Р Е Ш Е Н И Е № 303 гр. София, 23 юли 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесети май през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря………….….Аврора Караджова…........и в присъствието на прокурора……………..…..Мария МИХАЙЛОВА…..изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 392 по описа за 2013 г. Производството е образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура гр. Велико Търново срещу присъда, постановена по внохд № 144/12г. на Апелативен съд гр. Велико Търново. В протеста се релевират се касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК. Атакува се оправдателната част на присъдата по отношение на подсъдимите Ю. С. и И. М., която според прокурора е постановена в нарушение на закона; както и частта, с която е потвърдена първоинстанционната присъда касателно наложените на подсъдимите наказания и приложението на чл.66 от НК, което прокурорът счита за явна несправедливост на наказанието. Предлага се присъдата да се отмени в оправдателната й част, делото да се върне за ново разглеждане и наложените наказания на подсъдимите да се увеличат. В допълнително изложение към протеста оплакванията се доразвиват, като се предлага ВКС да осъди оправданите подсъдими и им наложи съответни наказания – лишаване от свобода и конфискация. Пред касационния съд представителят на ВКП поддържа протеста частично - по т.1 и т.3 от допълнителното изложение. Счита, че по отношение на свидетелите В. и Я. е било извършено престъпление по чл.211, във вр. с чл.209, ал.1 от НК, докато такова не е налице по отношение на съдиите по вписванията, тъй като последните не могат да бъдат обект на такава измама. Не поддържа протеста и в частта относно искането за произнасяне на ВКС по реда на чл.354, ал.5 от НПК. Срещу присъдата е постъпила и касационна жалба от адв. В. В. – защитник на подсъдимия Ю. С. срещу присъдата в частта й, с която е потвърдена първоинстанционната присъда, с която подсъдимият е признат за виновен за извършено престъпления по чл.206 от НК. В жалбата се сочат всички касационни основания. Твърди се, че с осъждането на С. за това престъпление били нарушени процесуалните правила, доколкото в обвинителния акт не били описани разпоредителни действия на подсъдимия с инкриминираната сума, а тъй като доказателства за разпореждане със сумите не били събрани в хода на съдебното дирене, е налице и нарушение на закона. Настоява се за отмяна на присъдата в посочената част и оправдаване на подсъдимия или алтернативно - за намаляване на наложеното му наказание. В допълнително изложение към жалбата доводите се излагат в пълнота. Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия С. – адв. В. пледира за оставяне на протеста без уважение и за уважаване на жалбата по изложените в нея съображения. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда на Окръжен съд гр. Русе № 54 от 28.11.2011г., постановена по нохд № 57/11г., подсъдимият Ю. С. С. бил признат за виновен в това, че : І. През периода - началото на месец февруари 2002г. до 28.02.2003год. в [населено място] и [населено място], при условията на продължавано престъпление, на четири пъти, сам и в съучастие с И. Т. М., като подбудител и помагач на И. Т. М., с цел да набави за себе си и за И. Т. М. имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение у следните лица: 1. у съдия по вписванията при Служба по вписванията - Русе – че [фирма] - Русе е заплатило държавна такса за вписване на нот.акт № 200, том ХI, дело № 2723/2002 г. по описа на Служба по вписванията - Русе в размер на 2419, 21 лева; 2. у съдия от Окръжен съд - Плевен – че ищецът по т.д.№173/2002 г. по описа на Окръжен съд - Плевен - [фирма] - Русе е заплатил държавна такса по искова молба в размер на 1287 лева; 3. у съдия при Окръжен съд-Русе - че З. Ф. В. е заплатила държавна такса в размер на 1090 лева за завеждане на гр.дело №1169/2002г. по описа на Окръжен съд - Русе, и 4. у Р. Ч. Я. – Областен управител на област Русе, че И. Т. М. е собственик на недвижими имоти в [населено място]: двуетажна масивна сграда, намираща се в [населено място], [улица] [улица], цялата със застроена площ от 182, 25кв.м. и на 284/1164 идеални части от поземлен имот №1502 в кв.264 по кадастралния план на [населено място] от 1985г., заедно с построената в имота част от двуетажна масивна сграда със застроена площ от 216кв.м., като е придобил собствеността върху тях чрез покупко-продажба по нот.акт №38/05.12.1947г. том VII, регистър №2272,нот.дело №2305/1947г. и по нот.акт №114/15.12.1947г. том VII, регистър №2480, нот.дело №2515/1947г., двата акта по описа на Русенския Областен съд и с това причинил имотни вреди в общ размер на 727796, 21 лева /седемстотин двадесет и седем хиляди седемстотин деветдесет и шест лева и двадесет и една стотинки/, от които: 4796, 21 лева на държавния бюджет и 723000 лева на българската държава, като измамата е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл.211, пр.1, вр. чл.209, ал.1, вр. с чл.20, ал.3 и ал.4, вр. чл.26, ал.1 /изм./ вр. чл.2, ал.2 и чл.54 от НК, му било наложено наказание от пет години и два месеца „лишаване от свобода”, като бил признат за невинен и оправдан за стойността на предмета на престъплението над посочения; по квалифициращото измамата обстоятелство, да е извършена от две или повече лица, сговорили се предварително – чл.210, ал.1, т.2 от НК; както и да е възбудил и поддържал заблуждение у З. Ф. В., че е завел и се води гражданско дело за промяна на нейния ЕГН, по което има постановено решение, с което й причинил имотна вреда в размер на 500 лв. ІІ. В периода от 30.04.2002год. до 19.11.2002год., в условията на продължавано престъпление – на четири пъти, в [населено място], противозаконно присвоил чужди движими вещи – пари – 4421, 21 лева, собственост на [фирма] - Русе, които владеел, поради което и на основание чл.206, ал.1, вр. с чл.26, ал.1 /изм./, вр. с чл.2, ал.2, вр. с чл.54 от НК, му било наложено наказание от две години лишаване от свобода, като бил оправдан относно стойността на престъплението над посочената стойност. На основание чл.23,ал.1 от НК, на подсъдимия Ю. С. С. било наложено най-тежкото от определените наказания „лишаване от свобода”, в размер на пет години и два месеца, при първоначален „строг” режим, в затворническо заведение от закрит тип. Със същата присъда подсъдимият И. Т. М. бил признат за виновен в това, че през периода от 13.11.2002 г. до 28.02.2003г. в [населено място], като извършител, в съучастие Ю. С. С., подбуден и подпомогнат от Ю. С. С., с цел да набави за себе си и за Ю. С. С. имотна облага, възбудил заблуждение у Р. Ч. Я. – Областен управител на област Русе, - че И. Т. М. е собственик на недвижими имоти в [населено място]: двуетажна масивна сграда, намираща се в се в [населено място], [улица] [улица],, цялата със застроена площ от 182, 25кв.м. и на 284/1164 идеални части от поземлен имот №1502 в кв.264 по кадастралния план на [населено място] от 1985г., заедно с построената в имота част от двуетажна масивна сграда със застроена площ от 216кв.м., като е придобил собствеността върху тях чрез покупко - продажба по нот.акт №38/05.12.1947г. том VII, регистър №2272, нот.дело №2305/1947г. и по нот.акт №114/15.12.1947г. том VII, регистър №2480, нот.дело №2515/1947г., двата акта по описа на Русенския Областен съд и с това причинил на българската държава имотна вреда в размер на 723 000 лева, като измамата е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл.211, пр.1, вр. чл.209, ал.1, вр. с чл.20, ал.2 и чл.54 от НК, му било наложено наказание от три години лишаване от свобода при първоначален „общ” режим, в затворническо заведение от открит тип, като бил признат за невинен и оправдан по квалифициращото измамата обстоятелство, да е извършена от две или повече лица, сговорили се предварително – чл.210, ал.1, т.2 от НК. По протест на Окръжната прокуратура в гр. Русе и жалби на двамата подсъдими било образувано внохд № 144/12г. по описа на Апелативен съд гр. Велико Търново. С присъда № 269 от 13.11.2012г., апелативният съд : - отменил изцяло първоинстанционната присъда за престъплението по чл.211, пр.1, вр. чл.209, ал.1, вр. с чл.20, ал.3 и ал.4, вр. чл.26, ал.1 от НК в осъдителната й част, като подсъдимият Ю. С. С. бил признат за невинен и оправдан по всички четири пункта от това обвинение; както и относно приложението на чл.23, ал.1 от НК; - изменил първоинстанционната присъда в осъдителната й част за престъплението по чл.206 ал.1, вр. с чл.26, ал.1 от НК, като подсъдимият Ю. С. бил признат за невинен за стойността на престъпление за сумата над 3912лв., а изпълнението на наложеното наказание от две години „лишаване от свобода” било отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила.; - отменил осъдителната присъда срещу подсъдимия И. Т. М., като го признал за невинен и оправдал изцяло по обвинението по чл. 211, пр.1, вр. чл.209, ал.1, вр. с чл.20, ал.2 от НК. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното : По жалбата на подсъдимия Ю. С. Доводите в жалбата за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като в обвинителния акт не били описани разпоредителни действия със сумите, предмет на обвинението по чл.206, ал.1 от НК са неоснователни. Описаните в обвинителния акт правно релевантни факти по това обвинение са били приети впоследствие за установени от инстанционните съдилища, с изключение на получената сума по РКО № 645/18.06.02г., за която въззивният съд оправдал частично подсъдимия. В рамките на първоинстанционното разглеждане на делото - нохд № 57/11г. по описа на Русенския окръжен съд, обвинението спрямо Ю. С. е било изменено на основание чл.287, ал.1 от НПК, като обвиненията по пунктове 14, 17, 22, 23 и 24 от обвинителния акт са били обединени в рамките на единно продължавано престъпление по чл.206, ал.1 във вр. с чл.26, ал.1 от НК (л.278 от съд. производство). В рамките на така повдигнатото обвинение изрично е посочено изпълнително деяние – присвояване на чужда движима вещ и са описани дати и конкретни суми. На подсъдимия С. и неговия защитник е била дадена възможност да се подготвят по новото обвинение, с което съдът е спазил изискването на чл.287, ал.3 от НПК. Съображенията за допуснато нарушение на закона се свързват с липса на отразяване в мотивите на въззивната присъда на осъществено от С. разпореждане със суми, предоставени му от [фирма] – [населено място] по силата на сключен договор за правно обслужване, което според касатора сочи на липса на съставомерност на обвинението от обективна страна. Така изложените доводи не могат да бъдат споделени. Изпълнителното деяние „присвои” по основния състав на чл.206, ал.1 от НК сочи на отношение на дееца към инкриминираната чужда движима вещ, която владее или пази, като към своя. Присвояването на вещта безспорно може да намери израз във фактическо или правно разпореждане с нея. В съдебната практика на ВС и ВКС на РБ безпротиворечиво е застъпено становището, че изпълнителното деяние на обсебването може да се изрази както в разпореждане с вещта, така и в отказ тя да се върне – р. № 608/12.07.1991г. по н.д. № 445/91г. на І н.о. ; р. № 275/11г. по н.д. № 1424/11г. на І н.о. В последното цитирано решение и в р. № 231/01г. по н.д. 166/01г. на І н.о. е прието, че когато изпълнителното деяние на обсебването се изразява в отказ да се върне вещта, то този отказ също следва да е противозаконен. В конкретния случай въззивният съд е приел за установено, че сумите, които подсъдимият С. е получил на законно основание – за да обслужи правно дружеството по силата на сключен договор, в действителност не са били употребени за внасяне на такси и разходи и са останали в негово владение. Използването от страна на подсъдимия на неистински и преправени разходно - оправдателни документи, създаващи привидно впечатление, че сумите са били изразходвани по предназначение, сочи на реализирано изпълнително деяние на престъплението по чл.206, ал.1 във вр. с чл.26, ал.1 от НК, изразено в отказ от връщането на дадените парични суми. Същите правни изводи са били изложени в мотивите на въззивната присъда, с които касационният съд се съгласява. Наложеното наказание на подсъдимия С. за това престъпление е две години „лишаване от свобода”, изпълнението на което е отложено от въззивния съд на основание чл.66, ал.1 от НК за срок от четири години. При определянето на наказанието са били отчетени всички смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, поради което не са налице основания за допълнително смекчаване на отговорността. С оглед изложеното касационният съд намери жалбата на подсъдимия С. за неоснователна. По протеста на Апелативна прокуратура гр. Велико Търново Преди да разгледа по същество протеста на прокуратурата, касационната инстанция намери, че следва да определи пределите на касационната проверка. В производството пред касационния съд, с писмо изх.№11-51-1#1 от 02.04.2013г. на Община [населено място], е постъпил акт за смърт (препис - извлечение), от който е видно, че подсъдимият И. Т. М. е починал на 11.03.2013г. Настъпилата смърт на подсъдимия при неприключило касационно производство предпоставя оставянето на протеста в тази част без разглеждане, отмяна на постановената от апелативния съд нова присъда по отношение на този подсъдим и прекратяване на воденото срещу него наказателно производство на основание чл.24, ал.1, т.4 от НПК. Извън обхвата на касационната проверка остава и обвинението срещу подсъдимия Ю. С. за въвеждане в заблуждение на св. З. В. и причиняването на имотна вреда на последната в размер на 500 лв. По това обвинение, елемент от продължаваното престъпление по чл.211 от НК, подсъдимият е бил оправдан от първоинстанционния съд, което оправдаване е потвърдено с присъдата на въззивната инстанция. Протестът на Апелативната прокуратура (видно както от диспозитива, така и от мотивите) е подаден срещу въззивната присъда, с която подсъдимите са частично оправдани от въззивния съд, размера на наложените наказания и приложението на чл.66 от НК. В т.1 от допълнението към протеста се изразява несъгласие и с частта на въззивната присъда, с която е потвърдена първоинстанционната оправдателна присъда на подсъдимия С. за измама, с пострадала св. З. В.. Такова съображение е изложено за пръв път в допълнението към протеста, извън срока за обжалване на присъдата и не може да бъде предмет на касационна проверка. В тази част протестът следва да бъде оставен без разглеждане. Доводите за допуснато нарушение на закона с оправдаването на подсъдимия С. относно въвеждане в заблуждение на съдия по вписванията и окръжни съдии, че са внесени държавни такси, не постъпили в действителност по сметка на съда, с което е причинена имуществена вреда, са неоснователни. В тази насока в мотивите на въззивната присъда са изложени достатъчно аргументи, които се споделят от касационния съд. В допълнение следва да се отбележи, че цитираните от прокурора научни разработки от специалисти в областта на наказателното право са неотносими към конкретния казус. Не се касае до заверяване на сметки или опростяване на задължения, защото в тези случаи е налице разпореждане със средства от длъжностно лице, в чиято разпоредителна власт се намират тези средства или то е овластено да опрощава задължения. Държавните такси, събирани от съдилищата, се внасят по сметка на ВСС и са част от бюджета на съдебната власт, който макар да е част от бюджета на държавата, е различен от републиканския бюджет. Тези такси са заложени в приходната, а не в разходната част на бюджета на съдебната власт, което води до законосъобразния извод, че несъбираемостта им не представлява щета, а пропусната полза. Аргументите в протеста и допълнението към него за допуснато нарушение на закона от страна на въззивния съд с оправдаването на подсъдимия С. относно престъплението по чл.211 от НК, при което е бил въведен в заблуждение областният управител Р.Я., касационният съд намери за основателни. За да постанови оправдателна присъда, апелативният съд е приел, че собствеността върху одържавени имоти по ЗОЕГПНС, съгласно чл.1 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти, се възстановява по право, поради което не е било необходимо областният управител да прехвърля тази собственост, респективно това не е в неговите правомощия. Тези съждения са принципно верни, но несъответни на фактите, които самият въззивен съд е приел за установени. И. М. се е легитимирал пред св. Я. като лице, на което е възстановена по право собствеността върху двата недвижими имота по силата на чл.1 от ЗВСОНИ, поради което очевидно е било безпредметно да иска от областния управител да му прехвърля собственост, още повече, че последният не е овластен да стори това. Искането на М. чрез пълномощника му адв. Р., подадено до областния управител е за предаване на владението на двата имота. Такъв е предметът и на ревандикационния иск по чл.108 от ЗС, заведен от М. – иск на собственика за връщане на владението върху имотите. С издаването на заповедите за деактуване на двата имота като държавни и предаването им във владение на „собственика” М., областният управител е действал изцяло в кръга на компетентността си, очертана от чл.78, ал.1 от ЗДС и чл. 152 от ППЗДС (отм.). Издаването на тези заповеди и извършването на фактическо разпореждане с имотите, с предаването им във владение на „правоимащия” М. от св. Я., е пряка последица от въвеждането на последния в заблуждение чрез представянето на документи (съответно набавени, а в една част и изготвени от подсъдимия С.), които легитимирали М. като собственик. От фактическа страна е безспорно установено последващото отдаване на имотите под наем, постъпването на сумите от наема по сметка, за която С. бил упълномощен от М. да се разпорежда и управлява, както и получаването от страна на С. на сумата от 35 730лв. От иначе правилно установените факти, въззивният съд е направил неверен извод за липса на елемент от обективната страна на престъплението, което сочи на допуснато нарушение на закона. От обективна страна съставът на престъплението по чл.209 от НК изисква деецът при наличието на специална цел - получаване на имотна облага, да възбуди и/или поддържа заблуждение у физическо лице, като мотивира последното да извърши юридическо или фактическо разпореждане с имущество, от което да последва вреда за измаменото или за друго лице. В конкретния случай в резултат на създадените неверни представи от осигурените от С. и представени от М. документи, че последният е собственик на имотите, областният управител е извършил акт на фактическо разпореждане с държавен имот, предавайки владението и ползването му на М.. Налице е и настъпила вреда за държавата, тъй като приходите от наем са постъпили в патримониума не на действителния, а на привидния собственик. Не могат да бъдат споделени доводите относно принципната невъзможност за постановяване на осъдителен съдебен акт относно получените суми от наем, тъй като такова обвинение не било предявено. Фактическите обстоятелства, описани в обвинителния акт, са идентични с приетите за установени от въззивната инстанция. Обстоятелствата, свързани с получаването на владението върху имотите, сключването на наемни договори, получаването на средства от наемите и размерът на получената от С. сума са факти, съответно описани в обвинителния акт, по които той се защитавал, а стойността на нанесената вреда, посочена в обвинителния акт е по - голяма от стойността на получените суми от наеми. В правомощията на въззивния съд по чл. 337, ал.1, т.2 от НПК е да приложи закон за същото, еднакво или по - леко наказуемо престъпление в рамките на същите факти. Изложеното налага извод, че допуснатото нарушение на закона следва да бъде отстранено при ново разглеждане на делото от въззивната инстанция. Настоящото касационно производство е второ по ред, поради което не е налице хипотезата на чл.354, ал.5 от НПК. Оплакването в протеста за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия С. за престъплението по чл.206 от НК и за отмяна на приложението на чл.66, ал.1 от НК е частично основателно. При определяне на размера на наказанието „лишаване от свобода”, инстанционните съдилища са взели предвид изминалия дълъг период от време от извършване на деянието, като са съобразили и принципа залегнал в чл.2, ал.2 от НК. В протеста не се сочат конкретни съображения, налагащи увеличаване на размера на наказанието, поради което липсват основания за ревизирането му. За да отложи изпълнението на наказанието по реда на чл.66, ал.1 от НК, апелативният съд е отчел единствено чистото съдебно минало на подсъдимия. Това действително е условие, без което нормата е неприложима, но не и единствено такова. Видно от приложената на л.381-383 от първоинстанционното дело справка за съдимост, подсъдимият С. е осъждан четири пъти за документни престъпления (две от които са влезли в сила части от предходна присъда по настоящето дело), и му е наложена административна санкция по чл.78а от НК за упражняване на адвокатска професия, без необходимата правоспособност. Макар към момента на инкриминираното деяние подсъдимият да е бил неосъждан, с оглед проявената престъпна упоритост, целите на наказанието не могат да се постигнат с отлагане на изпълнението му. В частта, относно приложението на чл.66, ал.1 от НК присъдата също подлежи на отмяна. Предвид изложеното и на основание чл.354, ал.3, т.1 и т.3 и ал.1, т.1 и т.2 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивна присъда № 269 от 13.11.2012г., постановена по внохд № 144/12г. по описа на Апелативен съд гр. Велико Търново в частта, с която подсъдимият И. Т. М. е признат за невинен и оправдан по обвинението по чл.211, пр.1, във вр. с чл.209, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 от НК, като на основание чл.24, ал.1, т.4 от НПК прекратява воденото срещу него наказателно производство. ОТМЕНЯ същата присъда в частта, с която подсъдимият Ю. С. С. е признат за невинен и оправдан по п.4 на обвинението по чл.211, пр.1, във вр. с чл.209, ал.1, във вр. с чл.20, ал.3 и ал.4 във вр. с чл.26, ал.1 от НК и в частта, с която изпълнението на наказанието, наложено за престъпление по чл.206, ал.1 от НК е било отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. ВРЪЩА делото в отменената част относно подсъдимия С. на Апелативен съд гр. Велико Търново за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.