Ключови фрази
Ревандикационен иск * приращение * придобивна давност * присъединяване на владение * правоприемство * реституция * противоконституционност * обратно действие * принцип на законност * добросъвестно владение * обезщетение за ползване на чужд имот * предаване на владение * подобрения в чужд имот * право на задържане * необходими разноски * административна процедура * реституционен ефект * отнемане не по установения от закона ред * фактическо отнемане * годноправно основание * приравнен добросъвестен владелец


Р Е Ш Е Н И Е

№68

София, 14.07.2016 год.


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 6043 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Л. Б. Х. чрез пълномощника й адвокат В. Г. и на С. Б. С. чрез пълномощника му адвокат Е. Х. против решение № 1736 от 30.07.2015 г., постановено по гр.д. № 1160 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, VII състав, с което е потвърдено решение № 376/28.08.2014 г., допълнено с решение № 524/22.12.2014 г. по гр.д. № 611/2011 г. на Софийски окръжен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на М. Л. Б. Х. и С. Б. С., че Държавата притежава право на собственост върху две сгради с идентификатори 65231.920.44.1, 65231.920.44.2, както и сграда без идентификатор – конюшня и караулно помещение на един етаж и тавански помещения със застроен площ от 250 кв.м., всички построени в поземлен имот с площ от 2597 кв.м. с идентификатор 65231.920.44 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-3/27.01.2005 г. на изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър и за осъждането на М. Л. Б. Х. и С. Б. С. да предадат на Държавата владението на сградите, като е оставено без уважение възражението на С. Б. С. за признаване право на задържане до заплащане на общата сума от 65354.46 лв., представляваща стойност на извършени необходими и полезни разноски и възражението на М. Л. Б. Х. за признаване право на задържане до заплащане на направени необходими и полезни разноски в размер на 6810 лв., както и в частта, с която първоинстанционното решение е отменено и вместо него е постановено друго за осъждане на основание чл.73, ал.1 ЗС вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД на С. Б. С. и М. Л. Б. Х. да заплатят на Държавата по 8450.50 лв. всеки от тях, представляваща обезщетение за ползите, от които е лишил собственика на същите сгради за периода 30.05.2006 г. – 30.05.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума до окончателното й изплащане, като обезщетението е изчислено след направата на прихващане с насрещното вземане на владелците за извършените подобрения и разноски за същите имоти общо на стойност 13099 лв.
В касационните жалби са наведени доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон и неправилно приложение на материалния закон.
В писмен отговор по всяка от касационните жалби, подаден по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, Държавата оспорва основателността им и претендира възстановяване на направените разноски.
С определение № 57 от 8.02.2016 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Представлява ли привеждането на горите в известност и осъществяването на административната процедура по Закона за горите от 1897 г. /отм./, респ. на Закона за горите от 1904 г., елемент от фактическия състав за придобиване правото на собственост от държавата.
2. Основание ли е абдикацията за присъединяване на владението на абдикиралия монарх към владението на монарха, в чиято полза е абдикацията, с оглед необходимостта от тълкуване дали при позоваване на присъединяване владението на предходен владелец е необходимо да има правоприемство в гражданскоправен смисъл между предходен и последващ владелец.
3. При действието на Конституцията от 1879 г. и действалата до 1946 г. нормативна уредба може ли монархът да придобива право на собственост по давност, с оглед необходимостта от тълкуване дали при установената от Конституцията от 1879 г. конституционна монархия е допустимо Царят в качеството си на физическо лице да придобива собственост на територията на царството чрез давностно владение.
4. С обявяването на Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници /ДВ, бр.305/31.12.1947 г./ за противоконституционен с решение № 12/1998 г. на Конституционния съд на Република България, отпада ли правното основание за собственост на държавата и възстановява ли се положението отпреди приемане на противоконституционния закон, съответно има ли Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд на Република България правовъзстановяващо действие съобразно възприетото разбиране в Решение № 22 по конст.дело № 25/1995 г. на Конституционния съд на Република България и длъжен ли е гражданският съд, сезиран с правен спор, свързан с обществени отношения, уреждани от закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд на Република България, да зачете решението на Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на закона и при липса на закон по реда на чл.22, ал.4 З. следва ли да постанови решение, което да съобрази с принципа на законност по чл.5 ГПК /при липса на закон, да основе решението си на основните начала на правото, обичая и морала/.
5. Представляват ли решенията на Конституционния съд и частност Решение № 12/1998 г. на КС на РБ „годно правно основание“ по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, придаващо качеството „добросъвестно“ на упражняваното от М. Л. Х. и С. С. владение върху процесните имоти, при положение, че именно Решение № 12/1998 г. на КС на РБ е посочено в акта за предаване на владението като акт, с който е възстановена собствеността.
6. Лицата, на които държавата е предала недвижим имот като собствен /включително като възстановен им от държавата/, дължат ли на държавата обезщетение за неоснователно ползване на имота по чл.73, ал.1 ЗС от датата на предаване на имота до датата на предявяване на иска за собственост от държавата срещу тях или правата им трябва да се уредят като права на добросъвестни владелци и същите не дължат обезщетение, защото ползването им не е без основание и Ответниците по предявен иск за собственост разполагат ли с правата по чл.72 ЗС с оглед разпоредбата на чл.74, ал.2 ЗС в случаите, когато именно ищецът /в случая държавата/ им е предал владението върху имотите като на собственици, чието връщане претендира с предявения ревандикационен иск и следва ли ответниците в този случай да докажат, че ищецът е знаел за извършените разноски за имота, ако не им се е противопоставил, за да се ползва от тези права, с оглед необходимостта от тълкуване могат ли владелците в подобна хипотеза и при доказване на какви факти да се считат на приравнени на добросъвестни съгласно чл.74, ал.2 ЗС.
Въпросите са относими към изхода на настоящия спор, по който исковете са предявени от Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството против С. Б. С., М. Л. Б. Х., А. ф. В., Ф. ф. В., О. ф. В., С. Е. М. Л. и М. Л.-Б. д. Ш. /спрямо последните петима първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано/ и са основани на твърденията, че процесните сгради са построени върху държавен имот, попадащ под регулацията на Закона за горите от 1897 г. и сл. и нямащ друг собственик, в периода 1904 г. – 1914 г. и са стопанисвани и поддържани със средства от държавния бюджет от Интенданството на цивилната листа, поради което са станали собственост на държавата по приращение, евентуално – по силата на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници /ДВ бр.305/31.12.1947 г./ и Закона за допитване до народа за премахване на Монархията и провъзгласяване на Н. Република и за свикване на Велико Народно събрание /ДВ бр.174/2.08.1946 г./. Ответниците С. Б. С. и М. Л. Б. Х. са оспорили исковете с твърдения, че теренът не е бил държавен, тъй като не е проведена задължителната административна процедура по Закона за горите от 1897 г. и последвалите го Закон за горите, че е липсвало ограничение за строеж на горски хижи в държавните гори; че сградите са построени с лични средства на цар Ф. и са били негово лично имущество, което след абдикацията му е преминало към цар Б. III, чиито наследници са. Евентуално са навели възражение за придобивна давност от момента на построяване на сградите чрез владение, осъществявано от цар Ф., а след абдикацията му от цар Б. III, а след смъртта му – от неговите наследници до 16.09.1946 г. Евентуално се позовават на възстановено право на собственост на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, тъй като сградите са отнети без законово основание през 1946 г., а Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници е обявен за противоконституционен с Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд. Евентуално се позовават на придобиване на сградите по давност чрез упражнявано от тях добросъвестно владение, като С. Б. С. свързва началния срок на владението с момента на предаването му с нарочен акт на 18.10.2002 г., а М. Л. Б. Х. – с публикуването в Държавен вестник на Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд на 10.06.1998 г., като до 18.10.2002 г. владението е упражнявано чрез държател. При условията на евентуалност ответниците са направили възражение за задържане на процесните сгради до заплащане на необходими разноски и подобрения, евентуално възражение за прихващане със сумите за необходими разноски и подобрения с насрещното задължение за заплащане обезщетение за лишаване от ползването на сградите.
Отговорът на въпроса представлява ли привеждането на горите в известност и осъществяването на административната процедура по Закона за горите от 1897 г. /отм./, респ. на Закона за горите от 1904 г., елемент от фактическия състав за придобиване правото на собственост от държавата изисква тълкуване за начина на установяване и доказване на държавната собственост на имот, попадащ под действието на Закона за горите от 1897 г. и следващите го Закон за горите и е относим към извода на Софийски апелативен съд за неоснователност на доводите във въззивната жалба на С. Б. С. и М. Л. Б. Х., че за да се индивидуализира имот като държавна собственост е следвало да се изпълни нарочната процедура, посочена в чл. 3 от Закона за горите от 1904 г., която ако не била изпълнена и няма протокол на лесничея, то не възниква и правото на собственост на държавата върху съответната гора /сходна процедура е уредена и в предходния Закон за горите от 1897 г., като единствената разлика е тази, че по ЗГ от 1897 г. описването на имотите се е вършело от комисия, а при ЗГ от 1904 г. от лесничей/. Изложени са съображения, че тези протоколи нямат конститутивно действие, а единствената им стойност е доказателствена. Приемането на противното би означавало, че ако една гора не е частна или общинска, но няма протокол по отменените ЗГ, че е държавна, то тя е ничия собственост. Счетено е, че това тълкуване не може да се сподели предвид позитивния начин, по който са описани частните и общинските гори и негативния начин, по който са описани държавните, т.е. че държавни гори са ония, които не принадлежат нито на частни лица, нито на общини. Именно това сочи, че идеята на законодателя при анализираните разпоредби от законите за горите от 1897 г. и от 1904 г. е което не е частна или общинска гора /и съответно няма доказателства, че е частна или общинска/, то е държавна гора по силата на закона /ex lege/, поради което протоколите нямат конститутивно значение относно правото на собственост в разглежданата хипотеза. Направен е извод, че тъй като по делото не са представени доказателства, че земята върху която са постройките е частна или общинска, то същата е държавна при действието на ЗГ от 1897 г. и от 1904 г. и то без значение, дали тази земя се приеме за „гора” или за „яйлък”.
По този въпрос касационният съд приема, че привеждането на горите в известност и осъществяването на административната процедура по Закона за горите от 1897 г. /отм./, респ. Закона за горите от 1904 г., не е елемент от придобиване правото на собственост от държавата.
Съображенията за това са следните:
При създаването си третото българско царство няма собствено законодателство и заварва отношения, вкл. и относно правото на собственост, уреждани от отоманските закони, които продължават да се прилагат съответно до приемане на български такива. Още първите нормативни актове - Временните Съдебни Правила от 1878 г., Закона за Нотариусите от 31.01.1885 г., Указ № 33 от 24.07.1879 г., ДВ бр.2/2.08.1879 г. /който учредява „временни комисии за въвеждане избягалото население във владение на недвижими имоти, въз които то предявява притезания на собственост“/, Законът от 1885 г. за определяне на държавните земи и пасища /совати/ /предвиждащ назначаване на комисия за всеки окръг под председателството на мировия съдия, която да издири и опише в протокол, на основание показанията на „свидетели вещи хора“, границите на „държавните пасища /совати/ и други изорани и оцелели земи, който протокол след утвърждаването му от Министъра на финансите, се обнародва в ДВ и добива сила на документ за собственост, а всеки, който претендира, че в така ограничените държавни земи са включени негови имоти, има право да предяви иск пред надлежния съд в продължение на 6 месеца от обнародването на протокола в ДВ, под страх да изгуби правата си/, показват, че българското правителство съзнателно не е искало да държи сметка за Закона на турската империя и не възпроизвежда завареното деление на земите от турския Закон за земите от 7 Рамазан 1274 г. /21.04.1858 г./ на мюлк, мирие, мевкуфе, метруке и меват и разделяне на правото на ползване от правото на собственост, а признава едно пълно и абсолютно право на собственост на владелците на такива земи, като урежда процедури по установяване на правата.
Същият подход е възприет и при уреждане отношенията на собственост по отношение на горите. Отоманското горско законодателство, което е в сила при освобождението на България, се съдържа в Устава за горите от 11 Ш. 1286 г. /1870 г./ и инструкциите от 23 мухарем 1291 г. /1875 г./, който е отменил по-старите законоположения по предмета в Закона за земите от 1858 г., чл.104 и в М. от 1869 г. /чл.1243 върху горите „мубахъ“/. Според Устава на горите, горите в Турция са били четири категории: а) държавни /мирийски/, под прекия надзор и експлоатация на държавната горска администрация; б) вакъфски, под управлението на Е.; в) общински балталъци, съгласно чл.91 от Закона за земите и г) частни гори, върху, които частните лица имат законно придобито право на владение и ползване, подобно на онова върху мирийските земи /полски имоти/. Българското законодателство на Царство България върху горите се изразява в Законите за горите от 28.12.1883 г., от 16.12.1889 г. /изменен със закони от 15.12.1890 г., 20.12.1894 г., 11.02.1896 г./, от 21.03.1897 г., от 25.02.1904 г., изменен със закон от 19.02.1906 г., 19.03.1910 г. и 23.04.1912 г./, от 3.05.1922 и от 1.09.1925 г.
Първият български Закон за горите от 28.12.1883 г. разделя горите в Княжество България на три категории: а) държавни; б) общински и в) частни /чл.1/ и определя като държавни гори ония, които не принадлежат ни на общини, ни на частни лица /чл.2/, като предвижда учредяването във всеки окръг по една смесена административна комисия, която да отдели и определи границите на държавните гори от общинските и частните и състави специални разграничителни протоколи /чл.15/. Тази административна процедура е възприета и разширена и със Закона от 19.01.1885 г. за определяне на държавните земи и пасбища. Същото разделяне на горите на три категории е възприето и в Закона за горите от 16.12.1889 г., който определя, че държавни гори са ония, които съставляват собственост на държавата.
Законът за горите от 21.03.1897 г. в чл.1 определя като „частни гори“ ония, които съставляват собственост на частни или юридически лица; „общински гори“ – ония, които са били отстъпени от старо време на някой град или село да се ползват /които не могат да бъдат нито продавани, нито делени и обръщани в частна собственост, и въобще те не могат да бъдат отчуждавани по никой начин, а за документи за гори се считат тия, в които е казано, че са издадени за владение на гори, или при издаването на които владението на гората е било в ръцете на продавача и стопанин на гора се счита и този, който ги е придобил чрез давностно владение/ и „държавни гори“ - ония, които не принадлежат нито на частни лица, нито на общини. В чл.2 е уредена административна процедура за идентифициране и описване на различните категории гори, като изрично е посочена и целта на тази процедура – „за привеждане в известност на горите в Княжеството, съгласно чл.1 от настоящия закон“.
Законът за горите от 25.02.1904 г. възпроизвежда делението на горите на три категории, като отново определя държавните гори, като такива, които не принадлежат нито на частни лица, нито на общините /чл.1/ и разширява действието му и спрямо пасищата /яйлаци и кашлаци/, които обявява за държавна собственост /чл.28/. Съдебната практика при действието на този уредба е приемала, че придобиването на собствеността от държавата е по силата на закона. И този закон възпроизвежда, вече установената от отменените закони за горите, административна процедура по описване на горите /чл.3/, като възлага изпълнението й на лесничея вместо на нарочна комисия и изрично урежда задълженията му – описване на границите на държавните и общински гори въз основа на това кой в момента я владее. Административната процедура е възпроизведена и в последващите Закон за горите от 3.05.1922 г. и от 1.09.1925 г., като отново е възложена на комисия.
Изводът, който следва от историческото проследяване на тази нормативна уредба е, че при създаването на третата българска държава всички земи и гори, с изключение на земите мюлк, собствеността, върху която по най-безусловен начин принадлежи на частни лица /предимно имотите в чертите на градовете и селата/, са държавна собственост, която е предоставена за ползване на отделни лица или за общо ползване или е посветена /мевкуфе/. Българското законодателство признава на ползувателите пълно право на собственост /с изключение на балталъците, върху които правото на ползване принадлежи на община, а голата собственост – на държавата/, а останалите земи и гори остават държавна собственост. Уредената в действалите от 1883 г. до 31.03.1948 г. закони за горите административна процедура по идентифициране на държавните и общински гори, цели установяване на техните граници и ликвидиране споровете за собствеността им, възникнали от признатото право на собственост на лицата, заварени при създаването на държавата като ползуватели на държавната земя. Тази цел изрично е посочена в чл.2 от Закона за горите от 21.03.1897 г. чрез израза „за привеждане в известност на горите“, а също и в Закона за горите от 25.02.1904 г. чрез израза „да опишат в отделни протоколи границите на държавните и общинските гори“. Изложеното, както и самото обстоятелство, че по всички закони е възложено описване на границите на държавни гори, т.е. държавата е посочена като собственик, налага извода, че осъществяването на тази административна процедура не е елемент от фактически състав на придобиване на правото на собственост от държавата върху имоти, попадащи под регулацията на действалите последователно във времето закони за горите.
С оглед отговора на този въпрос следва, че са неоснователни доводите в касационните жалби, че само влезли в сила протоколи, съставени в административната процедура по действалите Закони за горите, могат да установят, че теренът върху който са построени процесните сгради, е държавна собственост, както и че необосновано съдът е приел за установена собствеността на държавата, която не е представила никакви доказателства за осъществен придобивен способ. По делото не се е твърдяло теренът, върху който са построени процесните сгради да е бил ползван към момента на създаване на третата българска държава и съответно да е бил собственост на лице /физическо или юридическо/, различно от държавата, земята е посочена като държавна и в описа към 1.01.1933 г. на сградите, предадени за ползване на Интенданството на Цивилната листа, поради което обосновано съдът е приел, че е установена собствеността на държавата върху нея.
Правилен е и извода на съда, че съобразно данните по делото следва да се приеме, че държавата е придобила по приращение, построените върху държавна земя сгради. Безспорно е, че строителството е осъществено в периода 1904 г. - 1914 г. по време на царуването на цар Ф.. В този период действа Закона за имуществата, собствеността и сервитутите, ДВ бр.29/7.02.1904 г. Според чл.33 от същия собствеността на земята обема собствеността на пространството над нея и на всичко това, което се намира отгоре или отдолу на повърхността, чл.73 определя правото на приращение /собствеността на една вещ, движима или недвижима, дава право на всичко това, което тя произвежда или което естествено или изкуствено се присъедини към нея/, а с чл.78 е създадена презумпция относно правото на приращение по отношение на недвижимите вещи – че всичките постройки, посаждения и работи, които са направени отгоре или отдолу на земята, се предполага да са направени от собственика с негови средства и принадлежат нему, догдето не се докаже противното, без обаче да се нарушават правата, които законно са придобити от трети лица. Презумцията на чл.78 З.-отм. е двойна и установява, че: 1) приращенията са направени от самия собственик на негови разноски и 2) те са негова собственост. За да докаже изградилият постройката, че е неин собственик, той трябва да обори и двете презумпции. Първата презумпция се оборва, когато третото лице докаже, че то е направило постройките със свои собствени средства, без да е упълномощавано от собственика за това. Втората презумпция в чл.78 З.-отм. може да се обори само ако се докаже, че по едно от различните юридически основания, чрез които се придобива собственост – чрез давност или договор, третото лице е станало собственик на постройките /в този смисъл и правната теория - Българско вещно право /собственост/, лекции, четени от извънредния проф. д-р Й.Ф., С., Софийски университет, Юридически факултет/.
С оглед доказателствата по настоящото дело - писмени, че Ц. Ф. е разполагал с парични средства от отпуснат му заем от руския цар и гласни – че е построил процесните сгради със собствени средства, включително и такива от заплатата му и от майка му К. К., която е била от богат род и му е давала пари за строежа, както и липсата на ангажирани от държавата доказателства за произхода на средствата, с които е осъществено строителството – би могло да се приеме, че строителството е извършено със средства на Ц. Ф.. Не е опровергана обаче втората презумпция на чл.78 З.-отм., а именно за наличие на юридическо основание да се придобие собствеността на сградата, а и страните дори не са навели твърдения за наличие на договор. Следователно с оглед действалата нормативна уредба към момента на построяване на сградите същите са станали държавна собственост по приращение.
По основанието за допускане на касационно обжалване по въпросите: при действието на Конституцията от 1879 г. и действалата до 1946 г. нормативна уредба може ли монархът да придобива право на собственост по давност и основание ли е абдикацията за присъединяване на владението на абдикиралия монарх към владението на монарха, в чиято полза е абдикацията, чийто отговор е свързан с тълкуване дали при установената от Конституцията от 1879 г. конституционна монархия е допустимо Царят в качеството си на физическо лице да придобива собственост на територията на царството чрез давностно владение и тълкуване дали при позоваване на присъединяване владението на предходен владелец е необходимо да има правоприемство в гражданскоправен смисъл между предходен и последващ владелец.
Тези въпроси са свързани с изводите на въззивния съд във връзка с наведеното от ответниците при условията на евентуалност възражение за придобивна давност от момента на построяване на сградите чрез владение, осъществявано от цар Ф., след абдикацията му – от цар Б. III, а след смъртта му – от неговите наследници до 16.09.1946 г. Съдът е възприел мотивите на първоинстанционния съд, а именно: не е налице основание за присъединяване владението на прекия наследодател на ответниците Ц. Б. ІІІ към владението на абдикиралия през 1918 г. цар Ф., тъй като абдикацията е политически акт с последствие прехвърляне на държавната власт, но няма за последица прехвърляне на частно-граждански права, каквото е правото на владение на недвижим имот. В този смисъл абдикацията не създава правоприемство в полза на цар Б. ІІІ относно имуществените права на цар Ф., а в полза на последния не е изтекъл двадесетгодишен срок от 1904 г. до 1918 г. и същият не е придобил право на собственост върху сградата. Ц. Б. ІІІ е установил владението си през 1918 г., но течението на давността е било спряно през периода 28.07.1914 г. до 12 май 1921 г. поради действието на Законите за мораториума (отм.). След този период е могъл да осъществява владение за себе си до влизане в сила на З. от 15.04.1934 г., който въвежда забрана за придобиване по давност на всички държавни имоти. Този закон е действал и към момента на смъртта на цар Б. ІІІ, както и към момента на изгубване на владението от ответниците през 1946 г. Периодът от по-малко от 13 години на осъществено от праводателя на ответниците владение за себе си е недостатъчен, за да се трансформира това владение в право на собственост.
Допълнително въззивният съд е изложил съображения, че споделя казаното от ВКС в Решение № 209/08.06.2012 г. по гр.д. № 673/2011 г., І г.о., че през призмата на чл.67 и чл.68 от Т. конституция, Царят не може да завладява и придобива по давност имотите на своите поданици, които съгласно Конституцията той трябва да гарантира и защитава. Дори и да става въпрос за имоти не на поданици, а на самата държава, неприемливо е, че монархът може да ги придобива по давност. Със същото Решение № 209/08.06.2012 г., по гр.д. № 673/2011 г., І г.о., ГК /по чл. 290 ГПК е дадено и задължително за всички съдилища тълкуване и е разяснен статута на Интенданството на Цивилната листа на Негово Величество Царят.
С оглед фактическите твърдения по заявеното възражение за придобивна давност първо следва да се отговори на въпроса дали монархът съобразно конституционното устройство на българското царство може да придобива право на собственост по давност. По този въпрос настоящия съдебен състав приема, че при действието на Конституцията от 1879 г. и действалата до 1946 г. нормативна уредба монархът може да придобива право на собственост по давност щом без връзка с правомощията му на държавен орган и не за целите на изпълняваните като държавен орган функции, а като равнопоставен на останалите субект на правото, е установил владение, отговарящо на изискванията на чл.302 З. /постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително и с намеренение да се държи вещта, като своя собствена/ и това владение не е опорочено от насилствени или скрити действия.
Съображенията за това са следните: владението като фактическо състояние /упражняване на фактическата власт за себе си и за собствена сметка/, с което се свързват определени правни последици, вкл. и възможността за придобиване на вещни права, е институт на гражданското право /уреждащо отношения между равнопоставени субекти/. Държавното устройство е обект на регулиране на публичното право. След създаването на третата българска държава, с Конституцията от 1879 г. държавното устройство е уредено като парламентарна монархия, като е възприето схващането за държавата като суверенен публично-правен субект и като юридическа личност /носителка на права и задължения/.
В правната теория при действието на Конституцията от 1879 г. /Д-р Л. В. – „Организация на демократичната държава – конституция, парламент, държавен глава, министри“, С., придворна печатница, 1937 г. и „Основите на царската власт и престолонаследието – правна история, теория, догматика“, С., печатница „Съгласие“, 1931 г./ се приема, че държавата проявява съществуването си чрез множество и разнообразни властнически актове или действия, служейки си с различни свои органи. Държавните органи са физически лица, еднолични или колегиални, които по силата на закона за натоварени да извършват определени функции на държавната власт и в кръга на своята компетентност да образуват и осъществяват волята на държавата. В качеството си на публично-правен субект, държавата може да притежава обекти от публично-правно естество. Такъв обект е престола, короната, царското достойнство /които са идентични понятия/. Като единствен и всеобемащ извор на право, на обективно право, държавата суверенно се разпорежда с обектите на своите субективни публични права. Ето защо модерната държава не търпи никаква суверенна власт над себе си. Бившият държавен господар – монархът – не може, по силата на правната логика, да има друго положение, освен положението на държавен орган. А всеки орган заема една законно-определена служба и упражнява публична, но делегирана от държавата власт. К. монарх царува не от свое право, а по действащото конституционно право и упражнява не своя, а делегирана държавна власт. По своето правно естество монаршеската служба, независимо от нейната висота и обширна компетентност, е също такава каквато е службата на всеки публичен орган: стои в държавата, заема се и се губи по определен от държавата ред и изпълнява определена по същия начин публична функция.
Нормите на чл.4 до 18 от Конституцията от 1879 г., определят правомощията на монарха като държавен орган, а клетвата, която дава съгласно чл.34 е израз на заложения принцип, че държавната власт се упражнява в рамките на Конституцията и законите. Следователно, заемащия престола монарх, само упражнява като служебен орган свързаните с монархическата власт прерогативи. Като физическо лице, обаче, същият е ограничен само от нормите на чл.19 и чл.38 от Конституцията от 1879 г. относно задължението да се намира постоянно в Княжеството и той и потомството му да изповядват православната вяра. Други ограничения на правоспособността на заемащото престола физическо лице нито Конституцията от 1879 г., нито действалата до 1946 г. нормативна уредба не предвиждат.
Такива ограничения не могат да бъдат извлечени и по тълкувателен път. Като държавен орган царят разполага със законодателна власт /наред с парламента/, главен военачалник е и е носител на изпълнителната власт, чиито органи действат от негово име и под негов върховен надзор, а също така е представител на държавата. Имуществата, които биха били придобити при изпълнение на тези функции, т.е. от държавен орган, стават държавна собственост, а държавата, както и останалите правни субекти, щом не е налице изрично ограничение, може да се ползва от всички уредени в законодателството придобивни способи. Същевременно физическото лице, което заема престола, може да участва в гражданския оборот, равнопоставено с всеки друг правен субект /макар и с оглед произтичащия от чл.8 от Конституцията от 1879 г. съдебен имунитет гражданската му отговорност да се реализира чрез публичноправния институт на Цивилната листа, която замества пред съда неприкосновената особа на монарха/, а съответно може да придобива и вещни права по всички уредени в законодателството придобивни способи. Нормите на чл.51 от Конституцията от 1879 г., че държавните имоти принадлежат на Българското Царство и с тех не могат да се ползват нито Царя, нито неговите роднини, както и на чл.43, че Българското Царство се управлява точно според законите, които се издават и обнародват по начина, който е показан в Конституцията са израз на усилията на учредителното Велико Народно Събрание за разграничение на трите власти – принцип, проведен и чрез конституционно установените правомощия на царя, парламента и министерски съвет и тяхното взаимно ограничаване. Именно с оглед провеждането на този принцип Великото Народно Събрание приема и чл.35, ал.2 /че размера на цивилната листа не може да бъде увеличаван без съгласието на Народното събрание и намаляван без съгласието на царя/ и единодушно отказва да приеме чл.45 от проекта /“На Народното Събрание се дава право да определя дарове /дотация/ на княза от държавните имоти на Княжеството“/. От обстоятелството, че не е предвиден механизъм, който да осигури изпълнението на конституционните разпоредби, поради което не рядко същите са оставали без практическо приложение в точния им смисъл, не би могло да се черпят аргументи, че Конституцията от 1879 г. мълчаливо ограничава правоспособността на физически лица, натоварени по силата на закона да извършват определени функции на държавна власт, включително и на лицето, заемащо престола. Нито Конституцията от 1879 г., нито действалото до 1949 г. законодателство са въвели ограничения тези лица в качеството си на физически лица да се ползват от законноустановени придобивни способи. Следователно и физическото лице, заемащо монархическия престол, може да придобие право на собственост по давност щом без връзка с правомощията му на държавен орган и не за целите на изпълняваните като държавен орган функции, а като равнопоставен на останалите субект на правото, е установил владение, отговарящо на изискванията на чл.302 З. /постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта, като своя собствена/, това владение не е опорочено от насилствени или скрити действия, които съгласно изричната норма на чл.305 З. не могат да служат за основание да се придобие законно владение и е продължило в изискуемия от закона срок. Преценката дали владението отговаря на изискванията на чл.302 З., съответно по приложението на чл.305 З. се прави въз основа общоизвестните исторически факти от значение за изводите как държавните органи са упражнявали правомощията си и би ли могло разумно да се очаква от собственика на имота, респ. от длъжностните лица, упражняващи надзор върху държавните имоти, да защитят собствеността от лицето, което я владее без основание, в съвкупност с конкретно установените по делото обстоятелства.
С оглед извода, че Конституцията от 1879 г. и действалото до 1946 г. законодателство не ограничава физическото лице, което заема престола, да придобива право на собственост по давност, следва да се отговори и на въпроса съставлява ли абдикацията юридически факт от значение при присъединяване на владението на предходен владелец. По този въпрос настоящия съдебен състав приема, че абдикацията не е основание за присъединяване на владението на абдикиралия монарх към владението на монарха, в чиято полза е абдикацията.
Съображенията за това са следните:
Владението е институт на гражданското право. Чл.309 З. урежда две хипотези: продължаване на владението в лицето на универсален правоприемник /ал.1/ и присъединяване на владението при частно правоприемство /ал.2/. Независимо от съществената разлика във фактическите състави – владението преминава по право върху универсалния правоприемник, без да е необходимо същия в действителност да е установил фактическа власт върху имота и винаги е от същия вид като владението на универсалния праводател /добросъвестно или недобросъвестно/, докато при частното правоприемство е необходимо прехвърляне на владяния имот от досегашния владелец върху новия с действителен акт, сключен между тях и насочен към частно приемство /продажба, замяна, дарение, завет, придобиване от публична продан и др./, както и фактическо предаване на владението от досегашния владелец на новия владелец, като владението на частния правоприемник не получава по необходимост качеството на предходното владение – и при двете хипотези е задължително наличието на правоприемство, т.е. преминаване на субективни имуществени права и задължения въз основа на определен юридически факт от един правен субект към друг.
Конституцията от 1879 г. урежда само престолонаследието при смърт на Царя - чл.34, без да дава нормативна уредба на абдикацията. Правната теория /Д-р Л. В. – „Основите на царската власт и престолонаследието – правна история, теория, догматика“, С., печатница „Съгласие“, 1931 г./ признава правото на отказване от престола, като споровете са само около формата и правното действие на отказването, дали е управителен или личен акт. Безспорно, обаче, се приема, че абдикацията има правното действие на физическата смърт /Холандската конституция от 1887 г. определя това изрично – чл.16/: престола се опразва и от този момент се заема от досегашния престолонаследник. Следователно както и смъртта, абдикацията е основание за престолонаследие. Конституцията от 1879 г. урежда в чл.24 единствено личността на престолонаследника, като отнема правото на монарха да назначава едностранно наследника си и на другите публично-правни органи да определят кой измежду синовете на монарха ще заеме опразнения трон. С употребения термин „престолонаследие“ се обозначава не наследствено правоотношение по смисъла на частното наследствено право, уредено в Закона за наследството, ДВ, бр. 20 от 25.01.1890 г. – отм. /, а заемането на една вакантна държавна длъжност и встъпване в упражнението на служебните й функции, т.е. починалият /абдикирал/ монарх не е собственик на царското достойнство /короната, престола/, за да ги остави в наследство на потомството си. Престолонаследието е специален публичен институт и за разлика от наследяването, уредено в частното право, при което наследникът има върху наследствената маса или част от нея субективно право, обосновано и защитено от действащото обективно право /право да придобие принадлежалата на починалия наследодател имуществена съвкупност и да се защитава това право пред съд, от което не може да бъде лишен без законен повод, освен чрез обезщетяване от заинтересованата страна/, при него монархът не може да разполага с короната, нито чрез завещание, нито чрез договор между живи, нито да обезнаследява законния престолонаследник в полза на друго лице, а престолонаследникът има известно право върху престола, изрично дадено му от конституцията, която точно, чрез квалификация, определя личността на царския наследник и точно посочва начина, по който престолонаследника ще стане цар /но това право е само потенциално, създаващо особено държавно-правно положение на престолонаследника, но не може да се осъществи, не може да даде съответните правни последици, докато престола не се опразни, а по реда на изменяване на конституцията, държавната воля може да лиши един престолонаследник от потенциалната му претенция и да го отстрани, да го замени с друго лице, без да му дължи каквото и да било обезщетение, нито да иска съгласието му за това/.
Следователно абдикацията, като основание за престолонаследие, съставляващо институт на публичното право, не може да бъде основание за преминаване на субективни имуществени права и задължения /към които се числи и фактическото състояние владение/ от патримониума на едно лице към патримониума на друго лице, а съответно – не може да бъде и юридическо основание за преминаване на владение, поради което не може да бъде и основание за присъединяване на владението на предходен владелец.
Макар във въззивното решение неправилно да е прието, че Царят не може да завладява и придобива по давност имотите на своите поданици, които съгласно Конституцията от 1879 г. той трябва да гарантира и защитава, изводите на въззивния съд, че процесните сгради не са придобити чрез давностно владение в периода от построяването им до 16.09.1946 г. е обоснован и направен при правилно приложение на материалния закон. Съобразно с изложените по-горе съображения, с построяването им сградите са станали държавна собственост по приращение и с оглед на този статут на собствеността са налице законови ограничения за придобиване по давност, които съдът следва да приложи служебно /в този смисъл практиката на ВКС по решение № 62/29.03.2016 г. по гр.д. № 5628/2015 г., I г.о./. Такива ограничения са спирането течението на придобивната давност по отношение на всички недвижими имоти със Закон за допълнение временната наредба за отсрочка, ДВ бр.286 от 17.12.1912 г. /за 8 месеца и 29 дни/, Закон за мораториума, ДВ бр.168/28.07.1914 г. /за три месеца/, Закон за допълнение на Закона за мораториума от 28.07.1914 г., ДВ бр.241 от 24.10.1914 г. /за три месеца/, Закон за продължение Закона за мораториума от 24.10.1914 г., ДВ бр.19 от 24.01.1915 г., последният действал до отмяната му със Закона за отменяване Закона за мораториум, ДВ бр.31 от 12.05.1921 г., в сила от 12.08.1921 г. /за 6 години, 6 месеца и 18 дни/ или общо в периода 17.12.1912 г. – 12.08.1921 г. придобивна давност е текла за 10 месеца и 3 дни /в периода 17.12.1912 г. – 24.07.1914 г./ и е била спряна за 7 години, 9 месеца и 4 дни, включващи и целия период от 25.07.1914 г. до 11.08.1921 г. /отчитайки и Закона за въвеждане на Г. календар, ДВ бр.65/21.03.1916 г., съгласно който след 31.03.1916 г. следва 14.04.1916 г. – чл.1 и всички неизтекли срокове се преизчисляват – чл.2/. По отношение на държавните имоти давност тече до 15.04.1934 г., когато с чл.222 от Закона за бюджета, отчетността и предприятията /ДВ бр.7 от 12.04.1934 г./ е въведена забрана за придобиването им по давност, която действа до момента на влизане в сила на 25.03.1941 г. на Закона за държавните имоти /отм. ДВ бр.300 от 22.12.1948 г./, чл.15 от който възпроизвежда забраната за придобиване по давност на държавни имоти.
Следователно дори да се приеме твърдението на касаторите, че събраните по делото гласни доказателства и съставените в периода 1933 г. – 1946 г. описи, в които процесният имот е посочен като лична собственост на Царя, установяват, че Ф. М. К. Л. М. С., като физическо лице и със свои лични средства и за свои лични нужди е завладял сградите, като след абдикацията му на 3.10.1918 г. владението е осъществявано от Б. С. отново за лични нужди, като след смъртта му е продължено от неговите наследници, то до 16.09.1946 г., при наличието на посочените нормативни ограничения, не е изтекъл изискуемия от чл.34 Закон за давността /отм./ за придобиване правото на собственост двадесет годишен срок на владение. Това е така, тъй като Ф. С. е изоставил владяния имот с напускането на България на 3.10.1918 г. За времето от установяване на владението на Б. С. на същата дата и продължено от наследниците му до 16.09.1946 г. давност е текла само в периода 12.08.1921 г. – 14.04.1934 г., тъй като в останалия период течението на давността или е било спряно от Законите за мораториума или давността е била изключена законодателно като придобивен способ по отношение на държавните имоти. К., които са продължили владението на наследодателя си Б. С., не могат да присъединят владението на Ф. С., тъй като абдикацията на последния не поражда гражданскоправно правоприемство между него и сина му Б. С., а наличието на същото е елемент от фактическия състав на присъединяването на владението, относимо при изчисляване на давностния срок.
С оглед горните изводи неотносими към изхода на настоящия спор са доводите в касационните жалби за необсъждане или превратно обсъждане на гласните и писмените доказателства, на които касаторите се позовават като установяващи произхода на средствата за построяването на процесните сгради и завладяването на същите, както и обстоятелството дали осъществяваното владение отговаря на изискванията на чл.302 З. и налице ли е опорочаване на владението съгласно чл.305 З..
По основанието за допускане на касационно обжалване по въпросите, касаещи действието на решение № 12/1998 г. на Конституционния съд на Република България. Въпросите са свързани с мотивите на въззивния съд, че Решение № 12/1998 г. на КС няма реституционен ефект, като са възприети изложените от първоинстанционния съд мотиви: съгласно нормите на чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията и чл.22, ал.2 от Закона за Конституционния съд, актовете, обявени за противоконституционни, не се прилагат занапред. Обявяването на закона за противоконституционен не отменя неговия правен ефект с обратна сила, а само отнема действието му за в бъдеще. Този ефект се е състоял в трансформиране на вещното право на собственост върху притежаваните от царските семейства имоти в държавна собственост. Еднократното действие на закона води до извода, че обявяването му за противоконституционен няма практически правни последици, тъй като отнема занапред действието на закона. След като актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила, решенията на Конституционния съд нямат обратно действие, а възникналите правни последици при приложението на такъв закон запазват действието си до издаване на нов акт по реда на чл.22, ал.4 от З.. При актове, които имат еднократно действие, трябва да се издаде нов акт, който да уреди възникналите правни последици (Б. С., "Конституционно право на РБ" 2002 г.). Този правен извод е в съответствие и с Решение № 22 от 31.X.1995 г. на КС на РБ по конст.д. № 25/95 г., с който К. съд приема, че с влизане в сила на решението на съда, с което се обявява за противоконституционен закон, се отменява неговото действие и създадената от него правна уредба занапред, същият престава да действа занапред. Законът за обявяване на държавна собственост на имотите на семействата на бившите царе и техните наследници нито отменя, нито изменя действащ закон. Поради това Тълкувателно решение на Конституционния съд № 22 по к.д. № 25/1995 г. е неотносимо към конкретния случай. Решението на КС няма за вещно-правни последици реституция или възстановяване правото на собственост върху обявените със З. за държавна собственост имоти. Решението на Конституционния съд, с което се обявява противоконституционността на конкретния закон, няма нито отменително, нито правовъзстановително действие. То води само до неприлагането на същия закон занапред - чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията и чл.22, ал.2 от З..
По поставените въпроси настоящият съдебен състав приема следното: с обявяването на Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници /ДВ, бр.305/31.12.1947 г./ за противоконституционен с решение № 12/1998 г. на Конституционния съд на Република България, не отпада правното основание за собственост на държавата и не се възстановява положението отпреди приемане на противоконституционния закон, съответно Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд на Република България няма правовъзстановяващо действие съобразно възприетото разбиране в Решение № 22 по конст.дело № 25/1995 г. на Конституционния съд на Република Българи.
Гражданският съд, сезиран с правен спор, свързан с обществени отношения, уреждани от закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд на Република България, е длъжен да зачете решението на Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на закона и следващите от него последици по чл.151, ал.2 и 3 от Конституцията, а ако последиците по чл.151, ал.2 и 3 от Конституцията не настъпват и при липса на закон по реда на чл.22, ал.4 З., който да уреди последиците, които са накърнили основни права на гражданите, следва да постанови решение, което да съобрази с принципа на законност по чл.5 ГПК /при липса на закон, да основе решението си на основните начала на правото, обичая и морала/ доколкото предмета на правния спор допуска това, но не може да признае вещно-правни, респ. реституционни последици на основание, което не е нормативно уредено от действащото законодателство.
Съображенията за това са следните: решението на Конституционния съд, с което се обявява противоконституционност на законова разпоредба е конститутивно, като промяната, която следва от него е посочена в чл.151, ал.2 от Конституцията и се състои в неприлагане на закона. Относно правната същност на тази последица е налице спор в правната теория, като основните мнения са: противоконституционния закон е нищожен /адвокат Я. З., „Върховенството на Конституцията – предизвикателства към съдилищата“, „Съвременно право“, бр.3/2003 г./; решението за обявяване на противоконституционност на закон не го отменя /проф., д-р на юридическите науки В. М. „Решенията на Конституционния съд не отменят законите“, в.“Дума“ от 23.06.1995 г. и „За правната сила на решенията на Конституционния съд, които установяват противоконституционност на законите“, Съвременно право, бр.6/1998 г./; противоконституционният закон или неговата противоконституционна част изгубва действието си, т.е. престава да действа, следователно тя се обезсилва /проф.Ж. С., „Сила на решенията на Конституционния съд, обявяващи закон за противоконституционен“, Съвременно право, бр.5/1995 г./.
С решение № 22 от 31.10.1995 г. по к.д. № 25/1995 г. К. съд на Република България е дал задължително тълкуване на нормата на чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията на Република България относно правните последици на решенията на Конституционния съд в хипотезата, когато се обяви за противоконституционен закон, изменящ или отменящ действащ закон - с влизане в сила на решението на съда, с което се обявява за противоконституционен закон, който отменя или изменя действащ закон и създава противоконституционна законова уредба, същия престава да действа занапред, като едновременно с това отмяната на изменения или отменения предходен закон, извършена с обявения за противоконституционен закон, престава да е в сила и се възстановява неговото действие и от този момент отмененият или измененият предходен закон започва да се прилага в редакцията му преди изменението или отмяната му. В мотивите е прието и, че с влизане в сила на решението на съда, с което законът се обявява за противоконституционен, се обезсилва неговото действие, това е пряка и непосредствена последица от решението на съда и на конститутивното му действие и то е равносилно на отмяна на закон от Народното събрание /чл.84, ал.1 от Конституцията/, като по този начин се постига основната цел на конституционния контрол и на разпоредбата на чл.151, ал.2 и 3 от Конституцията – отстраняване от правния ред на противоконституционния закон и възстановяване на върховенството на Конституцията.
Следователно с оглед посоченото тълкуване възстановителното действие на решението на Конституционния съд се проявява по отношение отменения или изменения закон, но не и спрямо правоотношенията, възникнали, развили се и приключили на основание противоконституционния закон. Последиците от такива правоотношения могат да бъдат преуредени само при условията на чл.22, ал.4 З., чрез намесата на органа, издал акта, т.е. НС. Закона за обявяване за държавна собственост на имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници, ДВ, бр. 305 от 31.12.1947 г. е нормосъздаващ, тъй като урежда отношения, които преди това не са били нормативно уредени /като създава придобивно основание за държавата, непредвидено в действащото към момента законодателство/, проявил е и изчерпал действието си с влизането си в сила и от този момент притежаваните от физическите лица-адресати на закона имущества, са станали държавна собственост. Следователно към момента на постановяване на решение № 12 от 4.06.1998 г. по к.д. № 13/1998 г. законът не е бил действащо законодателство, поради което и решението за обявяването му за противоконституционен не би могло да породи последиците, предвидени в чл.151, ал.2 и 3 от Конституцията, съобразно тълкуването на тези разпоредби в решение № 22 от 31.10.1995 г. по к.д. № 25/1995 г. В правната теория се приема, че решение № 12/1998 г. по к.д. № 13/1998 г. има значение само на една морална декларация на Конституционния съд, която отразява само отношението на Съда към историческото съответствие или несъответствие на един престанал да действа закон с ценностите, прогласени в съвременната конституция и която би могла да бъде взета предвид от Народното събрание, което като законодателен орган може да постанови реституция на царските имоти, като определи и условията, при които тя да се проведе /П. П., „Нормативни и практически очертания на българското конституционно правосъдие“, ИК „Светулка 44“, С., 2013/.
Извода, че решение № 12 от 4.06.1998 г. по к.д. № 13/1998 г. не може да има реституционно действие се подкрепя и от последващата практика на Конституционния съд. В решение № 15 от 9.06.1998 г. по к.д. № 12/1998 г. Съдът е дал тълкуване, че реституцията на имущества, най-общо казано не е уредена в Конституцията. Конституционни разпоредби за нея няма. Тя не може да бъде разглеждана и причислявана към основните права на гражданите, нито да бъде третирана за пряко конституционно задължение на държавата, отговарящо на съответни права. Дали да бъде проведена и в каква форма, както и за какви имоти, на кои собственици и в какъв размер, са въпроси на законодателна преценка за целесъобразност. Законодателят е компетентен да ги реши, разбира се, като държи сметка за принципите и изискванията на основания закон.
Следващият от тълкуването на Конституционния съд извод е, че вещноправни, респ. реституционни последици не могат да бъдат признати, на основание, което не е изрично уредено в действащото законодателство.
С оглед отговора на разгледаните въпроси следва, че е правилен извода на въззивния съд, че касаторите не могат да се легитимират като собственици на процесните сгради въз основа на решение № 12/1998 г. по к.д. № 13/1998 г. на Конституционния съд на Република България, тъй като същото няма реституционен ефект.
Неоснователни са доводите в касационната жалба на М. Л. Б. Х., че положението с обявяването на противоконституционност на закон и следващото от него обезсилване на закона е сходно с обезсилването на други актове, различни от закон /нотариални актове, административни актове и пр/, имащи вещен ефект, като с обезсилване на акта се възстановява предходното положение, т.е. счита се, че правото на собственост никога не е било загубвано по силата на обезсиления акт. Възприемането на тези доводи означава да се приеме, че действието на противоконституционния закон отпада с обратна сила, а подобен извод не е съобразен с изричния текст на чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията и тълкуването му в решение № 22 от 31.10.1995 г. по к.д. № 25/1995 г. К. съд на Република България, че противоконституционната правна уредба се отменя занапред, а правовъзстановяващото действие е само по отношение на отменената или изменена с нея нормативна уредба /а не както поддържа касатора, че се възстановява правното положение такова, каквото е било преди приемането на закона/. В относимия към настоящия случай Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници /ДВ, бр.305/31.12.1947 г./ липсва предходна уредба на тези отношения, поради което и решението за обявяването му за противоконституционен няма правовъзстановяващо действие по смисъла на решение № 22 от 31.10.1995 г. по к.д. № 25/1995 г. К. съд на Република България.
Неоснователни са и доводите на касатора М. Л. Б. Х., че въззивният съд, приемайки, че за да настъпи рестутиционния ефект след постановяване на решение № 12 от 4.06.1994 г. по к.д. № 13/1998 г. е необходимо да се издаде нов акт, който да уреди възникналите правни последици, е нарушил задължението си по чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК и по същество е приложил обявения за противоконституционен Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници. Н. на доводите дали е необходимо приемането на закон, който да уреди правните последици на обявения за противоконституционен Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници в случая не съставлява нарушение на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, доколкото същите са неотносими към изхода на спора, а задължение на съда е да обсъди само релевантните доводи и доказателства. Спорът по настоящото дело е за собственост, а съгласно чл.77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закона. Такъв друг, определен в закон, начин за придобиване на собственост, след като тя е била отнета от държавата в предходен момент, е уреден в реституционните закони. Възстановяването на правото на собственост настъпва само в определените от законите хипотези, като тълкуването на Конституционния съд в решение № 15 от 9.06.1998 г. по к.д. № 12/1998 г. е, че единствено законодателят, т.е. Народното събрание, е компетентно да реши дали да бъде проведена реституция, в каква форма, за какви имоти, на кои собственици и в какъв размер. При липса на уредена в закон хипотеза на реституция, лицата, които някога са притежавали право на собственост, което е било одържавено, понастоящем не могат да се легитимират като собственици, поради което правилни са изводите на въззивния съд, че след като закон не урежда реституцията на одържавените със Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници имущества, то касаторите не могат само въз основа на решение № 12 от 4.06.1994 г. по к.д. № 13/1998 г. на Конституционния съд на Република България да се легитимират като собственици.
Неоснователни са доводите в касационните жалби по отношение изводите на съда по приложението на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. В. съд е изложил съображения, че Законът за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници /ДВ, бр.305/31.12.1947 г./ не попада в изрично изброените закони, по които отчуждените имоти се възстановяват, поради което тази норма в настоящия случай е неприложима. Независимо от този извод, съдът е изследвал и изменението на чл.2 ЗВСОНИ с § 1, т.1 от ПЗР на Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти /Обн. ДВ, бр. 107/18.11.1997 г. и предвиденото ново реституционно основание по отношение на имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г.. Приел е, че в обхвата на това ново основание за реституция попадат хипотезите, при които имотът не е бил надлежно одържавен въз основа на благоустройствените или национализационни закони, а е бил завзет от държавата, или не е била спазена изискуемата от закона процедура, поради което имотът не може да бъде реституиран като отчужден по някой от предвидените в чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ, чл.1 от З. по З.,З.,З.,З. и ЗС изчерпателно посочени нормативни актове. Прието е, че на първо място процесният имот е обявен за държавен със Закон /Законът за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници/, поради което попада извън обхвата на нововъведените реституционни основания, тъй като е било налице законово основание. На второ място не е доказано по делото наследодателят на жалбоподателя да е придобил процесния имот по давност към датата на приемане посочения Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници, за да се претендира реституционен ефект.
К. М. Л. Б. Х. поддържа, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като въобще не е обсъдил доводите, че дори самото решение № 12 от 4.06.1998 г. по к.д. № 13/1998 г. на КС да няма реституционен ефект и за настъпването на такъв в ефект да е необходимо приемането на нарочен закон за възстановяване на собствеността, то такъв закон е бил налице при обявяването на З. за противоконсткитуционен – чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. С обявяването за противоконституционен на закона, съществувалото до този момент формално основание за притежаване на собствеността от държавата върху процесните имоти е отпаднало и притежаването им по силата на обявения за противокоституционен закон се явява без правно основание, поради което по силата на общата реституционна норма на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ собствеността е възстановена ex lege. Тази норма има универсален реституционен характер, защото обхваща всички случаи на принудително отнемане на собственост без законово основание или в нарушение на установения ред за това, поради което е приложима и в случая с постановяване на решение № 12/1998 г. и е довела до възстановяване на процесните имоти без да е нужен друг нарочен закон, поради следното: собствеността е отнета още на 10.08.1946 г., преди приемането на З., т.е. без каквото и да било законово основание; З. е приет с цел да създаде правно основание за държавата да придобие собствеността върху вече отнетите през 1946 г. имоти, т.е. след като имотите са били фактически отнети от държавата и са били в нейно владение; З. е обявен за противоконституционен с решение на КС от 4.06.1998 г. и с влизането му в сила е отпаднало формално съществувалото за държавата правно основание да притежава правото на собственост; всеки граждански съд, сезиран със спор за собственост, следва да зачете правовъзстановителното действие на решението на КС и при липса на закон да разреши правния спор в съответствие с правилото на чл.5 и чл.46, ал.1 и ал.2 ЗНА; дори универсалната реституционна норма на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ да не намери пряко приложение, то тя следва да бъде приложена на основание чл.5 и чл.46, ал.1 и ал.2 ЗНА при спор за собственост между засегнатите от противоконституционния З. лица и държавата .
К. С. Б. С. също поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалния закон, като е приел, че ответниците са се позовали на реституционното действие на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ в редакцията преди изменението на нормата с ДВ бр.107/21.11.1997 г., докато в действителност и с оглед твърдяното основание за реституция /решение на КС № 12 от 4.06.1998 г./ позоваването е към действащите по време на разглеждане на правния спор реституционни норми, в който смисъл са доводите на ответниците; както и че съдът не е анализирал аргументите, че имотите са отнети от ответниците и наследодателите им не по установения от закона ред и без законово основание още през 1946 г., а З. е приет едва на 31.12.1947 г.; съдът не е съобразил, че след описа от 1946 г., но преди З., е прието ПМС № 1/5.02.1947 г., по силата на което без законово основание всички имущества /без изключение частни имоти на царя и наследниците му/ на царския двор, се предоставят под „единно“ управление на Министерския съвет, което е класически пример на отнемане на частни имоти без основание и към тази дата не е съществувала законова възможност за отчуждаване на частна собственост със заповед на министър-председателя.
В. съд не е допуснал твърдяните процесуални нарушения. Съдът е обсъдил доводите, като обстоятелството, че не е възпроизвел в решението си всяко конкретно твърдение, а е обективирал само крайните си изводи защо приема позоваването на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ за неоснователно, не съставлява нарушение на съдопроизводствените правила. Не се е отразило върху правилността на въззивното решение и обстоятелството, че съдът е обсъдил предпоставките за реституция по първоначалната редакция на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, тъй като е формирал изводи и по приложимата съобразно фактическите твърдения на ответниците редакция на нормата от ДВ бр.107/21.11.1997 г.
Неоснователни са и доводите за неправилност на тези изводи на въззивния съд. Нормата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ разграничава две самостоятелни хипотези като основание за настъпване на реституционния ефект: 1) фактическо отнемане на имотите и 2) отчуждаване на правото на собственост не по установения законов ред. Ако, както е в настоящия случай, първо е налице фактическо отнемане, а впоследствие се е пристъпило към отчуждаване на правото на собственост, от значение е дали отчуждаването е станало по предвидения законов ред. Тъй като самото отчуждаване е извършено с нарочен закон, който сам създава законовия ред, то не може да се приеме, че са налице предпоставките за настъпване на реституция при условията на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ.
Не може да се приеме тезата, че с обявяването на З. за противоконституционен е отпаднало формално съществувалото правното основание на държавата да притежава правото на собственост. Тази теза е основана на съществуващото в правната теория виждане, че противоконституционния закон е нищожен, но това виждане е отречено от Конституционния съд с тълкуването по решение № 22 от 31.10.1995 г. по к.д. № 25/1995 г.
Неоснователен е и довода на касатора С. Б. С., че е неправилно разбирането на съда, че ответниците е следвало да докажат, че техния наследодател е придобил по давност процесния имот към датата на приемане на З., тъй като това разбиране е в противоречие с презумпцията на чл.3, ал.1 ЗВСОНИ, според която правото на лицата да получат възстановяване на собствеността се установява с факта, че тя е била отнета от тях или от техните праводатели и претенциите на трети лица за права върху същите имоти не са пречка за възстановяване на собствеността на лицата, от които те са отнети.
Правилен е и извода на въззивния съд, че за да настъпи реституционния ефект на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ следва да е доказано, че наследодателят на ответниците е притежавал правото на собственост преди одържавяването. Разпоредбата на чл.3, ал.1, изр.второ и трето ЗВСОНИ уреждат ограничение в преценката на държавата на кои лица следва да върне реституираното имущество и е израз на общия принцип, че спорове за собственост се разрешават само по исков ред пред съд и не са от компетентността на административните органи. Именно затова чл.3, ал.1, изр.четвърто ЗВСОНИ предвижда решаване споровете между претендентите кой от тях е бил собственик към момента на отнемането или одържавяването да се извърши по исков ред. В настоящия случай в предмета на делото е включен и спорът дали държавата или ответниците, респ. техния наследодател, са били собственици към момента на приемане на З., съставляващ спор по чл.3, ал.1, изр.четвърто ЗВСОНИ.
По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса: представляват ли решенията на Конституционния съд и частност Решение № 12/1998 г. на КС на РБ „годно правно основание“ по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, придаващо качеството „добросъвестно“ на упражняваното от М. Л. Х. и С. С. владение върху процесните имоти, при положение, че именно Решение № 12/1998 г. на КС на РБ е посочено в акта за предаване на владението като акт, с който е възстановена собствеността.
Въпросът е относим към наведеното от касаторите възражение, че са придобили правото на собственост чрез добросъвестно владение от датата на влизане в сила на решение № 12/1998 г. на Конституционния съд – 14.06.1998 г. Съдът не е приел тезата, че за начало на давностния срок следва да се счита датата на постановяване на Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд, тъй като владението означава фактическа власт върху вещта, а преди предаването на имота от областния управител на 18.10.2002 г., не се доказва ответниците да са осъществявали такава фактическа власт върху процесния имот. Направил е извод, че владението на С. Б. С. и М. Л. Б. Х. е недобросъвестно, тъй като липсва осъществяване на фактическа власт въз основа на правно основание, годно да ги направи собственици и спрямо тях намира приложение нормата на чл.79, ал.1 ЗС – правото на собственост се придобива с десетгодишно непрекъснато владение, но течението на давностния срок е спряно на 1.06.2006 г. до 31.12.2017 г. с § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /ДВ,бр.46/06.06.2006 г. изм.ДВ,бр. 105/2006 г., изм. ДВ,бр.113/2007 г., изм.ДВ,бр. 109/2008 г.изм.ДВ,бр. 105/2011 г./.
Касационното обжалване по този въпрос е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на практика на ВКС дали владение, основано на признато от държавата възстановено право на собственост, без да са налице предпоставки за реституция, е добросъвестно. След допускане на касационното обжалване е постановено решение № 17 от 19.02.2016 г. по гр.д. № 4335/2015 г. на II г.о. на ВКС, с което е дадено тълкуване, че владение, основано на реституция по ЗВСОНИ без да е налице фактическия състав, водещ до възстановяване правото на собственост по силата на закона, е недобросъвестно. Мотивите за това тълкуване са, че съгласно легалното определение по чл.70, ал.1 ЗС добросъвестното владение се свързва с наличието на правно основание /прехвърлителна сделка, административен акт с вещноправни последици, съдебно решение по конститутивен иск относно правото на собственост или ограничено вещно право – т.9 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр.д.№ 7 от 1974 г./ и незнание за порока на формата му или незнание, че праводателят не е собственик. Реституцията по ЗВСОНИ, настъпва по силата на закона в лицето на собственика /респ. неговите наследници/ на имота към момента на одържавяването му по някой от посочените закони или отнемането му без законово основание. Ако държавата предаде имота на лице, на което имотът не е реституиран, установеното владение е без правно основание, поради което такова лице е недобросъвестен владелец. Това тълкуване е приложимо и в настоящия случай. С оглед отговора на въпросите, касаещи действието на решение № 12 от 4.06.1998 г. по к.д. № 13/1998 г. на Конституционния съд, следва че същото не съставлява правно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, поради което не може да обоснове добросъвестност на владението на ответниците върху процесните сгради. Още по-малко правно основание може да съставлява заповедта на областния управител за отписване на сградите от актовете за държавна собственост и предаването им на лица, на които собствеността не е възстановена. Следователно Решение № 12/1998 г. на КС на РБ не е „годно правно основание“ по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, придаващо качеството „добросъвестно“ на упражняваното от М. Л. Х. и С. С. владение върху процесните имоти, независимо, че същото е посочено в акта за предаване на владението като акт, с който е възстановена собствеността.
С оглед отговора на този въпрос следва, че са правилни изводите на въззивния съд, че установеното от касаторите владение е недобросъвестно и с оглед изискуемия за придобиване на правото на собственост десетгодишен давностен срок, същите не са придобили собствеността до влизане в сила на § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /ДВ,бр.46/06.06.2006 г./.
С оглед извода, че установеното владение е недобросъвестно, неотносимо към изхода на спора е дали същото е установено от датата на влизане в сила на Решение № 12/4.06.1998 г. на КС на РБ или от фактическото предаване на сградите от държавата на касаторите, поради което касационният съд не обсъжда наведените в тази насока от касаторите доводи.
По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса: Лицата, на които държавата е предала недвижим имот като собствен /включително като възстановен им от държавата/, дължат ли на държавата обезщетение за неоснователно ползване на имота по чл.73, ал.1 ЗС от датата на предаване на имота до датата на предявяване на иска за собственост от държавата срещу тях или правата им трябва да се уредят като права на добросъвестни владелци и същите не дължат обезщетение, защото ползването им не е без основание и ответниците по предявен иск за собственост разполагат ли с правата по чл.72 ЗС с оглед разпоредбата на чл.74, ал.2 ЗС в случаите, когато именно ищецът /в случая държавата/ им е предал владението върху имотите като на собственици, чието връщане претендира с предявения ревандикационен иск и следва ли ответниците в този случай да докажат, че ищецът е знаел за извършените разноски за имота, ако не им се е противопоставил, за да се ползва от тези права. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед необходимостта от тълкуване могат ли владелците в подобна хипотеза и при доказване на какви факти да се считат на приравнени на добросъвестни съгласно чл.74, ал.2 ЗС, като въпросите са относими към предявения от държавата иск за присъждане обезщетение за ползването на процесните сгради, считано от 30.05.2006 г. до датата на подаване на исковата молба /т.е. до 30.05.2011 г./ и към направеното от М. Л. Б. Х. и С. Б. С. възражение за признаване право на задържане до заплащане на необходими и полезни разноски. В. съд е приел, че правната квалификация на предявения от държавата облигационен иск е по чл.73, ал.1 ЗС, т.е. искане за обезщетение за ползите от вещта, от които недобросъвестния владелец е лишил собственика и с оглед изслушаното експертно заключение е счетено, че същият е основателен в предявения размер от 30000 лв. /по 15 000 за всеки от ответниците/, като за част от задължението общо в размер на 13 099 лв. е погасено чрез прихващане с насрещното вземане на ответниците за необходими разноски и подобрения в процесните сгради. За неоснователно е прието направеното от ответниците възражение за признаване право на задържане до заплащане на необходими и полезни разноски, като са изложени съображения, че право на задържане има добросъвестния владелец, както и недобросъвестния, приравнен с правата на добросъвестния в хипотезата на чл.74, ал.2 ЗС вр. с чл.72 ЗС. По делото обаче не е доказана хипотезата на чл.74, ал.2 ЗС, за да може като недобросъвестни владелци ответниците да задържат имота, а именно – не е доказано, че собственика е знаел, че се правят подобренията върху имота и не се е противопоставил.
По поставените въпроси настоящият съдебен състав приема следното: лицата, на които държавата е предала недвижим имот като техен собствен /включително като възстановен им от държавата/, не дължат на държавата обезщетение за неоснователно ползване на имота по чл.73, ал.1 ЗС от датата на предаване на имота до датата на влизане в сила на решението, с което се признава собствеността на държавата, щом към момента на предаване на владението не са знаели за липсата на основание за това. Такива лица, като ответници по предявен иск за собственост разполагат с правата по чл.72 ЗС с оглед разпоредбата на чл.74, ал.2 ЗС, тъй като съгласието на собственика за извършване от тях на разноски за имота е дадено предварително с предаването му като на собственици и в тази хипотеза в тежест на собственика е да докаже, че се е противопоставил на извършването на разходите.
Съображенията за това са следните: според националното ни законодателство недобросъвестният владелец, направил разноски за чуждата вещ при знанието и непротивопоставянето на собственика е приравнен на добросъвестен само по отношение облигационните си вземания за необходими и полезни разноски – чл.74, ал.2 вр. чл.72 ЗС, но няма право да ползва вещта и да получава добивите от нея съгласно чл.71 ЗС, поради което дължи на собственика обезщетение за ползите, от които го е лишил – чл.74, ал.1 ЗС. В случаите, когато държавата, макар и без правно основание, е предала имота на владелеца, признавайки му право на реституирана собственост, следва да се има предвид и чл.1 от Протокол 1 на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Европейският съд по правата на човека е дал тълкуване, че понятието „собственост“ /или „притежание“/ по смисъла на Конвенцията има автономен смисъл: то е по-широко и в някои случаи се различава от националните понятия за правото на собственост, не се ограничава до притежание на вещи и в него влизат и други права и интереси, които съставляват активи /дело Г. Д.-У. Ф. О./. В общото понятие „активи“ се включват много интереси и права, вкл. различни от собствеността, които имат икономическа стойност /дело V. d. M., дело П. К.я Н. АД и други/. В делото О. срещу България Съдът е приел, че ползването на предоставен имот в продължение на много години, би могло да се приеме като признаване де факто на собствеността по отношение на изградените постройки и тази собственост е достатъчно значима и призната, за да представлява „притежание“ по смисъла на чл.1 от Протокол 1. „Притежание“ съставлява и необезпокояваното упражняване в продължение на години на право на купувачи – делото В. и други. Следователно в случаите, когато държавата, макар и без правно основание, е предала имота на владелеца, признавайки му право на реституирана собственост, за владелеца е налице „притежание“ по смисъла на чл.1 от Протокол 1 К. – трайно фактическо положение /обитаване, ползване/ в продължение на години на имот, предоставен му като негов от действителния собственик-държавата. Претенцията на собственика за обезщетение от ползите, от които е лишен със задна дата – от момента на предаване на владението – съставлява намеса в правото на собственост по смисъла на чл.1 от Протокол 1 К. и при разрешаването на такъв спор съдът следва да извърши преценка за пропорционалност – дали заплащането на обезщетение съставлява пропорционална мярка по смисъла на чл.1 от Протокол 1 К., т.е. дали е налице „справедлив баланс между генералния интерес на обществото и изискванията за защита на основните права на индивида“ /дело В. и други срещу България, №№ 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/00, 51362/99, 53367/99, 60036/01 и 194/02, § 1, дело К. срещу България № 30945/04, §§ 38-40/. Предявяването на иск за връщане на имота на действителния собственик-държавата, който изначално е бил предаден на владелеца без правно основание, е в обществен интерес. Същевременно в случаите, когато владелецът е бил добросъвестен /не е знаел за липсата на правно основание към момента на предаване на владението/ и е ползвал предоставения му от ищеца с признание за собствеността му имот и със съзнанието, че е негова собственост, осъждането му да заплаща обезщетение за ползите, от които е лишен действителния собственик, би съставлявало несъразмерна мярка.
Такъв владелец, щом е направил разноски за предадения му от действителния собственик без правно основание имот, е приравнен на добросъвестен по отношение на облигационните си вземания, на основание чл.74, ал.2 във връзка с чл.72 ЗС. Предавайки владението като на собственик, действителния собственик знае, че владелецът може да извърши всякакви фактически и правни действия, които принадлежат на собственика, включително да прави разходи по поддръжката и подобряването на имота. Затова в тази хипотеза владелецът не следва да доказва знанието на собственика за извършването на всеки разход за чуждия имот, а в тежест на собственика е установи, че се е противопоставил на извършването на разходите.
С оглед отговора на поставените въпроси следва, че въззивното решение в частта, с която е уважен предявения от държавата иск с правно основание чл.74, ал.1 ЗС и не е признато правото на задържане на ответниците до заплащане на направените от тях необходими разноски и подобрения на основание чл.74, ал.2 във връзка с чл.72, ал.3 ЗС е неправилно и следва да бъде отменено. Тъй като не е необходимо извършване на нови съдопроизводствени действия и на основание чл.293 ГПК спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящата съдебна инстанция.
По предявения от държавата иск с правно основание чл.74, ал.1 ЗС: държавата е предала процесните сгради на ответниците в качеството им на реституирани собственици със заповед № ОА-319 от 18.10.2002 г. на областния управител на С.-област и последните осъществяват фактическата власт и понастоящем. Липсват данни към този момент ответниците да са знаели, че липсва основание за реституция и в действителност имота винаги е бил държавна собственост. Този извод следва от обстоятелството, че в продължение на десетилетия държавата в различни писмени документи е отбелязвала, че се касае до имот лична собственост на наследодателя им Ц. Б. III – опис на сградите собствени на Н.В. Царя и държавни, предадени за ползуване от Дворцовото Интендантство към 1.01.1933 г., списък на имотите, управлявани от интенданството на двореца, приложен към писмо № 481 от 29.07.1946 г., списък на личните имоти, притежание на бившия цар, приложен към писмо № 22897 от 25.09.1946 г. и не са ангажирани доказателства, че ответниците са имали основание да смятат, че собствеността върху сградите не им е възстановена. До ползването от тяхна страна се е стигнало в резултат на грешки и пропуски на държавната администрация, а не на ответниците. Следователно държавата търси отговорност за поредица от събития, вкл. продължително владение, настъпило вследствие действия на държавната администрация, която пак, макар и в различна еманация, понастоящем претендира обезщетение за пропуснати ползи като последица от упражнявана фактическа власт в резултат на нейно предходно действие по признаване на права и предаване на владение. Евентуалното автоматично прилагане на ретроактивна отговорност за пропуснати ползи на ответниците се разминава драстично с изискванията за пропорционалност, предвидимост и справедлив баланс /дело К. срещу България, § 47/. Подобна намеса би била несъразмерна и неоправдана а и би довела до нарушение на защитимото по чл.1 от Протокол 1 К. право на ответниците. Предвид изложеното претенцията на държавата, предоставила им сама процесните сгради с признание на правото им на собственост да й бъдат заплатени пропуснатите ползи на основание чл.74, ал.1 ЗС за периода от предаване на владението, е неоснователна.
По отношение възражението на ответниците по чл.74, ал.2 във връзка с чл.72, ал.3 ЗС:
С. Б. С. е поискал ако искът по чл.108 ЗС бъде уважен да му се признае право на задържане върху процесните сгради до заплащане на общата сума от 65 354,46 лева, представляваща стойността на извършени необходими и полезни разноски на сградите, както следва:
3370 лева, представляващи необходими разноски за ремонт на покривите, на външната и част от вътрешната дървена обшивка на сградите, на дюшамето и ВиК инсталацията в помощната сграда и подмяна на спукана отводнителна канализация в основната и помощната сграда
3260 лева за подобрения – монтиране на слънчеви колектори за производство на електрическа енергия през 2006 г.
58 544,46 лв. – необходими разноски - разходи за персонал /трудови възнаграждения, вноски към ДОО, Д. и ЗО/ за двама охранители и 1 домакин за времето от 2003 г. до 2011 г.
М. Л. Б. Х. е поискала ако бъде уважен искът по чл.108 от ЗС срещу нея да й се признае право на задържане върху процесните сгради до заплащане на извършени необходими разноски и подобрения за общата сума от 6810 лева, както следва:
3 550 лева, представляващи необходими разноски за ремонт на покривите, на външната и част от вътрешната дървена обшивка на сградите, на дюшамето и ВиК инсталацията в помощната сграда и подмяна на спукана отводнителна канализация в основната и помощната сграда
3260 лева за подобрения – монтиране на слънчеви колектори за производство на електрическа енергия през 2006 г.
Необходимостта от твърдяните ремонти и извършването им, както и извършването на подобренията се установява от показанията на свидетелите Е. и Г., като видно от заключението на вещото лице арх.Г. стойността на необходимите разноски към момента на извършването е 10173.00 лв., а към настоящия момент 8435 лв., а на подобренията – 6890 лв., а към настоящия момент – 4664 лв. Собственикът дължи на владелеца обезщетение за необходимите разноски в действително направения им размер, а за подобренията на добросъвестният и приравненият на добросъвестен владелец – по-голямата сума между направените разходи и увеличената стойност на имота /ППВС № 6 от 27.12.1974 г., т.4/. Неоснователно е възражението на държавата, че вземанията са погасени по давност, тъй като за вземанията на владелеца за необходими и полезни разноски давността започва да тече от прекъсване на владението /ППВС № 6/74 г., т.13/, а в случая владението на ответниците е прекъснато с предявяването на ревандикационния иск по настоящото дело.
Следователно държавата дължи на всеки от касаторите по 5086.50 лв. за необходими разноски и по 3445.00 лв. за подобренията, поради което С. Б. С. има право да задържи процесните сгради до заплащане на претендираната сума за необходими разноски в размер на 3370 лв. и за подобрения в размер на 3260 лв., а М. Л. Б. Х. – до заплащане на необходими разноски в дължимия размер от 3445.00 лв. и подобрения в претендирания размер от 3260 лв.
В. решение в частта, с която касаторите са осъдени безусловно да предадат владението на процесните сгради следва да бъде отменено като неправилно и вместо него се постанови друго, с което да бъдат осъдени да предадат сградите при условие, че държавата им заплати посочените суми.
Неоснователно е възражението на С. Б. С. за признаване правото на задържане до заплащане на сумата 58544.46 лв., представляваща разходи за персонал /трудови възнаграждения, вноски към ДОО, Д. и ЗО/ за двама охранители и 1 домакин за времето от 2003 г. до 2011 г. От една страна не са представени доказателства за направата на тези разходи именно от лицето, което ги претендира /установено е, че сумите са заплащане от гражданско дружество „К.“, но не и това плащане да е ставало за сметка на С. Б. С./. От друга страна се касае до разходи, свързани с ползването на имота, което в този период е осъществявано именно от ответниците, поради което същите са направени в тяхна полза и държавата не дължи възстановяването им.
В. решение е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено в частта, с която е потвърдено решение № 524 от 22.12.2014 г. по гр.д. № 611/2011 г. но Софийски окръжен съд, постановено в производство по чл.250, ал.1 ГПК, с което е оставено без уважение възражението на С. Б. С. за признаване право на задържане общо за сумата 65354.46 лв. и за признаване право на задържане на М. Л. Б. Х. общо за сумата 6810 лв. Възражението за право на задържане по чл.72, ал.3 ЗС е акцесорно, обезпечително право чрез което се отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта, като при основателност съдът постановява условен диспозитив, с който осъжда задържащия да предаде имота на собственика, след като собственикът му заплати конкретно посочена сума за необходими разноски или подобрения, а при извод за неоснователност – съдът постановява безусловно осъждане на ответника да предаде имота на собственика. По заявените в процеса възражения /с изключение на възражението за възстановяване на запазена част по чл.30 ЗН/, включително и за право на задържане по чл.72, ал.3 ЗС, съдът не постановява самостоятелен диспозитив.
По дължимостта на разноски: държавата е направила разноски по делото за трите инстанции в размер общо на 21280.00 лв. /за въззивното производство е уговорено заплащане на възнаграждение на адвокат П. П. в размер на 9620 лв. с договор за правна защита и съдействие от 20.05.2015 г., но липсват данни сумата да е заплатена от държавата/. Съобразно уважения ревандикационен иск с цена 26718.80 лв. и отхвърлената облигационна претенция и основателното възражение за право на задържане, ответниците дължат да възстановят разноски на държавата общо в размер на 8124.98 лв. 7214.00 лв. са присъдени с първоинстанционното решение /което в тази част не е отменено от въззивния съд/, поради което с настоящото решение всеки от ответниците следва да бъде осъден да заплати по 455.49 лв.
С. Б. С. е направил разноски за триинстанционното разглеждане на делото общо в размер на 1170.24 лв., от които съобразно неоснователната облигационна претенция на държавата и признатия размер на необходими разноски и подобрения държавата следва да му възстанови 723.42 лв. С първоинстанционното решение са присъдени 549.00 лв., поради което с настоящото решение следва да се присъдят 174.42 лв.
М. Л. Б. Х. е направила разноски за триинстанционното разглеждане на делото общо в размер на 754.74 лв., от които съобразно неоснователната облигационна претенция на държавата и признатия размер на необходими разноски и подобрения държавата следва да й възстанови 466.57 лв. С първоинстанционното решение са присъдени 317.00 лв., поради което с настоящото решение следва да се присъдят 149.57 лв.
Държавата следва да заплати държавна такса върху признатите по възражението за задържане суми за необходими разноски и подобрения в размер на 530.40 лв. на основание чл.10 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА допълнително решение № 524 от 22.12.2014 г. по гр.д. № 611/2011 г. на Софийски окръжен съд за оставяне без уважение възражението на С. Б. С. за признаване право на задържане общо за сумата 65354.46 лв. и за признаване право на задържане на М. Л. Б. Х. общо за сумата 6810 лв. и решение № 1736 от 30.07.2015 г., постановено по гр.д. № 1160 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, VII състав в частта, с която го потвърждава.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1736 от 30.07.2015 г., постановено по гр.д. № 1160 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, VII състав в частта, с която е потвърдено решение № 376 от 28.08.2014 г. по гр.д. № 611/2011 г. на Софийски окръжен за признаване за установено по отношение на М. Л. Б. Х. и С. Б. С., че Държавата притежава право на собственост върху две сгради с идентификатори 65231.920.44.1, 65231.920.44.2, както и сграда без идентификатор – конюшня и караулно помещение на един етаж и тавански помещения със застроен площ от 250 кв.м., всички построени в поземлен имот с площ от 2597 кв.м. с идентификатор 65231.920.44 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-3/27.01.2005 г. на изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър.
ОТМЕНЯ решение № 1736 от 30.07.2015 г., постановено по гр.д. № 1160 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, VII състав в частта, с която М. Л. Б. Х. и С. Б. С. са осъдени да предадат безусловно на Държавата владението върху две сгради с идентификатори 65231.920.44.1, 65231.920.44.2, както и сграда без идентификатор – конюшня и караулно помещение на един етаж и тавански помещения със застроен площ от 250 кв.м., всички построени в поземлен имот с площ от 2597 кв.м. с идентификатор 65231.920.44 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-3/27.01.2005 г. на изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър, както и в частта, с която са осъдени да заплатят на Държавата на основание чл.73, ал.1 ЗС по 8 450.50 лв. всеки след направено прихващане с насрещно вземане на владелеца за извършени подобрения и необходими разноски и са осъдени солидарно да заплатят на държавата разноски за въззивното производство в размер на 11720.00 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С. Б. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], офис 43, адвокат Е. Х. и М. Л. Б. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, адвокат В. Г. да предадат на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството владението на собствените й имоти: 1. централна сграда, състояща се от четиринадесет стаи, кухня, столова, два коридора и стълбище на един етаж и тавански помещения, и кула на два етажа, с разгъната застроена площ от 454 кв.м., съставляваща сграда с идентификатор 65231.920.44.1 по кадастралната карта и отразена като еднофамилна вилна сграда на два етажа със застроена площ от 292 кв.м.; 2. жилищна сграда, състояща се от четири стаи, столова, кухня и малка стая със застроена площ от 142 кв.м., съставляваща сграда с идентификатор 65231.920.44.2 по кадастралната карта и отразена като еднофамилна жилищна сграда на един етаж и застроена площ от 145 кв.м.; 3. конюшна и караулно помещение на един етаж и тавански помещения със застроена площ от 250 кв.м., всички построени в поземлен имот с площ от 2597 кв.м. с идентификатор 65231.920.44 по кадастралната карта на [населено място] ПРИ УСЛОВИЕ, че Държавата заплати на С. Б. С. сумата 3370 лева, представляващи необходими разноски за ремонт на покривите, на външната и част от вътрешната дървена обшивка на сградите, на дюшамето и ВиК инсталацията в помощната сграда и подмяна на спукана отводнителна канализация в основната и помощната сграда и 3260 лева полезни разноски за монтиране на слънчеви колектори за производство на електрическа енергия и на М. Л. Б. Х. сумата 3370 лева, представляващи необходими разноски за ремонт на покривите, на външната и част от вътрешната дървена обшивка на сградите, на дюшамето и ВиК инсталацията в помощната сграда и подмяна на спукана отводнителна канализация в основната и помощната сграда и 3260 лева полезни разноски за монтиране на слънчеви колектори за производство на електрическа енергия.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Държавата чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството против С. Б. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], офис 43, адвокат Е. Х. и М. Л. Б. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, адвокат В. Г. искове за заплащане на обезщетение по чл.73, ал.1 ЗС общо в размер на 30 000.00 лв. за ползването на сгради с идентификатори 65231.920.44.1, 65231.920.44.2, както и сграда без идентификатор – конюшня и караулно помещение на един етаж и тавански помещения със застроен площ от 250 кв.м., всички построени в поземлен имот с площ от 2597 кв.м. с идентификатор 65231.920.44 по кадастралната карта на [населено място] в периода 30.05.2006 г. – 30.05.2011 г.
ОСЪЖДА С. Б. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], офис 43, адвокат Е. Х. да заплати на Държавата съдебни разноски в размер на още 455.49 лв.
ОСЪЖДА М. Л. Б. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, адвокат В. Г. да заплати на Държавата съдебни разноски в размер на още 455.49 лв.
ОСЪЖДА Държавата да заплати на С. Б. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], офис 43, адвокат Е. Х. съдебни разноски в размер на още 174.42 лв.
ОСЪЖДА Държавата да заплати на М. Л. Б. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, адвокат В. Г. съдебни разноски в размер на още 149.57 лв.
ОСЪЖДА Държавата да заплати по бюджетната сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса в размер на 530.40 лв. на основание чл.10 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

по гр.д. № 6043 / 2016 г.

по описа на Върховния касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение
на съдия Владимир Йорданов


Не съм съгласен с извода на мнозинството на съдебния състав (като отговор на част от третия правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и по същество на спора): че при действието на Конституцията от 1879 г. и действалата до 1946 г. нормативна уредба българският монарх е могъл да придобива право на собственост върху държавни имоти по давност, щом без връзка с правомощията му на държавен орган и не за целите на изпълняваните като държавен орган функции, а като равнопоставен субект на останалите субекти на правото, е установил владение, отговарящо на изискванията на чл.302 З. (постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя собствена) и това владение не е опорочено от насилствени или скрити действия (стр.13 и следващите от мотивите към решението).

Съображенията ми са следните:

Съгласно Конституцията от 1879 г. (отм.):

Българското Царство е монархия наследствена (чл.4). Царят е върховен представител и глава на държавата (чл.5). На Царя принадлежи законодателната власт (чл.9). Лицето на Царя е свещено и неприкосновено (чл.8.) На Царя принадлежи изпълнителната власт, всите органи на тая власт действуват от негово име и под негов върховен надзор (чл.12), Изпълнителната власт, под върховния надзор и ръководството на Царя (чл. 12); принадлежи на министрите и на техния съвет (чл.149).; Държавните имоти се управляват от надлежния министър (чл.53). Съдебната власт в всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действуват от името на Царя (чл.13). Царят, от как достигне пълнолетие и даде клетва, встъпва в управление на Царството (чл.31).

С посочените и други разпоредби (например по отношение на военните сили, в отношенията с други държави, с правото на помилване и др.) се определят изключителният статут и правомощия (прерогативи) на Царя, комуто принадлежи и в чието име се упражнява цялата държавна власт. М. олицетворява единството на трите власти.

Същевременно:

Българското Царство се управлява точно според законите, които се издават и обнародват по начина, който е показан в Конституцията (чл.43).

Държавните имоти принадлежат на Българското Царство и с тех не могат да се ползват нито Царя, нито неговите роднини.(чл. 51).

Съгласно чл.15,ал.6 от Закона за давността от 1987 г. (отм.) Давност не може да съществува: между лицата, които са подчинени по закона на управлението на други лица и ония, на които е поверено управлението.

Съгласно чл.306 от Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите от 1904 г. (отм.) (нататък и З.) Владението на вещи, на които собствеността не може да се придобива, няма юридическо действие.

Считам, че разпоредбата на чл.15,ал.6 от Закона за давността (отм.), прочетена през разпоредбата на чл.5 от Конституцията от 1879 г. (отм.) не допуска течението на давностен срок по отношение на държавните имоти в отношенията между българския цар (физическо лице, което заема престола (по израза в мотивите към решението) - което е встъпило в управление на Царството съгласно чл.31 от Конституцията) от една страна и държавата (Българското Царство) от друга, чийто върховен представител и глава е българският цар.

От значение за ограничението (забраната) е прерогативът (правомощието) на царя – че му е поверено управлението на държавата и като част от това и на държавните имоти по отношение на управлението на които упражнява върховен надзор (това е уредено изрично като проява на изпълнителната власт, като според цитираните разпоредби на чл.12, чл.53 и чл.149 от Конституцията на Царя принадлежи изпълнителната власт, всите органи на тая власт действуват от негово име и под негов върховен надзор, включително и надлежния министър, който управлява държавните имоти и подчинената му администрация).

Владението на държавните имоти от българския цар с намерение за своене като част от личното му имущество не е без връзка с правомощията му на държавен орган и с целите на изпълняваните като държавен орган функции (както е прието в мотивите към решението), а е във връзка с тези правомощия, но в тяхно нарушение (такова владение е противоположно на предвидените в Конституцията от 1879 г. правомощия на царя).

Царят не може да упражнява действия, които е призван да възпира (които са несъвместими с държавническата му мисия).

От изложеното и от разпоредбата на чл.306 З. (отм.) следва, че дори българските царе Ф. и Б. да са владели процесните сгради, за които настоящият състав прие, че са станали държавна собственост по силата на приращението (стр.16 от мотивите към решението)., в периода от 1904 г. до установяване със Закона за бюджета, отчетността и предприятията (З.) от 15.04.1934 г. на забраната за придобиване по давност на всички държавни имоти, то владението им няма юридическо действие.

Изводът е, че установеният с Конституцията от 1879 г. и действалата до 1946 г. нормативна уредба правен ред не е допускал българският монарх да придобива като физическо лице чрез давностно владение право на собственост върху държавни имоти, чието управление му е поверено.

Считам, че изложеният извод се подкрепя и от цитираната разпоредба на чл.51 от Конституцията от 1879 г. (отм.), с която се въвежда забрана дори за ползването на държавните имоти от Царя и от неговите роднини. От забраната на по-малкото (ползването) следва забрана на по-голямото (придобиването по-давност).. По-късното предоставяне от държавата на царя за ползване на дворец в столицата и на летен дворец (не се твърди и няма данни това да са процесните имоти) с отделен изричен акт, не отменя забраната.

Като аргумент в подкрепа на поддържаното от мен тълкуване считам и предвидената в чл.8. от Конституцията неприкосновеност на личността на царя, според която монархът е недосегаем от всяка съдебна и административна власт. Отговорността му е безусловна и юридически пълна, абсолютна. (Съдебните решения и присъди се постановяват в името на царя.)

Което означава, че тези две власти не биха могли да се противопоставят на завладяването от царя, на своенето и придобиването от него като физическо лице по давност на държавните имоти, чието управление му е поверено и чиято собственост е призван да защитава (ако това беше позволено от действалия правен ред). А това означава защитата на държавните имоти от завладяването им от царя с намерението да ги свои да бъде предоставена единствено на неговата милост, което се отнася до сферата на етиката (цивилната листа, към която могат да се предявяват парични вземания не е надлежен ответник по иск за защита на правото на собственост).

Да се приеме, че Конституцията от 1879 г. (отм.) и действалото до 1946 г. законодателство не ограничава българския цар (физическото лице, което заема престола) да придобива право на собственост върху държавни имоти по давност чрез владение, отговарящо на изискванията на чл.302 З. (отм.), означава да се приеме, че цитираните разпоредби допускат българският цар да формира намерение за своене (за придобиване в лична собственост) на държавните имоти, чието управление му е възложено и поверено като върховен представител и глава на държавата и като върховен пазител на конституцията поради участието му в трите власти, което предполага и изисква по отношение на тези имоти царят да формира противоположна воля – за тяхното стопанисване и опазване и за недопускане на завладяването им без правно основание.

Считам, че подобно тълкуване е неприемливо. То е несъвместимо и с прокламираните от Конституцията от 1879 г. (отм.) величие (чл.6) и свещеност на личността на царя (чл.8).

съдия Владимир Йорданов