ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 717 Гр. София, 02.10.2023г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова ч.т.д. № 1427 по описа за 2023г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Застрахователна компания „Надежда“ АД срещу определение № 1609 от 20.06.2023г. по ч.т.д. № 1460/2023г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение № 1171 от 06.04.2023г. по т.д. 2752/2021г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на „Застрахователна компания „Надежда“ АД за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса по подадената от същата страна въззивна жалба вх. № 5052/19.01.2023г. срещу решение № 1424 от 13.12.2022г. по т.д. 2752/2021г. по описа на СГС, ТО, VI - 23 с-в, и въззивната жалба е върната като нередовна. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт в противоречие с основния принцип в гражданския процес за служебно начало – чл. 7 ГПК, и не е изпълнил задължението си да окаже съдействие на страните за изясняване на фактическата и правна страна на спора. Оспорва като противни на закона правните изводи на въззивния съд, че по аргумент на чл. 599 ГПК квесторът не се нуждае от разрешение от Комисията за финансов надзор, за да се разпорежда с активи на дружеството. Сочи, че по аналогия приложение следва да намери нормата на чл. 620, ал. 5 ТЗ. Поддържа, че само формално въззивният съд се е позовал на практиката на СЕС, без обаче да изследва относимите към конкретния случай факти. Изтъква, че необсъдени са останали доводите му за свързаност между кредитора и длъжника и невъзможността по тази причина да бъдат набавени необходимите средства за заплащане на определената от съда държавна такса. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, когато такива са необходими за изясняване на случая от фактическа страна? 2. Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства? 3. Какъв е правният механизъм за защита чрез достъп до съд на законните права и интереси на юридическо лице, което се намира в обективна невъзможност за заплати предварително дължимата държавна такса по въззивна жалба? 4. Какъв е обхватът на проверката на съда по отношение на факторите, които се преценяват при освобождаване на юридическите лица от предварително заплащане на държавна такса по жалба? Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по първия въпрос в противоречие с практиката на ВКС по т. 1 и т. 3 от ТР 1 от 09.12.2013г. по т.д. 1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС, а по втория въпрос в противоречие с решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. 674/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 210 от 08.10.2018г. по гр.д. 4971/2017г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, с което обосновава искане за допускане до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По трети и четвърти въпроси моли определението да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като поддържа, че липсва съдебна практика по въпросите. Излага, че обжалваното определение е очевидно неправилно, с което обосновава допускане до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът, „Медицински център - Надежда 1“ ООД, в предоставения му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че твърденията на молителя относно невъзможността да внесе държавна такса не се подкрепят от каквито и да е доказателства. Счел е за неоснователни доводите по жалбата на „Застрахователна компания „Надежда“ АД, че квесторът се нуждае от одобрение от Комисията за финансов надзор за извършване на указаното му от съда внасяне на държавна такса по жалбата, който извод е мотивирал с тълкуване на разпоредбата на чл. 599 КЗ. Изтъкнал е, че нормата на чл. 620, ал. 5 ТЗ е приложима в хипотеза на открито производство по несъстоятелност на застрахователно дружество по силата на чл. 622, ал. 2 КЗ, но не и при квестура, какъвто е процесния случай. Позовал се е на практика на СЕС и ВКС досежно възможността юридическо лице да бъде освободено от задължение за внасяне на държавна такса и предпоставките за последното, като е подчертал, че първоинстанционният съд изцяло се е съобразил с дадените в последната разрешения. Приел е, че молителят е застрахователно дружество, поставено под квестура, както и че разполага с имущество, което му позволява да поеме разхода по заплащане на дължимата държавна такса, без това да представлява прекомерна финансова тежест, която да лишава дружеството от достъп до съд, като единствените събрани доказателства са за наложен запор до размер на конкретна сума. Сочи, че молителят не е представил доказателства за липса на други активи, както и за невъзможност акционерите да заплатят разхода. Отчел е и етапа на развитие на производството – дължима такса за въззивно обжалване при вече разгледан спор на една инстанция, което наред с липсата на проведено доказване за твърдяната невъзможност да бъде заплатена дължимата държавна такса, е счел, че обосновава извод за неоснователност на молбата за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса. Приел е, че с оглед неоснователността на молбата за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса и невнасянето на такава от молителя в изпълнение указанията на съда, включително и при указани последици от неизпълнението, правилно с обжалвания съдебен акт въззивната жалба е била върната. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното определение, в частта, с която е оставена без уважение молбата на „Застрахователна компания „Надежда“ АД за освобождаване от задължението ѝ за внасяне на държавна такса по подадената от същата страна въззивна жалба вх. № 5052/19.01.2023г. по описа на регистратурата на СГС срещу решение № 1424 от 13.12.2022г. по т.д. 2752/2021г. по описа на СГС, ТО, VI - 23 с-в. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Формулираните от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси са обусловили изводите на въззивния съд, но по отношение на тях не са налице сочените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С цитираната от касатора практика на ВКС по т. 1 и т. 3 от ТР 1 от 09.12.2013г. по т.д. 1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС е дадено разрешение досежно правомощията на въззивния съд при проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение и правомощията му да събира служебно доказателства, като е прието, че служебно съдът може да приложи императивна материалноправна норма, както и че не е ограничен от заявеното във въззивната жалба в случаите, когато закон го задължава да следи служебно за интересите на някоя от страните. В тези хипотези, както и ако е заявено оплакване за процесуално нарушение от първоинстанционния съд, въззивният съд може служебно да събира експертиза, оглед и освидетелстване. Никое от тези разрешения не е относимо към подадената от „Застрахователна компания „Надежда“ АД въззивна частна жалба, което определя съдебната практика като неотносима. Неотносима е и съдебната практика по решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. 674/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 210 от 08.10.2018г. по гр.д. 4971/2017г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, която е по приложението на чл. 269 ГПК в хипотеза на подадена въззивна жалба срещу първоинстанционно съдебно решение. Правомощията на въззивния съд по подадена частна жалба, с каквато е сезиран САС, са очертани в ТР № 6 от 15.01.2019г. по т.д. 6/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС, като изрично е подчертано, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. С тълкувателния акт е прието, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Счетено е, че и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната практика на ВКС като се е произнесъл по сезиралата го частна жалба, в частта ѝ срещу определението, с което е оставена без уважение молбата за освобождаване от държавна такса, като е проверил всички правно релевантни факти, сам е преценил събраните доказателствата, въз основа на което е разрешил въпросите, включени в предмета на производството. Произнасянето на въззивния съд е съответно и на служебно известната на съда практика на ВКС по постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 60431 от 01.12.2021г. по ч.т.д. 1786/2021г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с която е прието, че юридическо лице, подало молба за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса, следва да докаже твърденията си досежно имущественото му състояние, а за съда не съществува задължение да събира доказателства за установяване на последното, а само правна възможност да извърши проверка за верността на декларираното чрез проверка в публично достъпните регистри досежно вписаните обстоятелства относно търговеца. Практиката изцяло се споделя от настоящия състав на съда и е намерила съответно отражение в мотивите на обжалваното определение. Не е налице и допълнително соченият критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроси трети и четвърти. По така поставените въпроси е налице утвърдена съдебна практика по постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 60431 от 01.12.2021г. по ч.т.д. 1786/2021г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, определение № 522 от 29.12.2020г. по ч.т.д. 2438/2020г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и определение № 96 от 20.02.2020г. по ч.т.д. 2616/2019г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, служебно известна на настоящия състав на съда. Съгласно тази практика, гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл. 6 ЕКПЧОС и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите - членки свободен избор на средства за постигане на тази цел. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Прието е, че когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 4, чл. 84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон (например чл. 620, ал. 1 и, ал. 5, чл. 649, ал. 6, чл. 694, ал. 2 ТЗ), то внасяне на държавна такса се дължи предварително предвид общото правило на чл. 71, ал. 1, изр.1 вр. чл. 73, ал. 3 ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страната от внасянето ѝ, само ако тя е физическо лице. Констатирано е, че в практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса (решение от 24.12.2009 г. по дело "Агромодел" ООД срещу България (жалба № 68334/01), решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша (жалба № 39199/98), решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic - CATV срещу Полша (жалба № 48140/99), като е прието, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, в това число и финансови, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса и само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл. 6 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. В тази връзка факторите, които се преценяват са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено. Съобразена е и практиката на СЕС, обективирана в определение от 13.06.2012 г. по дело С -156/12 GREP/FreistatBayern, според което принципът на ефективна правна защита, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба. В тази връзка националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. За да прецени пропорционалността, националният съд може също да вземе под внимание размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Когато става дума за юридически лица, националният съд може да вземе под внимание положението им, например правно-организационната форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата. Така формираната практика изключва наличието на соченото от частния жалбоподател допълнително основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да бъде добавено, че въззивният съд не се е отклонил от утвърдената съдебна практика, а се е съобразил с нея. По отношение на тази част от обжалвания съдебен акт – частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение, в частта, с която е оставена без уважения молбата на „Застрахователна компания „Надежда“ АД да бъде освободена от задължение да внесе държавна такса по въззивната ѝ жалба, не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице по отношение на обжалвания съдебен акт в тази му част като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност. Предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане до касация са налице по отношение на обжалвания съдебен акт в останалата му част, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, в частта му, с която съдът е постановил връщане на въззивната жалба като нередовна. Определението в тази му част е постановено в противоречие с основния принцип на гражданския процес за служебно начало и дължимо от съда съдействие по хода на делото – чл. 7 ГПК, както и на принципите за законност – чл. 5 ГПК, и за гарантирано право на защита на страните в гражданския процес – чл. 2 ГПК. Съдът, сезиран с молба за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса по жалба, дължи произнасяне по последната преди да пристъпи към преценка предпоставките по чл. 262 ГПК за връщане на жалбата като нередовна предвид непредставянето на документ за внесена държавна такса, доколкото именно в последното производство и с постановения окончателен съдебен акт по същото ще бъде разрешен въпросът за дължимостта на държавна такса по жалбата. След влизане в сила на този съдебен акт съдът дължи нови указания към жалбоподателя с оглед разрешения въпрос за дължимостта на таксата и следва да определи нов срок за внасяне на същата, доколкото предходно указаният срок е изтекъл преди да е извършена въобще преценка дали таксата е дължима. Такива указания не са дадени от съда. Напротив, с едно определение, едновременно с произнасянето по молбата за освобождаване от държавна такса, което не е окончателно, съдът е постановил, че връща жалбата като нередовна, без да е изчакал стабилизирането на последния акт, както и без да е указал на страната, че с оглед влезлия в сила отказ да бъде освободена от задължение за внасяне на държавна такса следва да представи доказателства за внасяне на таксата в нов срок. Така съдът не само е нарушил задължението си да извърши необходимите процесуални действия по движение на делото и не е приложил закона съобразно точния му смисъл, но и реално е лишил страната от правото и да се защити като се съобрази с отказа да бъде освободена от държавна такса и внесе такава по подадената въззивна жалба. В този смисъл е утвърдената съдебна практика, включително по постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 393 от 27.07.2017г. по ч.т.д. 1191/2017г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, определение № 612/26.10.2017г. по ч.т.д. 2452/2017г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, определение № 224/14.05.2019г. по гр.д. 4877/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, определение № 50456 от 31.10.2022г. по ч.т.д. 2019/2022г. по описа на ВКС, ТК, II ТО. Със съдебните актове е прието, че при указания от съда за внасяне в определен срок на държавна такса по искова молба / жалба и направено преди или по време на течението на този срок искане за освобождаване на страната от внасяне на таксата, до приключване на производството по молбата с влязло в сила определение, страната не дължи внасянето ѝ, независимо, че развитието на производството по молбата за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса не спира по аргумент на чл. 61 ГПК течението на дадения срок за внасяне на таксата. Процесуалните срокове и началният момент на тяхното течене се определят само по два начина - или от самия закон, или от съда - чл. 59 ГПК. В случая липсва законоустановено правило приключването на производството по молбата за освобождаване от държавна такса да поставя началото на течене на нов срок за внасяне на таксата, за която страната не е била освободена /изцяло или частично/. Ето защо, съдът е длъжен да уведоми страната за началото на новия срок за изпълнение на указанията за внасяне на държавната такса, като при частично освобождаване от задължението за внасянето ѝ, в указанията до страната следва да се посочи и размера на дължимата за внасяне такса. На тази плоскост е и даденото принципно разрешение в разяснителната част на т. 1 от Тълкувателно решение № 6/14.03.2014г. по т.д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в която е прието, че срокът за предприемане на процесуални действия тече от момента, в който страната е известена за процесуалните си права и задължения, като страната се счита известена, когато съдът я е уведомил за началото на срока или този ден е посочен в закона. С обжалваното определение въззивният съд явно и изводимо от самото съдържание на съдебния акт се е отклонил от гореочертаните основни принципи на гражданския процес, предвид на което определението, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното определение, в частта, с която е върната на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК въззивната жалба на „Застрахователна компания „Надежда“ АД, следва да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и отменено, както и потвърденото с него определение на СГС, предвид тяхната очевидна неправилност. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1609 от 20.06.2023г. по ч.т.д. № 1460/2023г. по описа на Апелативен съд – София, В ЧАСТТА, с която е потвърдено определение № 1171 от 06.04.2023г. по т.д. 2752/2021г. по описа на Софийски градски съд, В ЧАСТТА, с която е оставена без уважение молбата на „Застрахователна компания „Надежда“ АД за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса по подадената от същата страна въззивна жалба вх. № 5052/19.01.2023г. срещу решение № 1424 от 13.12.2022г. по т.д. 2752/2021г. по описа на СГС, ТО, VI - 23 с-в. ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1609 от 20.06.2023г. по ч.т.д. № 1460/2023г. по описа на Апелативен съд – София, В ЧАСТТА, с която е потвърдено определение № 1171 от 06.04.2023г. по т.д. 2752/2021г. по описа на Софийски градски съд, В ЧАСТТА, с което е върната като нередовна подадената от „Застрахователна компания „Надежда“ АД въззивна жалба вх. № 5052/19.01.2023г. срещу решение № 1424 от 13.12.2022г. по т.д. 2752/2021г. по описа на СГС, ТО, VI - 23 с-в. ОТМЕНЯ определение № 1609 от 20.06.2023г. по ч.т.д. № 1460/2023г. по описа на Апелативен съд – София, В ЧАСТТА, с която е потвърдено определение № 1171 от 06.04.2023г. по т.д. 2752/2021г. по описа на Софийски градски съд, В ЧАСТТА, с което е върната като нередовна подадената от „Застрахователна компания „Надежда“ АД въззивна жалба вх. № 5052/19.01.2023г. срещу решение № 1424 от 13.12.2022г. по т.д. 2752/2021г. по описа на СГС, ТО, VI - 23 с-в, КАКТО и потвърденото с него определение № 1171 от 06.04.2023г. по т.д. 2752/2021г. по описа на Софийски градски съд, в тази му част. ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за продължаване на процесуалните действия по подадената от „Застрахователна компания „Надежда“ АД въззивна жалба вх. № 5052/19.01.2023г. срещу решение № 1424 от 13.12.2022г. по т.д. 2752/2021г. по описа на СГС, ТО, VI - 23 с-в, съобразно мотивите на съдебния акт. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.