Р Е Ш Е Н И Е № 130 гр.София, 03 юли 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети март две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП РУСКО КАРАГОГОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 73/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е инициирано по жалба от защитника на подс. С. Н. А. – адв. К. М., срещу въззивно решение № 206/27.11.2013г. по внохд № 330/2013г. на Пловдивския апелативен съд, в частта му, с която е потвърдена присъда № 83/12.07.2013г. по нохд № 393/2012г. на Пловдивския окръжен съд. В жалбата се сочат касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК. С присъда № 83 от 12.07.2013г. на Пловдивския окръжен съд подсъдимият С. Н. А. е признат за виновен в това, че през периода 29.06.2009 г. – 14.08.2009 г. в [населено място], в качеството си на управител и представляващ [фирма] – [населено място], в условията на продължавано престъпление, е избегнал установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери – ДДС в размер на 500 000 лева, като при водене на счетоводството е използвал документи с невярно съдържание – фактура /№, дата/., издадена от [фирма] – София по доставка на стойност 2 500 000 лева, с данъчна основа 3 000 000 лева и данъчен кредит в размер на 500 000 лева и отчетен регистър – дневник за покупки за месец юли 2009 г. на [фирма] – [населено място] и е потвърдил неистина в писмена декларация, която се изисква по силата на закон и правилник за приложението му (чл.124 ал.1 т.1 и т.2 от ЗДДС и чл.113 ал.1 от ППЗДДС и чл.125 ал.1 от ЗДДС и чл.116 ал.1 от ППЗДДС) с вх. № 1341335/14.08.2009 г. за данъчен период месец юли 2009 г. и е приспаднал неследващ се данъчен кредит в същата декларация в раздел „Б” в колона 31 е декларирал покупки с право на данъчен кредит в размер на 3 752 407,10 лева, вместо 1 252 407,10 лева; в колона 41 – 750 481,37 лева, вместо 250 481,37 лева; в колона 40 – сумата от 750 481,37 лева, вместо 250 481,32 лева, а в раздел „В” в колона 50 – вместо сумата от 500 020,86 лева е вписал 20,86 лева, с което е нанесъл щета на бюджета в размер на 500 000 лева, поради което и на основание чл.255 ал.3 вр ал.1 т.2, т.6 и т.7 вр чл.26 ал.1 вр чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода и конфискация на цялото имущество. Постановено е наказанието „лишаване от свобода” да се търпи на основание чл. 57, ал. 1, вр. чл. 60, ал. 1, вр. чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС при първоначален „строг” режим, в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Отхвърлен е предявеният от Държавата чрез Министерство на финансите граждански иск срещу подсъдимия С. Н. А. за сумата от 500 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски. С решение № 206 от 27.11.2013г. по внохд № 330/2013г. на Пловдивския апелативен съд, І наказателен състав, присъда № 83 от 12.07.2013г. на Пловдивския окръжен съд е изменена в частта, с която на подсъдимия С. Н. А. е наложено наказание конфискация, като е отменена постановената с присъдата конфискация на цялото имущество. Присъдата е потвърдена в останалата й част. В касационната жалба, подадена от защитника на подсъдимия, се прави искане за отмяна на въззивното решение в частта, с която е потвърдена присъдата на ПОС и постановяване на решение, с което подс. А. да бъде оправдан. Излагат се съображения за допуснато нарушение на закона. В подкрепа на това оплакване се посочва, че не е повдигнато обвинение срещу лицето, издало фактурата, възприета като документ с навярно съдържание, което води до липса на причинно-следствена връзка между двете деяния. С позоваване на конкретно решение на ВКС в друго производство се претендира, че няма как подсъдимият да е съучастник по непредявено обвинение. Оспорват се изводите на решаващите съдилища за наличие на пряк умисъл у подсъдимия поради незнанието му за „невярното съдържание” на фактурата. Излагат се доводи, че наличието на ревизионен акт и на влязло в сила решение на административния съд не прави автоматично лицето наказателно отговорно. Посочва се, че инкриминираната фактура касае авансови плащания, като моментът на плащане и моментът на доставката са различни, поради което подсъдимият е изпълнил задължението си да декларира сумата по фактурата, която е била осчетоводена. Твърди се необоснованост на фактическите изводи, касаещи фиктивността на сделката. Излагат се доводи, че възприетите фактически обстоятелства не касаят подсъдимия, а управителя на [фирма], на който не е повдигнато обвинение. Оспорва се дадената от апелативния съд правна квалификация на търговските сделки. Посочва се явна несправедливост на решението, като се възразява срещу съобразяването при реализиране на наказателната отговорност на предходни осъждания на А., по които е настъпила реабилитация. Претендира се наличие на предпоставките по чл. 66, ал. 1 НК. В тази връзка се прави и алтернативно искане за изменение на въззивното решение, като бъде отложено изпълнението на наложеното наказание, както и за корекция в определения режим на изтърпяване. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подс. А. – адв. Б., поддържа подадената жалба. В подкрепа на оплакване за допуснати нарушения на процесуалните правила сочи довод, че обвинителният акт не отговора на изискванията за съдържание по чл. 246, ал. 3 НПК, доколкото не са посочени конкретните разпоредби от данъчните закони. Счита, че присъдата и въззивното решение почиват на предположения, както и че не е изяснена обективната истина, защото разпитаните само няколко свидетели са за недопустими обстоятелства. Поддържа оплакването за нарушение на материалния закон, като претендира, че деянието не е съставомерно по чл. 255, ал. 1, т. 6 НК, а фактурата не е удостоверителен документ, а има разпоредителен характер. Пледира за нарушение на закона във връзка с неприлагане на разпоредбата на чл. 66 НК. Прави алтернативно искания – за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, или за изменение на присъдата с приложение на чл. 66 НК. Представителят на ВКП взема становище за неоснователност на жалбата. Подс. С. А. моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Извършената от ВКС проверка за наличието на сочените в жалбата от защитника на подсъдимия касационни основания, сочи на извод за тяхната частична основателност. Преди всичко настоящата инстанция следва да разгледа оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с ограничаване правото на защита на подсъдимия и със законосъобразното осъществяване на доказателствената дейност на решаващите съдилища, за да може, във функция на решаването на тези въпроси, да провери правилното приложение на материалния закон. Доводите, заявени в хода по същество пред касационната инстанция, за това, че обвинителният акт страда от пороци поради несъответствието му с изискванията за съдържание по чл. 246, ал. 2 НПК, са лишени от основание. Обвинителният акт, внесен в Пловдивския ОС от съответната прокуратура, въз основа на който се е развило съдебното производство, отговаря на правните изисквания на чл. 246 НПК и е съобразен с основните положения, залегнали в ТР № 2/2002 г. на ВКС. Това е така, понеже посоченият процесуален документ съдържа необходимия обем от фактически обстоятелства - време, място, начин на осъществяване на изпълнително деяние, предмет, вредоносни последици, които са от значение за съставомерността на деянието и за субективните измерения на тези обстоятелства в съзнанието на дееца, съдържа и посочване на доказателствата, подкрепящи описаната фактическа обстановка. Налице е формулиране на приложимия наказателен закон, чрез детерминиране на правната квалификация. Лишени са от основание доводите на защитника в съдебно заседание за това, че в обвинителния акт не са посочени конкретните разпоредби от данъчните закони, към които препраща съставът на данъчното престъпление. Данъчните задължения възникват ex lege и стават изискуеми с настъпване на определения в конкретния данъчен закон падеж. Законът, регламентиращ съответното данъчно задължение, урежда фактическите състави, пораждащи това задължение и свързаните с него задължения за данъчния субект – напр. за подаване на справка декларация. Поради това, посочването на приложимите разпоредби от ЗДДС и ППЗДС в обстоятелствената част и в диспозитива на обвинителния акт удовлетворява изискванията за яснота на обвинението, доколкото съдържа позоваване на законов регламент, касаещ правото на данъчен кредит и задължението за подаване на справка-декларация за съответния данъчен период. По отношение на инкриминирата фактура /№, дата/ обвинението е обосновало тезата за това, че се касае до документ с невярно съдържание, излагайки фактически съображения, свързани със съответствието на отразеното в счетоводния документ с действителността на стопанската операция, което е достатъчно с оглед формулиране на обвинението. Обстоятелството, сочено от защитника като съществено процесуално нарушение - дали гражданският ищец е бил представляван от адвокат или юрисконсулт, изобщо не може да бъде разглеждано на плоскостта на твърдяното нарушение (такова би било, ако без основание е конституирана страна, с което подсъдимият е поставен в положение да се защитава срещу ненадлежна страна), още повече, че предявеният граждански иск е отхвърлен. По-нататък, оплакванията, релевирани от защитника, са свързани с пороци при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд. Тези доводи не могат да бъда възприети като основателни. Проверката на правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у въззивния съд, която касационната инстанция следва да извърши при релевираните оплаквания, имайки предвид, че оценката на доказателствата е суверенна дейност на решаващия съд, сочи, че не се констатират процесуални нарушения в процеса на събиране, проверка и оценка на доказателствата. Не се набелязва нарушение на задълженията по чл. 13 и чл. 14 НПК за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, защото за всички фактически обстоятелства, включени в предмета на доказване и значими за съставомерността на деянието, са събрани относимите и допустими доказателства, при това – в обем, позволяващ стабилност на фактическите изводи. В унисон с изискването на чл. 107, ал. 3 НПК оправдателните доказателства не са останали извън преценката на решаващия съд. Въззивното решение не страда и от пороците, твърдени в жалбата, за това, че не е отговорило на направените възражения, защото оспорването на изводите по фактите и по правото в първоинстанционната присъда е намерило мотивиран отговор. Неоснователни са изложените в касационната жалба съображения във връзка с използване в наказателния процес на доказателства, събрани в административното производство, придаване на доказателствена стойност на ревизионния акт, приемане на обвързваща сила на решение на административния съд във връзка с оспорване на ревизионния акт. Според възприетото в ТР №1/2009г. на ВКС, спецификата на инкриминираната дейност - укриване на данъчни задължения, по необходимост свързва доказателствената съвкупност в наказателното производство с ревизионната дейност на данъчната администрация, но не следва да се допуска смесване на обстоятелствата, предмет на доказване по обвинението, с относимите към данъчния деликт обстоятелства. Поради това е необходимо съдът да изследва обстоятелствата от кръга на подлежащите на доказване по чл. 102 от НПК единствено със способите и средствата на НПК, без да презумира формална доказателствена сила на заключенията на данъчните органи. При решаване на делото тези ръководни указания са спазени, защото, макар да е посочен фактът на постановено решение на ВАС, с което е отхвърлено оспорването на ревизионния акт, този факт не е послужил за формиране на изводите за относимата фактическа обстановка. Първоинстанционният съд е изследвал чрез допустимите съобразно НПК доказателствени средства всички правно релевантни факти, обосноваващи съставомерността на деянието и е формирал изводите си въз основа на валидно събрани доказателства. Не е отдадена презумптивна доказателствена сила на ревизионния акт и решенията на съдилищата по контрол на този акт, а обстоятелствата на избягване на установяване и плащане на данъчни задължения чрез инкиримираните способи, са установени чрез гласни и писмени доказателствени средства и експертни заключения. Поради това и въззивният съд е мотивирал съгласието си с доказателствената дейност и с фактическите изводи на първата инстанция. Оплакването за необоснованост на въззивното решение не следва да бъде разгледано, доколкото необосноваността не съставлява касационно основание. Касационната проверка се извършва в рамките на установените от въззивния съд фактически положения, като подлежи на контрол единствено правилността на процеса на формиране на вътрешното му убеждение. Не се констатират пороци в тази насока, защото в доказателствената основа са включени само валидно събрани доказателства, при спазване на процесуалния ред за тяхното събиране и проверка, като анализът им е направен в съответствие с правилата на формалната логика. Решаващите съдилища не са имали основание да обсъждат противоречия в доказателствените източници, защото те съдържат еднопосочна информация, по отношение на обстоятелствата за това, че [фирма], представлявано и управлявано от подс. А. е извършило плащане по фактура /№, дата/, издадена от [фирма], на стойност 3 000 000 лв. и то е било изцяло в брой; че тази фактура е била включена в дневника за покупки на дружеството, както и че тя е отразена в данъчна декларация по ЗДДС за м. юли 2009г., подписана от подс. А. и подадена в ТД на НАП – [населено място]. Тези фактически обстоятелства са възприети въз основа на приложените по делото писмени документи - фактура № 245/29.06.2009г., дневник за покупки, подадена справка-декларация. По-нататък, въпросите, свързани с изпълнението на доставката, за която е платено авансово, са били правилно изяснени от първоинстанционния съд. Фактическите изводи по отношение на тези съставомерни обстоятелства, касаещи реалността на доставката и свързаното с това право на приспадане на данъчен кредит, са направени въз основа на доказателствените факти, съдържащи се на първо място в писмените доказателства – цитираната фактура /№, дата/, дневник за покупки, договор за доставка на материали от 29.06.2009г., анекс към него от 30.06.2010г., договор за дистрибуция от 12.11.2007г., сключен от [фирма], приемо-предавателни протоколи между [фирма] и [фирма] към договор от 29.06.2009г., писмени документи, касаещи финансова отчетност на [фирма] и подадени справки-декларации по ЗДДС, писмени документи, касаещи икономическите параметри на дейността на [фирма], нотариален акт № 128 от 29.06.2009г., документи, приложени в съдебната фаза от Митница Пловдив, касаещи движението на акцизни стоки от [фирма]. Обстоятелството, че част от тези писмени доказателства са се съдържали и в ревизионната преписка, не е пречка за тяхното ползване в процеса на доказване в наказателното производство, след като те са били надлежно приобщени и проверени. Тези писмени доказателства са преценени във връзка с показанията на разпитаните по делото свидетели, като, независимо, че доказателственият принос на показанията на някои от тях не е съществен, те са ценени по отношение на относимите към доказването обстоятелства. Показанията на св. Н. В. – счетоводител на [фирма], са от значение за фактите на водене на счетоводството на дружеството и деклариране на данъчните му резултати, както и за осчетоводяването на инкриминираната фактура, след като тя е представена в счетоводството. Показанията на свидетелите А. К. и С. М., участвали в извършване на данъчната ревизия, са възприети досежно факта на извършена ревизия на дружеството и насрещни проверки. Показанията на свидетелите Б. С. и Д. са обсъждани във връзка с въпроса за възможността [фирма] да извърши доставката съобразно уговореното с [фирма]. Внимателно е извършена преценка на достоверността на показанията на св. Ст. К. – управител на [фирма], като те обосновано не са кредитирани по отношение възможността за извършване на доставката, доколкото са опровергани от други доказателства. Във връзка с посочените доказателствени източници са ценени заключенията на съдебно счетоводните експертизи, изготвени въз основа на писмените доказателства и касаещи въпросите - за липсата на материална и кадрова обезпеченост на [фирма]; - за осчетоводяване на инкриминираната фактура в счетоводството на [фирма] и за обема и вида на изпълнени доставки между посочените дружества. Не могат да бъдат възприети като основателни доводите на защитника на подсъдимия в съдебно заседание пред настоящата инстанция за прехвърляне на доказателствената тежест върху подсъдимия. Това е така, защото значимите обстоятелства за това, дали е налице реално извършена доставка, са изяснени в хода на съдебното следствие чрез допустими доказателствени средства - писмени, гласни и експертни заключения. Именно тези доказателствени източници са послужили за основа на формиране на фактическите изводи за това, че [фирма] не е разполагало с обезпеченост за извършване на доставката като производител, за това, кога, в какъв обем и на каква стойност са извършени доставки от [фирма] на [фирма]. Положителното установяване на тези обстоятелства, които са преценени по-нататък във връзка с въпроса за фиктивност на сделката, сочи на липса на процесуално нарушение, касаещо тежестта на доказване, като освен това, никъде в съдебните актове не се правят изводи въз основа на невъзможност на подсъдимия да докаже твърденията си. Законосъобразното и логически издържано осъществяване на доказателствената дейност от първата инстанция, споделено и от въззивната такава, е позволило формиране на фактически изводи за това, че фактура № 245/29.06.2009г. е осчетоводена в счетоводството на [фирма] и е намерила отражение в дневника на покупките с право на данъчен кредит; че договорът от 01.06.2009г., чието изпълнение е отразено като предмет на сделката във фактурата, не съществува, а приложеният по делото договор между същите страни от 29.06.2009г. не е основание за плащане по тази фактура; че по отношение на цитирания договор от 29.06.2009г. и анексите към него, [фирма] не е търсило изпълнение на доставките, съобразно уговореното; че извършените от [фирма] доставки към [фирма] са на обща стойност 137 620 лв. и е налице съвпадение по вид на стоката единствено по отношение на "кофражно масло" и липсва съвпадение по вид, количество и стойност между останалите договорени и предадени стоки. Не следва да бъде оставено без внимание и обстоятелството, че в първоинстанционната присъда, потвърдена с въззивното решение /освен частично в санкционната част/ чрез анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване е изследвана и веригата данъчно показани сделки за същия данъчен период - м. юли 2009г. - извършена от [фирма] покупка за същата стойност, каквато е по инкриминираната фактура № 245/29.06.2009г., съответно - и извършена продажба от [фирма] на [фирма], отразена в инкриминираната справка-декларация по ЗДДС. Последното лишава от основание възражението на защитника по отношение на задължението за изследване на цялата верига доставки, защото, въз основа на доказателствата, са направени надлежни фактически изводи досежно поредицата от сделки, относими към данъчните задължения на дружеството, управлявано от подс. А., които факти са от значение за обосноваване на съставомерността на деянието. В рамките на установената фактическа обстановка, решаващите съдилища принципно правилно са приложили материалния закон, като единственото несъгласие на настоящата инстанция е с възприемането на квалификацията на деянието като продължавано престъпление. По несъмнен начин е установено, че подс. А. е избегнал установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери - ДДС в размер на 500 000 лв., и това е сторил, като при водене на счетоводството е използвал документи с невярно съдържание - фактура № 245/29.06.2009г., издадена от [фирма] и отчетен регистър - дневник на покупки, като е потвърдил неистина в писмена декларация, изискуема съобразно конкретно посочени норми по ЗДДС и ППЗДДС, и е приспаднал неследващ се данъчен кредит в декларация за данъчен период м. юли 2009г., подадена от него, в качеството му на управляващ и представляващ [фирма], подадена в ТД на НАП - [населено място]. Пред настоящата инстанция отново се оспорват изводите за това, че инкриминираната фактура има невярно съдържание. На тези възражения е отговорил вярно въззивният съд на стр. 3-4 от атакуваното решение. Независимо че се касае до частен документ, като не е спорно авторството му, същият счетоводен документ следва да отразява реално извършената икономическа операция. Инкриминираната фактура отразява извършено авансово плащане въз основа на договор за доставка, какъвто договор обективно не съществува. Пространно развитите в касационната жалба съображения за това, че не може, без да е повдигнато обвинение за документно престъпление, без да е привлечено като обвиняем лицето, съставило документа с невярно съдържание, да се ангажира наказателната отговорност на подс. А., са лишени от основание. На първо място, подс. А. не е привлечен да отговаря за извършване на документно престъпление - лъжливо документиране, или за съучастие в такова престъпление, а за използване на документ с невярно съдържание, като елемент от изпълнителното деяние на данъчното престъпление. В този случай е без значение установяването на авторството на този документ, както и е неотносимо обстоятелството дали от съставителя на документа е търсена наказателна отговорност, защото подсъдимият е обвинен само за ползването му в рамките на данъчното престъпление. Поради това и съображенията, че "няма как подс. А. да е съучастник в едно непредявено и неповдигнато обвинение", многократно повторени в жалбата, са несъстоятелни. Във фактическите и правни рамки на обвинението срещу А., на доказване са подлежали обстоятелствата, дали инкриминираният документ е с вярно съдържание или не, което е сторено от решаващите съдилища, защото са изведени доказателствени факти за това, че отразените в него обстоятелства или изявления не отговарят на обективната действителност. По-нататък, доколкото фактурата е отразена в отчетния регистър - дневник на покупки за м. юли 2009г. на управляваното от подсъдимия дружество, това е довело и до обективно потвърждаване на неистина в декларацията, изискуема по ЗДДС и подадена от подс. А.. Използването при водене на счетоводството на дружеството на посочената фактура, която е с невярно съдържание, и понеже не е налице реално извършена доставка, /нито е налице обезпеченост на [фирма] за изпълнение на доставката/, то подсъдимият като управител на [фирма] в справката-декларация по ЗДДС за м. юли 2009г. е извършил приспадане на неследващ се данъчен кредит, с което е ощетил фиска с 500 000 лв. Изложените в жалбата доводи за това, че моментът на плащане по фактурата и моментът на доставката са различни във времето, не изключва съставомерността на извършеното от подсъдимия, доколкото приспадането на данъчен кредит в подадената от него справка-декларация е извършено чрез използване на документи с невярно съдържание, при липса на реално извършена сделка. Оспорваното в касационната жалба на възприетата форма на вина у подс. А. - пряк умисъл, също е без основание. Вярно е, че в отговор на възраженията в тази насока, въззивният съд е излязъл извън рамките на доказаните фактически положения, като е квалифицирал отношенията между двете дружества като реално сключен договор за заем, но това не се отразява на правилността на правните изводи досежно субективната страна на деянието. Прекият умисъл правилно е обоснован от съвкупната преценка на обстоятелствата за това, че подс. А. като управител на дружеството е получател по фактурата, че управляваното от него дружество е извършило в брой плащането по тази фактура, че липсва договор, посочен като изпълняема сделка във фактурата, че не са налице заявки от [фирма] към [фирма] за извършване на доставки, независимо от извършеното авансово плащане, че са извършени доставки от [фирма], но в значителен период след авансовото плащане и на стойност значително по-ниска от това плащане, че за същия данъчен период е декларирана сделка на продажба на значителна стойност. Така че посочените обективни обстоятелства правилно са обосновали извод за това, че подс. А. като управител на [фирма], е имал знание за невярното съдържание на счетоводния документ, който е подписал като получател, понеже отразеното в него основание не е съществувало, че по извършеното авансово плащане няма насрещна престация от [фирма], като липсата на реална доставка не му е давала право да приспадне данъчен кредит. Настоящият съдебен състав намира за основателно възражението на защитника срещу квалификацията на деянието като продължавано престъпление. Неправилно от първоинстанционния съд е прието, че от подсъдимия са осъществени три изпълнителни деяния, намиращи се в обективна и субективна връзка помежду си и е приета квалификация по чл. 26, ал. 1 НК. За да е налице продължавано престъпление е необходимо да са осъществени отделни деяния, осъществяващи поотделно един или различни състави на едно и също престъпление. В случая, не са налице отделни деяния, осъществяващи състав на едно и също престъпление, а се касае до единно, макар и усложнено деяние. Предвидените в закона форми на изпълнителното деяние на основния състав на данъчното престъпление сочат на усложнена престъпна дейност /в този смисъл, ТР № 1/2009г. на ОСНК на ВКС/, така че използването на документа с невярно съдържание, потвърждаването на неистина, приспадането на неследващ се данъчен кредит, не съставляват отделни деяния, осъществяващи състав на данъчно престъпление, а са елементи от усложнената по конструкцията си престъпна дейност, чиито резултат е избягване установяване и плащане на данъчни задължения в инкриминирания размер. Това неправилно приложение на материалния закон не е било съзряно от въззивния съд. Поради това, касационната инстанция намира, че са налице основания за изменение на въззивното решение, като правната квалификация на извършеното бъде коригирана, понеже се касае до единно престъпление, а не до продължавано такова по чл. 26, ал. 1 НК. По-нататък, възраженията за неправилно приложение на материалния закон във връзка с наказанието, наложено на подс. А., и начинът на неговото изпълнение, нямат основание. Оспорването във връзка с приложението на материалния закон, е свързано с прилагане на института на реабилитацията. Неправилно въззивният съд е приел, че е настъпила реабилитация на подсъдимия по всички предходни осъждания, защото по отношение на осъждането по нохд №1877/03г. на РС Пловдив с присъда, влязла в сила на 02.11.2007г., при липсата на данни за изпълнение на наложеното на подс. А. наказание глоба в размер на 1000 лв., реабилитация не е настъпила към момента на деянието – предмет на настоящето производство. При все това, крайните изводи във въззивното решение, свързани с наказанието, следва да бъдат споделени. В тази връзка следва да се посочи, че наказанието, наложено на подс. А. за така извършеното престъпление, е на предвидения в специалната норма минимум. Размерът на наложеното наказание несъмнено дава възможност да приложение на института на условно осъждане, като не е налице формална пречка за приложението на чл. 66, ал. 1 НК, защото посоченото осъждане, по което не е настъпила реабилитация, не е „лишаване от свобода”. При все това, при наличието на формалните предпоставки за отлагане на изпълнението на наложеното наказание, съдът е длъжен да извърши преценка дали да постанови условно осъждане, преценявайки възможността за постигане на целите на наказанието и в частност, целите на специалната превенция. Макар в тази насока мотивите на въззивната инстанция да не са подробни, следва да бъде споделен крайният извод за това, че преценката по чл. 66, ал. 1 НК, дължима от съда при наличие на формалните предпоставки съобразно законовата норма, не сочи на наличие на основания за прилагане на условното осъждане. Това е така, понеже преценката дали наказанието да бъде търпяно ефективно или не, е поставено от законодателя в зависимост от перспективата за постигане на целите на наказанието, предвидени в НК, като акцентът е поставен върху специалната превенция. В случая, степента на обществена опасност на деянието е висока, поради същественото засягане на правно защитения обект - предметът /щетата за фиска/ многократно надхвърля законоустановения /в чл. 93, т. 14 НК/ критерий за квалифициращото обстоятелство "особено големи размери". Това обстоятелство не може да остане подценено, независимо от липсата на формални пречки за прилагане на института на условно осъждане. Доколкото подс. А. е осъществил деяние, което демонстрира висока степен на обществена опасност, деецът не може да бъде поправен и превъзпитан без ефективно изтърпяване на наложеното наказание, защото не могат да бъдат игнорирани и целите на генералната превенция (в този смисъл Решение 386/73г. на І н. о.). Доколкото не е налице реабилитация по предходно осъждане и съобразявайки степента на обществена опасност на извършеното деяние, именно за постигане на целите за поправяне и превъзпитание на подсъдимия, не следва да се прилага институтът на условното осъждане. Първоинстанционният съд е допуснал материално правна незаконосъобразност, която не е била коригирана от въззивната инстанция, при определяне на режима на изтърпяване на наложеното наказание "лишаване от свобода". Размерът на наказанието и обстоятелството, че подс. А. не е осъждан на лишаване от свобода, обуславят приложението на чл. 59, ал. 1, вр. чл. 61, т. 3 ЗИНЗС и определяне на първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип. В тази насока атакуваното въззивно решение следва да бъде изменено в полза на подсъдимия. По изложените съображения касационната инстанция намери подадената жалба от защитника на подс. А. за основателна само частично досежно приложението на материалния закон - че деянието не съставлява продължавано престъпление, както и по отношение на режима на изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание "лишаване от свобода" и в тази насока въззивното решение подлежи на изменение, като в останалата му част следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 206/27.11.2013г. по внохд № 330/2013г. на Пловдивския апелативен съд, като оправдава подс. С. Н. А. за това, престъплението по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 да е продължавано - по чл. 26, ал. 1 НК и изменя режима на изтърпяване на наложеното наказание три години "лишаване от свобода" от "строг" в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, в "общ" режим в затворническо общежитие от открит тип. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 206/27.11.2013г. по внохд № 330/2013г. на Пловдивския апелативен съд в останалата му част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.