Ключови фрази


- 2 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 533

гр. София 15.07.2020 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 13.05.2020 (тринадесети май две хиляди и двадесети) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1030 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 13 132/29.11.2019 година, подадена от „Русе Стройгруп“ ООД [населено място] и по касационна жалба с вх. № 12 906/26.11.2019 година, подадена от Л. А. Ю., двете срещу решение № 355/17.10.2019 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д. № 422/2019 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Русе е изменил първоинстанционното решение № 682/24.04.2019 година на Районен съд Русе, Х-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 5023/2018 година при което като краен резултат „Русе Стройгруп“ ООД [населено място] е осъдено, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, да заплати на Л. А. Ю. сумата от 33 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени, вследствие на реализирана на 08.02.2018 година трудова злополука, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 08.02.2018 година до окончателното плащане, като ра разликата над уважения до пълния претендиран размер от 55 000.00 лева искът е отхвърлен.
В подадената от „Русе Стройгруп“ ООД [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение в частта му, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ, над сумата от 12 000.00 лева е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен за сумата от 12 000.00 лева, а за разликата над тази сума до пълния предявен размер на бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Русе Стройгруп“ ООД [населено място] твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Русе по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по тази касационна жалба Л. А. Ю. е подал отговор на същата с вх. № 1284/04.02.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 355/17.10.2019 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д. № 422/2019 година в тази му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
„Русе Стройгруп“ ООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 29.10.2019 година, като подадената от него касационна жалба е с вх. № 13 132/29.11.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
В подадената от Л. А. Ю. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен изцяло. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Л. А. Ю. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Русе по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по тази касационна жалба „Русе Стройгруп“ ООД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 1492/07.02.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 355/17.10.2019 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д. № 422/2019 година в тази му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Л. А. Ю. е бил уведомен за обжалваното решение на 24.10.2019 година, като подадената от него касационна жалба е с вх. № 12 906/26.11.2019 година, като е подадена по пощата на 25.11.2019 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК, тъй като 24.11.2019 година е неприсъствен ден, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Л. А. Ю. е поискал обжалваното решение на Окръжен съд Русе да бъде допуснато до касационно обжалване по материалноправния въпрос за това може ли да се приложи разпоредбата на чл. 201, ал. 1 от КТ в случаите, когато работодателят допуска постоянни нарушения на правилата за безопасна работа и в такъв случай налице ли е допусната груба небрежност от страна на работника, ако той не е използвал предоставените му предпазни средства, като това е било правено постоянно и от останалите работници, а контролът на работодателя за използване на предпазните средства е бил занижен. Твърди се, че дадения във въззивното решение отговор на този въпрос противоречи на отговора даден му с решение № 157/24.06.2014 година, постановено по гр. д. № 6210/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 1202/17.07.1995 година, постановено по гр. д. № 3522/1994 година и решение № 977/14.01.2010 година, постановено по гр. д. № 298/2009 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., поради което е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на решението до касационно обжалване.
От своя страна, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Русе Стройгруп“ ООД [населено място] е поискало обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това, кои са елементите на понятието „справедливост“, въз основа на които се определя конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли освен субективни елементи като болки и страдания да се вземат предвид и обективни условия като съществуващите в страната обществено икономически условия на живот и други; за това задължен ли е въззивният съд да посочи и обсъди всички релевирани от страните доказателства, твърдения и възражения и да направи собствена съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, да изложи своите фактически и правни изводи по предявените във въззивната жалба, а не само да извърши препратка към изводите на първоинстанционния съд; за това следва ли да е налице съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпването на трудовата злополука, при допусната груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ, и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат; за това следва ли при определяне на размера на неимуществените вреди да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и за това представлява ли искът за обезщетение за вреди от трудова злополука по чл. 200 от КТ трудов спор по смисъла на чл. 104, ал. 4 от ГПК и може ли чл. 357, ал. 1 от КТ да се тълкува разширително, като към изчерпателно изброения предмет на трудовите спорове свързан с възникването, съществуването и прекратяването на трудовите правоотношения да се добавят и тези за обезщетение от трудова злополука. По отношение на първия въпрос се твърди противоречие с ППВС № 4/23.11.1968 година и решение № 480/23.04.2013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същевременно по отношение на втория въпрос твърдяното противоречие е с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, решение № 34/26.02.2015 година, постановено по гр. д. № 6256/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. и решение № 120/04.04.2013 година, постановено по гр. д. № 964/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Искането за допускане на касационното обжалване по третия въпрос се обосновава с противоречие между въззивното решение и решение № 25/16.02.2016 година, постановено по гр. д. № 3233/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 79/27.02.2012 година, постановено по гр. д. № 673/2011 година и решение № 291/11.07.2012 година, постановено по гр. д. № 951/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а по четвъртия с противоречие с ППВС № 4/23.11.1968 година.
При постановяване на обжалваното решение Окръжен съд Русе е приел, че от събраните в първоинстанционното производство доказателства било установено, че Л. А. Ю., като работник при „Русе Стройгруп“ ООД [населено място] бил претърпял трудова злополука при изпълнение на трудовите си задължения. С влязло в сила разпореждане № 20/14.02.2018 година на длъжностното лица при НОИ-ТП [населено място] злополуката била приета за трудова по чл. 55, ал. 1 от КСО. По делото не било спорно, че към момента на трудовата злополука съществувало трудово правоотношение между Л. А. Ю. и „Русе Стройгруп“ ООД [населено място], по силата на което Ю. изпълнявал длъжността „арматурист“, с място на работа [населено място], [улица]. Не било спорно, а и от представената по делото медицинска документация, както и от заключението на изслушаните и приети по делото съдебномедицинска и комплексна съдебномедицинска експертиза, се установявало, че вследствие на злополуката Ю. бил получил тежка черепно-мозъчна травма, изразяваща се в счупване на черепа в дясно слепоочно и теменно, пневмоцефалия, контузия на мозъка в ляво слепоочно-теменно, довела до оформяне на голяма посттравматична киста, субарахноидален кръвоизлив, счупване на дясна зигоматична кост. Л. А. Ю. бил 360 дни в отпуск поради временна неработоспособност, от които 15 дни били болнично лечение и 345 дни били домашно-амбулаторно лечение.
Въззивният съдебен състав е посочил, че правопораждащият юридически факт за имуществената отговорност на работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ бил трудова злополука, причинила нетрудоспособност или смърт на работник Злополуката, от която били последвали уврежданията на работника била трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО, тъй като била станала по време на работа, извършвана в интерес на предприятието и за Ю. било възникнало правото на обезщетение от работодателя за претърпените неимуществени вреди. Спорен в производството бил размерът на присъденото на Л. А. Ю. обезщетение за неимуществени вреди, като „Русе Стройгруп“ ООД [населено място] го считало за прекомерно, Л. А. Ю. искал претенцията му да бъде уважена до пълния предявен размер. Съставът на Окръжен съд Русе считал, че определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди не само, че не било прекомерно, но и следвало претенцията на Ю. за този вид вреди да бъде уважена изцяло. За определянето на справедлив размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 от ЗЗД въззивният съд вземал предвид всички установени обстоятелства, които били от значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно заключението на изслушаната и приета по делото съдебномедицинска експертиза, която не била оспорена от страните, установените увреждания на Ю. били квалифицирани като „разстройство на здравето, временно опасно за живота“ и „постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота“. При извършения съдебномедицински преглед било установено увеждане на двуглавия мускул на дясна предмишница, което можело да бъде получено при процесната злополука. Изводът на вещото лице относно другите заболявания (хипертонична болест, бъбречно-каменна болест и киста на десен бъбрек, хронична бъбречна недостатъчност първа степен, стеатозен хепатит, остеохондроза и спондилоартроза на тораклани прешлени, с увреждане на нервни коренчета на гръдната кост на гръбначния стълб), от които страдал Ю., бил че установената черепно-мозъчна травма можела да окаже негативен ефект върху съществуващите заболявания, а също и медикаментозното лечение може да е довело до преходно нарушение на чернодробната функция. При такива увреждания на главата болките зависели от това дали пострадалият е останал в съзнание към момента на инцидента, като същите били със значителен интензитет до обезболяването им или привеждането в медикаментозна кома, а след това за дълъг период от време-месеци и години можело да се усеща главоболие с различна сила и характер. Заключението на вещото лице било, че по отношение на счупването на черепа не можело да се постигне възстановяване и то щяло да остане видимо за цял живот, а установената контузия на мозъка била довела до умиране на мозъчна тъкан и оформяне на голяма посттравматична киста, тъй като увреждането било на голяма площ. Функционалното възстановяване на увреждането на мозъка принципно било възможно, но обикновено оставал известен функционален дефицит, особено като се имала предвид големината на увреждането. В случая при Л. А. Ю. имало данни за когнитивен дефицит и въпреки настъпилото подобряване на общото му състояние, продължавали да са налице оплаквания от главоболие и световъртеж. Прогнозата била, че най-вероятно няма да настъпи пълно възстановяване по отношение на неврологичния му статус, като било много вероятно да персистират субективни оплаквания за цял живот. От показанията на разпитания по делото свидетел Д. Л. А., който е син на Л. А. Ю., се установявало състоянието на Ю. след злополуката и по време на все още продължаващия възстановителен период, като той търпял болки, имал проблеми с говора, ориентацията и общуването, както и необходимост от грижи и помощ при обслужването си. Налице била невъзможност да се храни с дясната ръка, имал промяна на походката, влошено психично състояние, невъзможност работа. Правилно първоинстанционният съд не бил отчел показанията на разпитаната по делото свидетелка М., тъй като били базирани на инцидентна среща с Л. А. Ю. и били в противоречие с останалите доказателства по делото, като било несъмнено, че свидетелката нямала наблюдения относно здравословното състояние и възстановителния процес на Ю..
Съставът на Окръжен съд Русе е посочил, че предвид всички категорично установени данни по делото за характера и вида на причинените увреждания, физическите болки и душевни страдания, продължителността на проведеното лечение и продължаващия все още възстановителен процес, съпроводени в невъзможност и затруднено самостоятелно обслужване, настъпилите допълнителни заболявания, нарушението в движението на дясната ръка и крак на Л. А. Ю., невъзможността за пълно възстановяване, отражението на злополуката върху психичното състояние на Ю. и невъзможността му да работи, въззивната инстанция намирала, ме справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди е в размер на 55 000.00 лева. За неоснователни са приети доводите на „Русе Стройгруп“ ООД [населено място], че присъденото обезщетение за имуществени вреди от 1200.00 лева било недоказано по размер и необосновано. Определяйки този размер първоинстанционният съд правилно бил съобразил представените по делото рецепти и фискални бонове, медицинската документация и показанията на разпитания по делото свидетел А..
Неоснователни били възраженията и на двете страни относно степента на съпричиняване от страна на Л. А. Ю. за трудовата злополука. Първоинстанционният съд правилно бил преценил, че размерът на дължимото обезщетение следва да се намали с 40 %, съобразявайки показанията на разпитаните по делото свидетели, предоставените от „Русе Стройгруп“ ООД [населено място] документи и заключението на изслушаната и приета по делото комплексна експертиза, считайки, че при изпълнение на служебните си задължения Л. А. Ю. бил проявил небрежност. Въззивният съдебен състав изцяло споделял изводите на съда в първоинстанционното решение в тази насока. Тези изводи се състоели в това, че събраните по делото доказателства се установявало, че при изпълнение на служебните си задължения Л. А. Ю. бил проявил небрежност. Това било така, тъй като от представения препис от личен картон за отчитане на работно облекло било видно, че на 22.11.2017 година на Ю. била предоставена каска, проведени са му били начален инструктаж и дневен инструктаж в деня на злополуката, което той бил удостоверил с подпис в съответните форми, които не били оспорени по делото и удостоверявали отразените в тях обстоятелства. Следователно когато Л. А. Ю. предприел изкачване на стълба върху бетонен под без поставена предпазна каска действието му било в разрез с разумно очакваното и той съзнавал, че сам се поставял в ситуация с повишен риск. Действията му следвало да се квалифицират като груба небрежност по смисъла на закона. Това било така, и поради това, че от заключението на изслушаната и приета по делото комплексна експертиза с вещи лица Г. и Д. било видно, че ако Ю. бил с предпазна каска от вида, който били раздавани на работниците, това би предотвратило счупването на черепа и би намалило мозъчните увреждания. Първоинстанционният обаче считал, че съпричиняването на вредата не следвало да бъде разпределено между страните в посоченото от „Русе Стройгруп“ ООД [населено място] съотношение-над 50 % принос на работника. Следвало да се отчете и липсата на упражнен контрол от страна на длъжностни лица на работодателя. Според чл. 24 от Наредба № 2 от 22.03.2004 година за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, на строителната площадка се допускали до работа само работещи и други лица, които използвали осигурените им лични предпазни средства и специални и работни облекла, при което техническият ръководител или бригадирът били длъжни да отстранят работещите, които не използвали осигурените им лични и други предпазни средства или били в нетрезво състояние. От показанията на разпитаните по делото свидетели Д. и Ю., които също работили на обекта като арматурист и кофражист било видно, че не само Ю., но и останалите работници не били носили каски и че Ю. не бил носил такава не само когато предприел рисковото изкачване по стълба, но и преди това. Видно било, че са били осигурени безопасни условия на труд и предпазни средства (каски) за всички работници, но контролът по спазването на същите бил занижен и на обекта било допуснато да се работи без каските да се носят, в това число и от Л. А. Ю..
Във връзка с тези мотиви на състава на Окръжен съд Русе петият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Русе Стройгруп“ ООД [населено място] правни въпроси не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване, доколкото в установената съдебна практика спорът по чл. 200 от КТ се определя като трудов такъв по смисъла на чл. 357 от КТ, като в този смисъл са ТР № 45/19.04.1990 година, постановено по гр. д. № 33/1989 година, т. 23-та от мотивите на ТР № 6/06.11.2014 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС, определение № 88/28.02.2020 година, постановено по ч. гр. д. № 298/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 200/02.05.2019 година, постановено по ч. т. д. № 449/2019 година по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 56/23.01.1997 година, постановено по гр. д. № 4282/1995 година, решение № 470/28.06.2010 година, постановено по гр. д. № 468/2010 година и решение № 111/27.05.2011 година, постановено по гр. д. № 468/2010 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и обжалваното решение е съобразено с тази практика.
Първият и четвъртият от поставените от „Русе Стройгруп“ ООД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3 т. 1 от ГПК въпроси се припокриват, като и двата не обуславят допускането на решението на Окръжен съд Русе до касационно обжалване. При постановяване на обжалваното въззивно решение съдебният състав се е съобразил с установената съдебна практика, съгласно, която по силата на правилото на чл. 52 от ЗЗД съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Както е посочено в раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС, залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване.
Вторият от поставените в изложението на „Русе Стройгруп“ ООД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси също не обуславя допускането на решението на Окръжен съд Русе до касационно обжалване. По отношение на него въззивният състав е съобразил вмененото му от закона, а и от установената съдебна практика задължение да постанови решението си като обсъди всички твърдения, възражения и доводи на страните, а също така и всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като с оглед на тях приеме кои от направените твърденията и възраженията на страните са доказани и кои не, както и със задължението си да отрази тази своя преценка в мотивите към постановеното по делото решение, като при наличието на противоречиви доказателства, посочи на кои дава вяра и на кои не както и защо приема едните, а не другите. Това свое задължение въззивният съд може да изпълни и чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение, в случаите по чл. 272 от ГПК, като по този начин превърне мотивите на първоинстанционния съд в свои. Тази възможност не освобождава въззивният съд от задължението да изложи и свои мотиви по съществото на спора, като обоснове извършеното препращане към мотивите на първоинстанционното решение, а също така и от задължението да изложи собствени мотиви по направените с въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение и по наведените от страните във въззивното производство твърдения и доводи.
Третият от поставените в изложението на „Русе Стройгруп“ ООД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси е в пряка връзка с поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Л. А. Ю. правен въпрос. Тези въпроси са обусловили изводите на състава на Окръжен съд Русе при постановяване на обжалваното решение и по отношение на тях са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване за проверка на даденото им от въззивния съд разрешение с посочената от касаторите практика на ВКС.
Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 355/17.10.2019 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д. № 422/2019 година и такова трябва да се допусне.
На „Русе Стройгруп“ ООД [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 420.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 355/17.10.2019 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д. № 422/2019 година.
ДАВА на „РУСЕ СТРОЙГРУП“ ООД [населено място], [улица], едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 420.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
ДЕЛОТО да се докладва след изтичането на едноседмичния срок или след изпълнение на указанието за внасяне на държавна такса.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.