Р Е Ш Е Н И Е №51 гр. София, 23 февруари 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Мариана Петрова и в присъствието на прокурор Тома Комов изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 46/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по касационна жалба от повереника на частните обвинители И. С. Т. и М. И. Т. срещу решение № 331 от 26.07.2016г. на Софийски Апелативен съд по внохд № 497/2016г. Решението се оспорва с доводи за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, като се релевира касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. В хода на касационното производство е настъпила смъртта на жалбоподателя - частен обвинител И. С.. При условията на чл.76 от НПК в правата му е встъпила М. И. Т.- негова дъщеря и наследник. В съдебно заседание повереникът на частните обвинители поддържа касационната жалба по наведените в нея доводи. Защитникът на подсъдимия пледира за оставяне в сила на атакуваното решение. Върховният касационен съд, като извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 82 от 17.03.2016г. по нохд № 4350/2015г. по описа на Софийския градски съд подсъдимият Н. Г. Л. е признат за виновен в това, че на 25.11.2014г. в [населено място], при управление на моторно превозно средство, нарушил правилата за движение по пътищата- чл.119, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на пешеходката Т. П. Т., поради което на осн. чл. 343, ал.3, пр. последно, б.”б” във връзка с ал.1, б.”в” във връзка с чл. 342, ал.1, пр. 3 и чл.58а, ал.1 във връзка с чл. 54 от НК е осъден на 3/три/ години лишаване от свобода. Подсъдимият е оправдан по обвинението да е допуснал нарушение на чл.116 от ЗДвП. На осн. чл. 66, ал.1 от НК съдът отложил изпълнението на наложеното наказание с изпитателен срок от 4 (четири) години, считано от влизане в сила на присъдата. На осн. чл. 343г във връзка с чл. 343 във връзка с чл. 37, ал.1, т.7 от НК на подсъдимия Н. Л. е наложено наказание”лишаване от право да управлява МПС” за срок от 3(три) години. На подсъдимия са възложени разноски по водене на делото в размер на 883,58(осемстотин осемдесет и три лева и петдесет и осем стотинки). Недоволни от присъдата останали частните обвинители, които я обжалвали с доводи за явна несправедливост на наложеното наказание и искане за увеличаване размера му или отмяна на акта в частта относно приложението на чл. 66, ал.1 от НК. Образуваното по жалбата внохд № 497/16г. по описа на Софийски апелативен съд финализирало с постановяване на атакуваното пред ВКС решение № 331/26.07.2016г. С него първоинстанционната присъда била потвърдена изцяло. В касационната жалба на частните обвинители оплакването за явна несправедливост на наказанието - както по отношение неговия размер, така и по отношение приложението института на условното осъждане. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира касационната жалба за допустима - депозирана в законния срок и от лица, имащи право на жалба, срещу подлежащо на касационна проверка въззивно решение. По същество жалбата е неоснователна. От съдържанието й се установява, че доводите, подкрепящи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК преповтарят тези, с които е бил ангажиран и въззивния съд. Осъдителната присъда е постановена след провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 372, ал. 4 във връзка с чл. 371, т. 2 от НПК. В хода на диференцираната процедура по гл. 27 от НПК самопризнанието на подсъдимия, подкрепящо се от събраните на досъдебното производства доказателства, с основание е послужило за извеждане на релевантната фактология, изпълнила признаците на престъплението по чл. 343, ал.3, пр.последно, б.”б” във връзка с ал.1, б.”в” във връзка с чл. 342, ал.1, пр. 3 от НК. Доводите за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание не могат да се споделят. Те са основани на несъответствието на наложеното наказание с обществената опасност на деянието, на отегчаващите отговорността обстоятелства, както и с невъзможността да се постигнат целите по чл. 36 от НК. Жалбоподателите – частни обвинители считат, че при индивидуализацията на наказанията съдилищата неправилно оценили данните за предходните наказания на подсъдимия за нарушения по ЗДвП, които го характеризирали като лице, системно нарушаващо правилата за движение по пътищата. Не било съобразено и поведението на дееца след инцидента, изразило се в пасивност както по отношение оказване помощ на пострадалата, така и във връзка с предпазване на тялото й от повторно прегазване от други автомобили. Размерът на кумулативното наказание ”лишаване от право да се управлява МПС” бил само декларативно посочен, без да са изтъкнати съответните мотиви. По подобен начин - липсвали и мотиви във връзка постигане на генералната превенция по чл. 36 от НК. По принцип предходните наказания на дееца, наложени по реда на ЗАНН за нарушения на ЗДвП са обстоятелства, които биха могли да характеризират личността на дееца, така че да се направи извод за степента на обществената му опасност. В този смисъл за инстанциите по същество е налице задължение да подложат на детайлна проверка съдържащата се по делото информация относно санкционирането на дееца по административно-наказателен път за нарушения на правилата за движение по пътищата. При това оценката на тази информация не следва да е формална - с отчитане само броя на издадените срещу водача наказателни постановления, но и при съобразяване на данните относно конкретното правно основание за ангажиране административно-наказателната отговорност на съответния водач. Следователно фактическите данни за предходни наказания по ЗАНН за нарушение на ЗДвП не само могат, но е и задължително да бъдат обсъждани на плоскостта на обстоятелствата по чл. 54 от НК. Точно така са постъпили в настоящия случай инстанциите по същество, като ВКС не намира основания да отправи упрек към аналитичната им дейност във връзка с индивидуализацията на наложеното на подсъдимия наказание. От приетата като писмено доказателство справка за наложени наказания на подс. Л. за нарушения по ЗДвП е установено, че в периода от 2004г. - 2014г. спрямо същият са издадени 11 наказателни постановления, като 9 от тях са до 2010г. и касаят преобладаващо случаи на управление на МПС с неизправности и повреди, паркиране и липса на предпазен колан. Близки по време на инкриминираното транспортно престъпление са 2 наказателни постановления (2013-2014г.), като едното касае поведението на подсъдимия като пешеходец, а другото – за превишена скорост. Цялостната оценка на посочените обстоятелства закономерно е предпоставила извода на контролираните инстанции, че преобладаващата част на наложените на дееца наказания по ЗАНН се отнася до маловажни случаи на нарушения, за които са налагани глоби в ниски размери. Макар и значителни по брой, наложените на подсъдимия наказания, не го характеризират като лице, системно нарушаващо правилата за движение по пътищата, тъй като касаят продължителен период от време (10 години) и в преобладаващата част не са относими към режима за скоростта, стоящ в основата на причинно – следствения процес, довел до смъртта на пострадалата. Поведението на дееца след настъпване на транспортното произшествие също е било предмет на анализ в мотивите на въззивното решение. Необходимо е да се отбележи обаче, че в обстоятелствената част на обвинителния акт не са посочени каквито и да било факти относно последващото поведение на дееца и в какво се е изразило то. Поради това спорно е доколко възраженията на жалбоподателите могат да бъдат предмет на сериозно обмисляне, тъй като обстоятелствата по последващото поведение на подсъдимия, с оглед проведената процедура по гл. 27 от НПК, въобще не е било предмет на направеното от него самопризнание, а оттам и не е изследван въпросът за подкрепата му в останалите доказателствени материали, събрани на досъдебното производство. Независимо от това, доколкото коментираното обстоятелство е изведено на базата на показанията на св. П., то е относимо към въпроса за справедливостта на наложеното наказание, макар да е неоснователно по същество. Липсата на оказана помощ не е от категорията на отегчаващите отговорността обстоятелства, тъй като от данни по делото е видно, че смъртта на пострадалата е настъпила с бързи темпове, поради което помощта не е била необходима. Липсата на активно поведение от страна на водача за обозначаване тялото на пострадалата също не може еднозначно да характеризира дееца, като лице проявило незаинтересованост към инцидента и неговите последици, тъй като от писмените доказателства по делото се установява, че първи той е сигнализирал на тел. 112 за случилото се. Така, отчитайки конкретната специфика на извършеното, неговата обществена опасност и данните за личността на подсъдимия, първоинстанционният съд, а впоследствие и въззивният правилно са индивидуализирали наказанието - по вид и размер, което следва да понесе подсъдимия за извършеното от него престъпление по транспорта. С основание като отегчаващо отговорността обстоятелство е съобразен фактът, че ударът е настъпил със скорост 23 км/ч. по-висока от разрешената за населено място скорост от 50 км/ч. При липсата на други отегчаващи отговорността обстоятелства, както и липса на многобройни и/или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, законосъобразно при условията на чл. 58а, ал.1 от НК съдът е определил наказание близко до законовия минимум за престъплението (4 години и 6 месеца), което намалил с 1/3 поради протеклата процедура на съкратено съдебно следствие по гл. 27 от НПК. Не намира опора в материалите по делото и доводът, че по отношение на кумулативното наказание „лишаване от право да се управлява МПС” липсват мотиви. Вярно е, че изтъкнатите от съдилищата съображения не са многословни, но в тях ясно е изразена позиция, че при данните за трудовата ангажираност на подсъдимия и данните, че същият е дългогодишен водач на МПС, справедливо като размер се явява лишаването от право да се управлява МПС за срок от 3 години, какъвто е срокът и на наказанието „лишаване от свобода”. При това срокът на кумулативното наказание не е предпоставен от обстоятелството, че подсъдимият е трудово ангажиран като водач на МПС, а единствено са съобразени наличните по делото обстоятелства, релевантни за правилното решаване на въпроса относно справедливостта на кумулативното наказание. На последно място, неоснователен е довода за неправилно приложение на института на условното осъждане по чл. 66, ал.1 от НК, подкрепен със съображения за невъзможност да бъдат постигнати целите на наказанието и в частност генералната превенция. Известно е, че постигането на целите по чл. 36 от НК е една от основните предпоставки за прилагане института на условното осъждане, като апелативният съд е дал обоснован отговор защо в конкретния случай целите по чл. 36 от НК са постижими. Независимо, че оплакването в жалбата не е подкрепено с конкретни аргументи, изводими от спецификата на делото, следва да се отбележи, че „масовият характер” на престъпленията по транспорта не е сред обстоятелствата, изключващи института на условното осъждане. Не е спорно положението, утвърдено в теорията и съдебната практика, че прилагането на условното осъждане е допустимо за всяка категория престъпления, стига да са налице предвидените в чл. 66 от НК предпоставки : да е наложено наказание лишаване от свобода за срок до три години; лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и положителното заключение на решаващия съд, че за постигане на целите на наказанието, с акцент на поправянето на дееца, не се налага наказанието да се изтърпи ефективно. Настоящият случай разкрива наличието на посочените предпоставки, а към аргументацията на въззивния съд няма какво да бъде добавено, тъй като правилно са оценени, както данните характеризиращи конкретната степен на обществена опасност на деянието, така и степента на обществена опасност на дееца. С оглед изложеното атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба на повереника на частните обвинители следва да бъде оставена без уважение. Предвид изтъкнатото, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 331 от 26.07.2016г. по внохд № 497/2016г. по описа на Софийски Апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: