Ключови фрази


13

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 270

София, 18.05.2022 год.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесети април през две хиляди и двадесет и втора година в състав:
Председател: Бонка Йонкова
Членове: Ирина Петрова
Десислава Добрева


като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1632 по описа за 2021 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда чл.288 ГПК, образувано по съвместна касационна жалба на ищците П. Д. П. лично и като майка и законна представителка на малолетния Б. П. Д., роден 2010г., на непълнолетната К. П. Д., р.2005г., действаща със съгласието на майка си П. П. и на Н. Д. П. срещу решение № 1097 от 05.04.2021г. по в.гр.д.№ 788/2020г. на Апелативен съд София, ГО, 7 състав, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 4857/2017г. на СГС, 6 състав. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от първите трима ищци искове, квалифицирани по §115,ал.1,т.1 от Закона за застрахователния договор, във вр. с §7,ал., §11, §18, ал.1 от Закона за движение по пътищата и § 253,ал.2 от Гражданския законник на Федерална република Германия, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, търпени от смъртта на П. Р. Н., настъпила в резултат на пътно транспортно произшествие от 20.03.2016г. в [населено място], Федерална Република Германия, виновно причинено от водач, застрахован по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ при ответното застрахователно дружество „ХУК24”АГ със седалище [населено място], Германия. Със същото решение е отхвърлен предявеният срещу същото застрахователно дружество над сумата 5 000лв. до размер от 40 000лв. (частичен иск от вземане в общ размер от 80 000лв.) искът на Н. Д. П., за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за причинени й телесни увреждания от същото транспортно произшествие.
Касаторите се позовават на неправилност на решението, с което са отхвърлени претенциите им, искат отмяната му и уважаването им в предявения размер. Изразяват несъгласие с изводите на съдилищата, че с оглед на приложимото германско право и разпоредбата на § 253,ал.1 от Германския граждански законник, съответно константната съдебна практика по приложението й, правото да бъде поправена неимуществената вреда, причинена от смърт на близък при ПТП, е признато в правния ред на ФРГ само при извънредни обстоятелства, само ако вредата превишава нормалните реакции и неудобства, единствено когато е налице увреждане на здравето поради шок от загубата на близък, причинена при ПТП. Оспорват и изводите за недоказаност на елемент от фактическия състав на § 253,ал.1 от Германския граждански законник - отсъствие на патологично осезаемо душевно заболяване, което надвишава по интензитет обичайните последици. Позовават се на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила поради необсъждане на разпоредбата на §3 на чл.4 от Регламент /ЕО/№ 864/2007 на Европейски парламент и на Съвета от 11.07.2007г. /Рим II/ като считат, че следва да се приложи правото, приложимо към застрахователния договор - договорът, който е в тясна връзка с процесното непозволено увреждане. В този смисъл поддържат, че изводите на въззивния съд, с които е отречено правото на обезщетение, са в противоречие с решението по дело С-22/12 на СЕС. Въвеждат довод, че САС е следвало да осъществи правомощията по чл.26 от Регламента Рим ІІ и да откаже да приложи разпоредбите на немското законодателство, последиците от чието прилагане са несъвместими с българския обществен ред, а правото на лична свобода и неприкосновеност е прогласен от Конституцията на Република България върховен принцип на правата на личността, в унисон с който, българският правопорядък регламентира деликтната отговорност в чл.45 ЗЗД. Позовават се на допуснати процесуални нарушения чрез отказа на съдебния състав да допусне събиране на нови доказателства пред въззивната инстанция - нови свидетелски показания и изслушване на комплексна психолого-психиатрична експертиза, което е довело до неправилни изводи по приложението на материалния закон - чл.52 ЗЗД и §253,ал.2 от Германския граждански закон. Поддържат, че както причинителят на деликта П. Н., така и всички увредени - четиримата ищци, както и загиналият, имат местоживеене и обичайно местопребиваване на територията на България, поради което приложимо е българското материално право. В условията на евентуалност навеждат довод, че ако са налице основанията за прилагане на немското материално право, са налице предпоставките за уважаване на исковете чрез ангажиране на отговорността на ответното застрахователно дружество - застраховател на делинквента: действителен застрахователен договор, покриващ отговорността на водача за причинени на трети лица неимуществени вреди - №§ 1 и § 113 от Закона за задължителната застраховка; наличие на фактическия състав на § 823 от Германския граждански закон - извършване на противозаконно деяние от страна на прекия причинител, нарушил правилата за движение и причинил смърт и телесни увреждания и настъпване на вредоносен резултат в пряка причинна връзка с противоправното и виновно деяние, установено с влязла в сила присъда от Районен съд Делменхорст. Поддържат, че размерът на доказаните искове следва да бъде определен по справедливост при приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД.
В изложението по чл.284,ал.3 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:
1/„Кое е приложимото право при обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди от смъртта на близък (фактически съжител и отглеждащ) при ПТП, настъпило в държава-членка, различна по територия от държавата, на която близките търпят вреди, когато и делинквентът и пострадалото лице, на което са причинени вреди, водещи до летален изход, са български граждани”. Твърди се нарушение на чл. 4, § 3 от Регламент /ЕО/ № 864/2007г. на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г./Рим II/ и противоречие с решение от 24.10.2013 г. по дело С-22/12 на СЕС, с позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
2/„Задължението за покриване от застраховка „Гражданска отговорност“ на вредите, причинени на трети лица от МПС, уредено и гарантирано от правото на общността, различава ли се от обхвата на обезщетяването на тези вреди на основание гражданската отговорност на застрахованото лице, уредено от националното право”. Касаторите се позовават на противоречие с решението по дело С-22/12 на СЕС и наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2, а в условията на евентуалност и на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
3/„Императивна или диспозитивна е нормата на чл.52 33Д и следва ли тя, съгласно чл.16 от Регламент Рим II да се приложи вместо § 253,ал.2 от Германския граждански законник, доколкото последиците от приложението на последната е явно несъвместимо с обществения ред в Република България” при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК.;
4/„Представляват ли съображение за българския обществен ред по смисъла на чл. 26 от Регламент Рим II правилата на чл. 45 и чл.52 ЗЗД, според които, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму (чл.45 ЗЗД), като му заплати справедливо обезщетение (чл.52 ЗЗД) за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането (чл.51 ЗЗД) в случаите, в които чуждата приложима материална норма отрича правото да се претендира обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък, освен в хипотезата, когато тези неимуществени вреди надхвърлят обичайните (скръб, болки и страдания) и представляват психическо заболяване - § 253, ал.2 от Гражданския законник, като наред с това предвижда, че претенциите за тези неимуществени вреди следва да се удовлетворяват с „малко обезщетение“, което по никакъв начин не взема предвид спецификата на конкретните неимуществени вреди, по повод на които се търси обезщетяване; Длъжен ли е бил съдът да се произнесе по въпроса, дали последиците от приложимата норма на немското право са в съответствие с българския обществен ред” при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
5/„Длъжен ли е въззивният съд при произнасянето си по иск по § 253,ал.2 от Гражданския законник за претърпени неимуществени вреди, да взема предвид спецификата на конкретните действащи към датата на ПТП лимити на застрахователни покрития според §4 на немската Наредба за задължителната застраховка гражданска отговорност”. Допълнителна предпоставка не е въведена.
6/„Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани. Допълнителната предпоставка е въведена чрез позоваване на актове по чл.290 ГПК, с които, според касаторите, обжалваният акт е в противоречие.
7и 8/„При разпределяне на доказателствената тежест между страните и по-конкретно в насока, че следва да се приложи немското материално право при решаване на съдебния спор, въпреки че към този момент липсва постъпила съдебна поръчка или друга информация, съдържаща необходимата информация на съответното право за изготвяне на доклада по чл.146 ГПК, следва ли съдът, след постъпване и запознаване със съдебната поръчка с приложимото право по делото, да разпредели доказателствената тежест между страните и изрично да посочи за кои факти и обстоятелства не се ангажират доказателства и доказателствени искания, при условие, че не го е направил изчерпателно при изготвения и приет вече доклад. Длъжен ли е въззивният съд да констатира и отстрани процесуално нарушение, свързано с разпределение на доказателствената тежест съобразно постъпила съдебна поръчка след изготвения доклад по чл.146 ГПК и изрично посочи на страните за кои факти и обстоятелства не се не се ангажират доказателства и доказателствени искания“. Твърди се противоречие на обжалвания въззивен акт с решението по гр.д.№ 674/2012г. на 2 г.о. на ВКС.
В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е констатирала, че с предявените искове първите трима ищци претендират заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от настъпилата на 20.03.2016г. при ПТП в Република Германия смърт на П. Р. Н., живял трайно на съпружески начала с ищцата П. П. и отглеждал малолетните ищци Б. и К., съответно на 6 и 11 години, като свои, а ищцата Н. П. претендира обезщетение за неимуществени вреди за претърпени от същото произшествие телесни увреждания. По делото не е било спорно, че произшествието е настъпило вина на П. И. Н., установена с влязла в сила присъда. След употреба на алкохол - 2.02 промила, Н. е управлявал лек автомобил „БМВ” с немска регистрация, по отношение на който е сключена застраховка „гражданска отговорност” с ответното застрахователно дружество. Водачът е загубил контрол над автомобила, настъпил е удар в крайпътно дърво, след което автомобилът е отскочил и се е установил на паркинг. Установено е, че починалият е пътувал на задната лява седалка, а ищцата Н. П. на мястото до водача. И двамата пътника са били без поставени предпазни колани. По образуваната извънсъдебна претенция застрахователното дружество е отказало изплащане на обезщетение по съображения, че приложимо е германското право, съгласно което, ищците нямат право на парична компенсация за претендираните нематериални вреди.
По спорния пред въззивната инстанция въпрос, решаващият състав е приел, че приложимо за спорното правоотношение е правото на ФРГ. Позовал се е на чл.4,§1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година („Рим II") - приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. Основал е съображенията си и на Решение на Съда на Европейския съюз от 10.12.2015 г. по дело С-350/14, съгласно което, член 4, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година трябва да се тълкува за целите на определянето на приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от ПТП, в смисъл, че вреди, които са свързани със смърт на лице при такова произшествие, настъпило в държавата членка на сезирания съд, и които са претърпени от негови близки роднини с местопребиваване в друга държава членка, трябва да се квалифицират като „непреки последици“ от това произшествие по смисъла на посочената разпоредба. При съобразяване на даденото от СЕС тълкуване на разпоредбата на чл.4, пар.1 от Регламент(ЕО) № 864/2007, съставът на САС е приел за приложимо правото на Федерална Република Германия, където е настъпила пряката вреда от осъществения деликт, а именно смъртта на П. Н. и телесните увреждания на ищцата Н. П..
По спорния пред въззивната инстанция въпрос, произтичащ от приложимото материално право - подлежат ли на обезщетяване нематериалните щети, причинени на първите трима ищци в резултат на смъртта на П. Н., настъпила при пътно произшествие и покриват ли се те от задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, въззивната инстанция е мотивирала, че съобразно приложимото немско материално право обхватът на обезщетяването на тези вреди е ограничен - преживелите починалия лица нямат право на обезщетение за собственото си емоционално страдание, освен в извънредни хипотези, изрично посочени в закона. Позовавайки се на константната съдебна практика (Федерален съд, Нов юридически седмичник 1989, 2317, 2318), САС е посочил, че преживелите починалия лица имат право на обезщетение за болки и страдания само, когато преживяното душевно страдание е патологично осезаемо и когато надвишават обичайните негативни последици по отношение на здравословното състояние от един трагичен случай, т.е. трябва да е налице увреждане на здравето поради шок, вследствие смъртта на близък и доказателствената тежест за наличието на тези извънредни вреди от преживян шок е за преживелите лица. Мотивирано е, че по принцип обезщетението за претърпените от непряка жертва нематериални щети е включено в приложното поле на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на МПС, но само когато претърпените болки и страдания са довели до сериозно увреждане здравето на непряката жертва. Счетено е, че признатото в правния ред на Германия право на поправяне на неимуществената вреда, причинена от загубата на близък при ПТП само при извънредни обстоятелства, само ако превишава нормалните реакции и неудобства вследствие на смърт, настъпила при ПТП, не е в противоречие на правото на ЕС. Обосновано е, чрез позоваване на Решение на съда (втори състав) от 24 октомври 2012г. по дело С-22/12, че задължението за покриване от застраховката „Гражданска отговорност“ на вредите, причинени на трети лица от МПС, се различава от обхвата на обезщетяването на тези вреди на основание на гражданската отговорност на застрахованото лице; докато първото се определя и гарантира от правната уредба на Съюза, второто по същество е уредено от националното право; като се има предвид по-специално член 1, точка 2 от Първа директива, при сегашното състояние на правото на Съюза държавите членки по принцип остават свободни да определят в рамките на режима на гражданска отговорност подлежащите на поправяне вреди, причинени от МПС, обхвата на обезщетението за тези вреди и лицата, които имат право на такова обезщетение.
Обсъдено е, че ищците, претендиращи обезщетение за морални вреди от смърт при ПТП, не доказват наличие на сериозно психично заболяване в резултат на преживения шок от загубата, което е извън нормалните и обичайни болки и страдания при смърт на близък роднина и което има трайни последици. Споделени са изводите на първоинстанционния съд, че по принцип обезщетението за претърпените от непряка жертва нематериални щети е включено в приложното поле на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на МПС, но само когато претърпените болки и страдания са довели до увреждане здравето на непряката жертва, каквото не е установено по спора.
По иска за обезщетяване на неимуществените вреди на четвъртата ищца са изложени мотиви, че на основание §11, изречение последно от Закона за движение по пътищата, във връзка с §253, ал.2 от Германския граждански законник, болките и страданията подлежат на справедливо обезщетяване така, че определеното обезщетение трябва да позволи на ищцата удобства и улеснения, които при всички положения частично да компенсират преживените от нея неудобства. Анализирано е, че размерът на това обезщетение не е нормативно определен в немското право, а се определя от решаващия съд за всеки отделен случай при пълно съблюдаване на относимите за преценката обстоятелства; той следва да бъде пропорционален на вида и продължителността на увреждането; че за определяне на размера и степента на възникналото влошаване на живота, следва да вземат предвид следните факти и обстоятелства: вид и продължителност на преживените болки, протичането на оздравителния процес, необходимостта от медицинско лечение, престоя в болница и физиотерапии за лечение, преживените и/или продължаващите ограничения по отношения на професионални и/или личен живот, както и хроничните телесни повреди, белези или трайно обезобразяване. При отчитане на установените по делото обстоятелства за получените от ищцата Н. П. изкълчвания на ставите и ставните връзки на шийния отдел на гръбначния стълб, водещи до силно изявен болестен синдром, до ограничени и болезнени активни и пасивни движения в рамките на няколко месеца, и счупване на носните кости с охлузване на носа, САС е споделил изводите, че Н. П. е претърпяла сравнително леки телесни увреждания, от които се е възстановила в рамките на няколко месеца, без да са налице остатъчни трайни увреждания на здравето й. Съобразен е и фактът, че същата не е престояла в болница за своето лечение, не са провеждани физиотерапии, нито са доказани преживени професионални ограничения. Потвърден е изводът, че присъдената сума от 5 000 лв.компенсира преживените от нея неудобства.
За неоснователна е счетена насрещната въззивна жалба на застрахователното дружество по отношение приложението на института на съпричиняването. Мотивирано е, че този институт е приложим в немското право при наличие на причинно-следствена връзка между конкретно релевирано допуснато нарушение и подлежащите на обезщетяване вреди, но в конкретния случай не е доказано знанието на пътничката за употребата на алкохол от водача, в чийто автомобил е пътувала, както и, че по делото е установено, че непоставянето на обезопасителен колан не е способствало за получаване на конкретните травми, т.е. нейното нарушение не е в пряка причинна връзка с уврежданията й.

Не са налице предпоставките за допускане на обжалването по поставения първи въпрос от изложението. Неотносимо е позоваването на противоречие с решение С-22/12 на СЕС. Същото не дава отговор на поставения от касаторите въпрос. Въззивната инстанция законосъобразно и уместно се е позовала на тълкуването, дадено в решение по дело С-350/14 на СЕС, в което е разяснено съдържанието на разпоредбата на чл.4,§1 от Регламент ЕО № 864/2007г. /Рим ІІ/ - когато може да се установи, че е настъпила пряка вреда, какъвто обикновено е случаят при ПТП, мястото на тази пряка вреда е релевантният за определяне на приложимото право критерий на привързване, а непреките последици от произшествията са без значение. Претърпените от близките роднини вреди трябва да се считат за непреки последици.
В конкретния случай за отношенията между ищците и немското застрахователно дружество въззивната инстанция е счела за важим общия принцип за приложимото право към извъндоговорните задължения - правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносния факт и къде настъпват непреките последици от този факт, тъй като в конкретния спор, мястото на настъпване на пряката вреда е на територията на ФРГ, както по отношение на непреките последици - вредите, търпени от близките на починалия-първите три ищци, така и по отношение на вредите от телесните увреждания на четвъртата ищца. При позоваването си на изключението на §2 на чл.4 от Регламента Рим ІІ, касаторите игнорират същественото обстоятелство, че лицето, чиято отговорност се търси, е дружество, регистрирано в Германия; при позоваването на изключението на § 3 на чл.4 на Регламента пренебрегват, че „предходното отношение между страните” по смисъла на изречение второ, е застрахователен договор за водачи на мпс с регистрация в Германия, който договор също се урежда от правото на държавата-членка, в която е разположен рискът (чл.7 и чл.7,ал.6 Регламент 593/2008г. на ЕП и Съвета от 17.06.2008г. относно приложимото право към договорни правоотношения - Рим І), т.е. отново от немското право.
По втория поставен въпрос въззивното решение не е в противоречие, а е съобразено с практиката на СЕС. Несъмнено е, че отговорът на въпроса е положителен, в какъвто смисъл са и изложените в обжалвания акт съображения. В решение С-22/12 на СЕС ясно е разграничено, че задължението за покриване от застраховката „гражданска отговорност” на вредите, причинени на трети лица се различава от обхвата на обезщетяването на тези вреди на основание гражданската отговорност на застрахованото лице. Първото се определя и гарантира от правната уредба на Съюза, а второто по същество е уредено от националното право. В диспозитива на решението на СЕС е изведено, че задължителната застраховка гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките на лица, загинали при птп, доколкото обезщетението се дължи по силата на гражданската отговорност, в какъвто смисъл следва да се тълкува чл.3,§1 от Първа Директива, чл.1,§§1 и 2 от Втора директива и чл.1, първа алинея от Трета директива.
В Решение С-300/10 на СЕС е разяснено, че Първа, Втора и Трета директива не целят да хармонизират режима на гражданската отговорност в държавите-членки и че последните са свободни са определят режима на гражданската отговорност, приложим към произшествията при използване на превозни средства. Съгласно решение 277/12 на СЕС държавите-членки гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната национална правна уредба се дължи за неимуществените вреди, претърпени от близки членове на семейството на жертвите на птп, се покрива от задължителната застраховка до минималните суми, посочени в чл.2,§2 от Втора директива. В заключението на Генералния адвокат по дело С-22/12 и С-277/12 е използван изразът „доколкото това обезщетение е предвидено на основание гражданската отговорност на застрахованото лице в приложимото към спора национално право”. В същото заключение е посочено, че ако правото на обезщетение е ограничено с разпоредби, отнасящи се до националния режим на гражданската отговорност при птп, това не би лишило от полезно действие Първа, Втора и Трета директиви относно застраховките гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства.
Третият и четвъртият въпрос, чийто акцент е разпоредбата на чл.16 от Регламент /ЕО/ № 864/2007г. на ЕП и на Съвета („разпоредбите на настоящия регламент не ограничават прилагането на правните норми на държавата на съда, в случаите, когато те са повелителни, независимо от приложимото към извъндоговорното задължение право”) и на разпоредбата на чл.26 („прилагането на разпоредба от правото на държава, определено като приложимо съгласно настоящия регламент, може да бъде отказано, само ако резултатите от това приложение са явно несъвместими с обществения ред на сезирания съд), не са предмет на произнасяне от съдилищата. Доводът за прилагането на особени повелителни норми (чл.16 от регламента) и доводът за несъвместимост с обществения ред на сезирания български съд (чл.26) са въведени за първи път в настоящото касационно производство. Макар това да са правни съображения, на тях касаторите е следвало да се позоват пред инстанциите по същество и именно изводите по приложението им, могат да бъдат предмет на касационна проверка. В първоинстанционното производство и във въззивната жалба на ищците такива правни аргументи не са били въведени. Във въззивната жалба е поддържано е оплакване, че приложимо е българското материално право - чл.432,ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД, а не немското, по съображения, че причинителя на деликта и всички пострадали имат местоживеене и обичайно местопребиваване на територията на България; позовали са се на неправилно приложение на приложимия материален закон - чл. 52 ЗЗД; в условията на евентуалност са поддържали, че ако са налице основанията за прилагане на немското материално право, чрез извода за неоснователност на исковете са нарушени разпоредбите на §115,ал.1,т.1 от Закона за застрахователния договор, във вр. с §7,ал.,§11,§18, ал.1 от Закона за движение по пътищата и § 253,ал.2 от Гражданския законник на Федерална република Германия; твърдели са, че първите трима ищци са установили по делото преживян психически шок от смъртта на П. Р. Н. и това са вреди, които съгласно немското право, подлежат на обезщетяване, а обезщетението за претърпените от четвъртата ищца телесни увреждания е необосновано занижено и несправедливо; че с обжалваното решение чрез прилагане на немския материален закон е отречено правото на обезщетение за вредите от смъртта на близък човек, а този извод е в разрез с европейското право, регламентиращо задължителната застраховка „гражданска отговорност” при използване на мпс - Директива 2009/103/ЕО на Европейски парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно гражданската отговорност при използването на МПС и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС от 25.10.2012г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления; твърдели са, че първата директива задължава държавите членки да предприемат мерки с цел застрахователния договор да покрива всички вреди, причинени на територията на друга държава-членка в съответствие с действащото в последната законодателство.
В обобщение, въпрос, който не е включен в предмета на спора, по който въззивната инстанция не е дължала произнасяне и не се е произнесла, не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването, поради отсъствието на характеристиката му на обуславящ - такъв от значение на изхода на спора по изложените от въззивния съд съображения.
По петия въпрос отсъства въведена допълнителна предпоставка, поради което той не може да бъде предмет на допускане на въззивното решение до касационна проверка.
Шестият въпрос е довод за неправилност поради необоснованост на въззивния акт. Въпросът няма правна характеристика, преценката дали въззивната инстанция е обсъдила всички релевантни обстоятелства за формиране на съответстващи на закона изводи, дали е обосновала кои релевантни за спора факти счита за доказани, може да бъде осъществена единствено във втората фаза на касационния контрол, след като касаторът е обосновал наличието на предпоставките за достигане до този етап на разглеждането на спора по същество, а не в производството по чл. 288 ГПК. Въззивната инстанция е посочила кои факти счита за релеванти при преценката дали вредите на първите трима ищците подлежат на обезщетяване съгласно приложимите материалноправни норми, а несъгласието с тези изводи, не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване.
Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по последните два въпроса, които са основани на тезата за неправилно недопуснати от въззивната инстанция доказателствени искания - изслушване на трима свидетели за установяване на търпените от първите трима ищци морални страдания от загубата на близък човек и назначаване на комплексна съдебно психологична и психиатрична експертизи. Съображенията на въззивната инстанция да откаже събирането на тези доказателства са основани на обстоятелството, че това са искания, които са били заявени още исковата молба и по отношение на тях първоинстанционният съд се е произнесъл.
В доклада си по чл.146 ГПК първоинстанционният съд е указал на страните, че приложимо за спора е немското материално право, и е дал указания на ищците, че следва да установяват всички кумулативни предпоставки на фактически състав на деликта, съобразно немското материално право, както и, че съгласно него, ищците разполагат с право на обезщетение за болките и страданията, претърпени от смъртта на П. Р. Н.. След запознаване на страните с доклада по делото, в съдебно заседание на 05.06.2018г. пълномощникът на ищците се е отказал от изслушването на трима от свидетелите, поддържайки искане да бъде разпитан един-доведен в заседанието. В същото заседание е допуснато изслушване на поисканата комплексна съдебно психологична и психиатрична експертиза на разноски на бюджета на съда, а в хода на производството, с молба от 28.01.2019г., пълномощникът е оттеглил искането си за изслушването й без да изложи съображения. В съдебно заседание на 29.10.2019г. към делото са приобщени материалите, постъпили на 14.02.2019г. по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация от 07.06.1968г. чрез заявка за информация за установяване съдържанието на немското право. Пълномощникът на ищците не е заявил искане за събиране на други доказателства по повод и във връзка с приобщената информация за съдържанието на чуждото право.
При тази установими от материалите по делото факти, отказът на въззивната инстанция да уважи доказателствени искания по отношение на доказателства, които са били допуснати, но не са били събрани пред първоинстанционния съд поради оттеглянето им, не е в противоречие с цитираното решение по гр.д. № 647/2012г. на ІІ г.о. на ВКС. Съображението на въззивната инстанция, че оттеглянето на доказателственото искане не съставлява основания по чл.266,ал.1 и ал.2 ГПК, нито процесуално нарушение на първата инстанция по чл.266,ал.3 ГПК, преодоляващи забраната за сочене и събиране във въззивното производство на доказателства, които страната е могла да представи в първоинстанционното производство, е основано на идентичността на доказателствените искания, които са били поискани, допуснати, впоследствие оттеглени, и отново заявени за събиране пред апелативния съд. Поради това по отношение на тях доводът за неправилно разпределена доказателствена тежест е некоректен, некоректно е и позоваването на нарушение на разпоредбата на чл.146,ал.2 ГПК и чл.146,ал.3 ГПК, тъй като това са процесуални действия, дължими от съда преди събирането на доказателствата. Същественото е, че след приобщаване по делото на материалите от Федералното министерство на правосъдието в Германия (изискани по заявка за информация съгласно Европейската конвенция за обмен на правна информация от 07.06.1968г.), страната не е сезирала съда с искане за събиране на доказателства по реда на чл.147 ГПК, в който случай, общото правило за преклузия по чл.133 ГПК не би било приложимо ако е основано на факт, неузнат до този момент. С такава възможност ищците са разполагали след 08.04.2019г., когато им е връчен препис от превода на юридическата информация, дадена от Федералното министерство на правосъдието, до приключване на съдебното дирене на 29.10.2019г.
При този изход на производството, касаторите следва да заплатят на насрещната страна поисканите и доказани разноски за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение изготвянето на отговор на касационната жалба в размер на 13 348.54лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :

Не допуска касационно обжалване на решение № 1097 от 05.04.2021г. по в.гр.д.№ 788/2020г. на Апелативен съд София, ГО, 7 състав.
Осъжда ищците П. Д. П. лично и като представител на Б. П. Д. и на К. П. Д. и Н. Д. П. да заплатят общо на „ХУК 24”АГ, [населено място], Германия сумата 13 348.54лв. разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: