Р Е Ш Е Н И Е № 35 гр. София, 29 януари 2013 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на осемнадесети януари през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 2156 по описа за 2012 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. Т. Д. срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 162 от 22.10.12 г, по ВНОХД № 286/12, с което е изменена присъда на Пловдивски окръжен съд № 54 от 7.06.12 г, по НОХД № 136/12, като наложеното наказание „лишаване от свобода” е намалено на една година, намален е изпитателният срок по чл. 66 НК на три години, намалено е и наказанието по чл. 343 г НК на една година, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият С. Т. Д. е признат за виновен в това, че на 27.10.2011 г, в [населено място], при управление на моторно превозно средство, е нарушил чл. 40, ал. 1 и 2 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на С. Я. Р., с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 вр. чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от пет години, и „лишаване от право да управлява МПС”, за срок от три години, както и е осъден да заплати на С. И. Й. обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 50 000 лв, заедно със законните последици. С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Изтъква се, че не е разкрита обективната истина, че е нарушен чл. 14 НПК, че не е изследван механизмът на произшествие, при който пострадалата е била паднала на земята зад автомобила, в каквото положение не е било възможно да бъде забелязана от водача, че неправилно са отхвърлени показанията на свидетелите, възпрели падането на пострадалата зад автомобила, че не е взето предвид наличието на отпечатък от гума върху панталона, че не са обсъдени задълбочено възраженията на защитата, че материалният закон е приложен неправилно / деянието не съставлява престъпление /, че наложеното наказание е явно несправедливо, че е допуснато нарушение по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за вреди. С жалбата се правят алтернативни искания: да бъдат отменени осъдителните съдебни актове и жалбоподателят да бъде оправдан, или да бъде отменен въззивният акт и делото да бъде върнато за ново разглеждане, или да бъде изменено решението, като бъдат намалени наложените наказания, респективно, да бъде отхвърлен гражданският иск или да бъде намален неговият размер. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият не участва лично в настоящето производство. Частният обвинител и граждански ищец или негов повереник не участват в касационното производство. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: ВКС намери, че не е допуснато релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Събраните по делото доказателства са достатъчни за разкриване на обективната истина. Доказателствените източници са анализирани в съответствие с изискванията на чл. 14 НПК и правилата на формалната логика, тоест, липсва порок във вътрешното убеждение по релевантните факти. Правилно са анализирани показанията на св. К., св. Д., св. К., св. Д., чрез съпоставянето им със заключенията на СМЕ, КМАТЕ и Допълнителната КМАТЕ, изяснили получените от пострадалата телесни увреждания и механизма на получаването им. Доколкото цитираните свидетели не са възприели удара между пешеходката и автомобила, както и предвид твърденията на св. К. и св. Д., че са видели следа от грайфер по панталона на пострадалата, по делото са събрани доказателства, за да се установи налице ли е прегазване или е настъпило съприкосновение между автомобила и пострадалата, станало причина за падането й на терена. Отговор на въпроса се съдържа в приетата по делото КМАТЕ. В устните си разяснения, вещите лица от КМАТЕ са заявили, че наличието на следи от гуми / от грайфер / биха могли да сочат на прегазване, ако при пострадалия е констатирано „травматично отлепване на кожата”. Такова увреждане обаче по тялото на пострадалата не е установено. Констатираните при нея увреждания, извън тези в областта на главата, са по вътрешната част на дясното бедро и дясната подбедрица, а те сочат на съприкосновение между автомобила и тялото, обусловило ударен импулс, предизвикал падането на терена. Вещите лица са пояснили, че, в случай на самостоятелно падане на пострадалата зад автомобила, тя би получила увреждания, различни от тези, констатирани при нея / в областта на дясното бедро и дясната подбедрица /. В(ъв въззивната инстанция е допусната Допълнителна КМАТЕ, чието заключение потвърждава изводите от КМАТЕ. При съвкупната преценка на гласните доказателства, наред с КМАТЕ и Допълнителната КМАТЕ, е установено, че пешеходката е вървяла зад автомобила, като при движението на превозното средство на заден ход е настъпил удар между задната броня на автомобила и краката на пешеходката, станал причина за падането й по гръб, довело до удар между главата и бетонната настилка. Причина за смъртта е тежката черепно-мозъчна травма, изразена в несъвместимо с живота увреждане на жизненоважни мозъчни центрове. При този механизъм на произшествието, правилно не е дадена вяра на показанията, депозирани от св. В. и св. И., заявили, че са възпрели падането на жената зад автомобила и нейното прегазване / описаното от свидетелите движение на пешеходката е свързано с механизъм на произшествието, който е невъзможен, с оглед на събраните доказателства /. Въззивният съд е обсъдил възраженията на защитата срещу законосъобразността и обосноваността на първоинстанционната присъда, респективно, правилно е отговорил на доводите, касаещи съставомерността на деянието. Липсата на нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК изключва възможността за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд, а искането в тази насока не може да бъде уважено. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Приетите релевантни факти обуславят съставомерност на деянието по чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 НК, каквато е възприетата по делото правна квалификация. Подсъдимият е допуснал нарушение по чл. 40, ал. 1 и 2 ЗДП и е извършил маневра „заден ход”, без да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и няма да създаде опасност за другите участници в движението. От допуснатото нарушение е настъпил престъпният резултат, а между нарушението и резултата е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка. Ето защо, не може да бъде уважено искането за оправдаване на жалбоподателя, тъй като не са налице основанията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК / жалбоподателят не е осъден за несъставомерно деяние /. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е смекчил наказателноправното положение на подсъдимия, отчитайки наличието на превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Отдадено е дължимото значение на отегчаващото обстоятелство / завишената степен на обществена опасност на инкриминираното деяние /. Отчетени са и целите по чл. 36 НК. Определените от въззивната инстанция наказания са справедливи, съгласно критерия на чл. 348, ал. 5 НПК, поради което същите не следва да бъдат редуцирани, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Законосъобразно са решени и въпросите, касаещи гражданската отговорност. Деянието, предмет на наказателното производство, покрива и признаците на деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД, тоест, отговорността на жалбоподателя за непозволено увреждане е ангажирана правилно. При определяне на дължимия размер на обезщетението за вреди е спазен принципът на справедливостта, залегнал в чл. 52 ЗЗД. При тази хипотеза, не може да бъде уважено искането за отхвърляне на гражданския иск, респективно, за намаляване размера на присъденото обезщетение за вреди. По изложените съображения, жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а въззивният акт като правилен и законосъобразен следва да бъде оставен в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 162 от 22.10.2012 г, по ВНОХД № 286/12. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: