.05.2012 год. до окончателното изплащане на сумата .Присъдени са разноски. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на постановеното решение поради нарушения на материалния и процесуален закон .К. счита, че съдът в противоречие с нормата на чл. 240 ЗЗД е застъпил становище, че предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя доказва волеизявление на последния за връщане на сумата. В нарушение на процесуалните правила неправилно е прието, че тежестта на доказване на ищеца се ограничава само в това да докаже предаването на сумата , а не и да установи основанието за това. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Иска се присъждане на възнаграждение за особен представител. Ответникът по касация М. Т. Т. от [населено място] оспорва касационната жалба по същество, в писмено становище по делото. С определение № 785/12.06.2014 год. Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по правния въпрос: „Следва ли при доказване на елемент от фактическия състав на договора за паричен заем по чл.240 ЗЗД , а именно предаване на парична сума, да се презюмира осъществяването и на друг елемент от същественото съдържание на договора , а именно поетото задължение за връщане на сумата , респ. наличие на каузално отношение по договор за заем. Прието е , че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с неговото разрешаване в Р №524/28.12.2011 год. по гр.д. №167/2011 год., ІV –то г.о., постановено при усл. на чл. 290 ГПК , поради което касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280,ал.1,т.1 ГПК. По поставения въпрос : С цитираното Р №524/28.12.2011 год. по гр.д. №167/2011 год., ІV –то г.о., се приема, че когато предаването на парична сума е установено, но липсват данни на какво основание е сторено то, не може да се презюмира , че задължението е възникнало от заемен договор , тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. В този смисъл и Решение № 37/ 25.06.1969 год. по гр.д. №32/1969 год. на ОСГК . Договорът за заем за потребление е реален договор , който се счита сключен, когато въз основа на постигнато между страните съгласие заемодателят предаде , а заемополучателят получи в заем парична сума или заместими вещи, на които става собственик като заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид количество и качество. По иск с правно основание чл. 240 ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена така и на обстоятелството ,че е предадена въз основа на договор за заем. Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго основание - ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. С въззивното решение е прието, че представената като доказателство по делото операционна бележка №56 установява , че на 13.09.2010 год. въззивницата – ищца е внесла по кредитната сметка №18041413 с титуляр въззиваемата Д. И. Д. сумата 8 000 лв. с посочено основание „Вноска” . С оглед на това е прието, че същата е установила с допустимите и надлежни доказателства факта, че с предаването на сумата въззиваемата Д. се е задължила да я върне. Този извод на съда е неправилен. Не съществува законова презумпция, която да замести доказването на основанието, на което сумата е преведена. Доколкото ищецът твърди, че това основание е договор за заем следва да установи в процеса не само предаването на сумата, което е част от фактическия състав на договора за заем , но и другите му елементи , а именно поето насрещно задължение за връщане на сумата от ответника и други условия на договора ако има такива / срок на връщане, лихва и пр./. Позоваването на Р № 524/28.12.2011 год. по гр.д. №167/2011 год. ІV г.о. на ВКС във въззивното решение е неправилно, доколкото нито в отговора на правния въпрос, нито в мотивите на решението е застъпена тезата, че предаването на сумата е достатъчно за да обуслови извод за наличие на заемно правоотношение. Цитираната извадка от решението : „В производството по иск с пр. осн. чл. 240,ал.1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска ответникът установява възражениета си: че средствата са дадени на друго основание , че е налице порок на волята, че задължението е погасено и пр.”, не води на такъв извод. Напротив посочено е, че ищецът следва да установи предаването не просто на средства , а на „заемни средства”, което предполага установяване на това им качество. Следователно задължението на ответника по иска да установи своите възражения за недължимост на сумата, по същество не освобождава ищеца от задължението да докаже основанието на иска си. Последното произтича от общото правило за разпределение на доказателствената тежест, регламентирано в нормата на чл. 154 ГПК, според която всяка страна е длъжна да установи фактите , на които основава своите искания или възражения. По изложените съображения обжалваното решение е неправилно . Постановено е в нарушение на материалния и процесуален закон и подлежи на отмяна .Доколкото не се налага извършване на допълнителни процесуални действия настоящата инстанция следва да реши спора по същество като отхвърли предявения иск. С оглед изхода на спора ищцата М. Т. Т. следва да бъде осъдена да заплати на адв. Г. А., назначена като особен представител на ответницата, адвокатско възнаграждение за въззивната и касационна инстанция в размер на общо 1140 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №467/11.12.2013 год. по гр.д. №1384/2013 год. на Старозагорския окръжен съд И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявеният от М. Т. Т. от [населено място] срещу Д. И. Д. от с.гр. иск за признаване за установено, че дължи сумата от 8 000 лв., представляваща паричен заем, ведно със законната лихва, считано от 14.05.2012 год. до изплащане на вземането, за която е издадена Заповед № 1057 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 15.005.2012 год. по ч. гр.д. №1481/2012 год. на Казанлъшкия районен съд. ОСЪЖДА М. Т. Т. да заплати на адв. Г. А., особен представител на Д. И. Д., адвокатско възнаграждение за въззивната и касационна инстанция в размер на общо 1140 лв. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: