Р Е Ш Е Н И Е № 301 София, 12 юни 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми май 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при секретаря ............Иванка Илиева............................ и в присъствието на прокурора от ВКП .........Д. ГЕНЧЕВ................, като изслуша докладваното от съдия Павлина ПАНОВА наказателно дело № 917/2013 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалби на защитниците на подсъдимия В. В. Х. срещу въззивно решение № 28, постановено от Апелативен съд – гр. Пловдив на 11.03.2013 г. по ВНОХД № 468/2012 г., с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционна присъда № 74, постановена от Пловдивския окръжен съд на 24.09.2012 г. по НОХД № 2228 по описа за 2011 г., подсъдимият В. Х. е бил признат за виновен по обвинението за това, че на 17.06.2011 г. в [населено място] е направил опит умишлено да умъртви А. П. П., като деянието е останало недовършено по независещи от волята му причини, поради което и на основание чл. 115 вр. чл. 18 ал.1 вр. чл. 55 ал.1 т.1 вр. чл. 58 б.А от НК е бил осъден на пет години лишаване от свобода. Със същата присъда подс. Х. е признат за виновен и по обвинението за престъпление по чл. 339 ал.1 от НК, за което на осн. чл. 54 от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години На осн. чл. 23 от НК е било определено едно общо наказание за двете престъпления в размер на пет години лишаване от свобода, което да бъзе изтърпяно при строг първоначален режим в затворническо общежитие от закрит тип. Касационните жалби, подадени от защитниците на подсъдимия Х., съдържат доводи за наличие на касационните основания по чл. 348 ал.1 т.2 и т.3 НПК. В обхвата на първото основание, визиращо допускането на съществени процесуални нарушения, се сочат припокриващи се доводи за неправилна оценка на доказателствата, доколкото съдът не е направил правилна интерпретация на същите,което е довело до неправилен извод относно механизма на деянието. По същество се иска касационният съд да постанови решение, с което да отмени въззивното решение и да постанови такова, с което подсъдимият да бъде оправдан, като алтернативно се прави и искане за връщане на делото за ново разглеждане на делото или намаляване на наложеното наказание. Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбите, подадени от предходните му защитници по изложените в тях доводи, като акцентира на отказа на въззивния съд да назначи нова комплексна експертиза, която да изясни механизма на възпроизвеждане на изстрелите, което е лишило подсъдимия от възможността да докаже своята теза, че нараняванията върху пострадалия са получени в резултат на борба за отнемане на оръжието, а не на целенасочени изстрели срещу него. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата, като счита, че оплакванията за недопускане на нова експертиза не са съществени, а останалите доказателства по делото са достатъчно убедителни за механизма на деянието, поради което въззивният съд не е допуснал сочените съществени процесуални нарушения и е приложил правилно материалния закон. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимия, с която се иска отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, е основателна. В рамките на пределите на касационната проверка ВКС констатира допуснати от въззивната инстанция особено съществени нарушения на процесуалните правила от вида на тези по чл. 348 ал.3 т.1 от НПК. Върховният касационен съд констатира при проверка на атакувания съдебен акт наличието на съществено процесуално нарушение, изразяващо се в нарушение на принципа на чл. 13 от НПК, изискващ от съда да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина по делото, което е довело до съществено ограничаване на правото на защита на подсъдимия Х.. Постановяването на осъдителна присъда въз основа на показанията на пострадал от престъплението и върху косвени доказателства, какъвто е настоящият случай, не е процесуално недопустимо, ако съдът при анализа и оценката на доказателствата е изследвал цялата доказателствена съвкупност, не е игнорирал нито едно доказателство и едва след това е направил единствено възможния и безпротиворечив извод за механизма на деянието. Настоящият случай обаче разкрива съществени отклонения на съдебните инстанции по фактите от този процесуален принцип. По делото е работено с един изключително стеснен кръг от доказателствени източници – показанията на св. А. П. /пострадал/, обясненията на подс. В. Х. и заключения на експертизи – съдебно-медицинска, балистична и две комплексни съдебно-медицински и балистични. За да кредитира показанията на пострадалия, въззивният съд е приел, че те напълно се потвърждават от заключенията на експертите и мястото на намиране на гилзите и куршумите от проведената стрелба в дома на св.П.. Отказал е да даде вяра на твърденията на подсъдимия за наличие на борба между него и пострадалия за отнемане на оръжието, при която са били произведени изстрели, довели до нараняване на св. П., тъй като е счел, че те не се потвърждават от никое друго доказателство по делото. Същевременно не е приел за основателно възражението на защитата на подсъдимия срещу приемането на комплексната експертиза по делото /л.67-68/. Проверката, осъществена от ВКС, на съдопроизводствените действия на двете инстанции по фактите сочи на извод, че те не са изпълнили задължението си да изследват обстоятелствата по делото обективно, всестранно и пълно, така както ги задължава чл. 13 и чл.14 от НПК. Съдът, който събира доказателства, е длъжен да направи това както „за” обвинението, така и „против” него, което още в по-голяма степен е трябвало да стане в производство, по което разполага с диаметрални по съдържанието си обяснения на подсъдимия и показания на пострадалия. За да кредитира които и да било доказателства и използва същите, съдът трябва да се увери на първо място в достоверността на доказателственото средство, а след това да направи само един възможен извод: че именно това е механизмът на престъпното деяние и друг е невъзможен. Не би могло да се приеме, че съдът е достигнал до обективната истина по делото, ако той е игнорирал част от доказателствата и не е дал отговор нито за тяхната достоверност, нито дали те не позволяват някакъв друг вероятен извод за механизма на престъплението, което би могло да се отрази на приложението на материалния закон. Въпреки назначаването на комплексна медико-балистична експертиза в хода на проведеното въззивно съдебно следствие /л.51-57/, въззивният съд не е разрешил противоречието между основните доказателствени източници, което е било от изключително значение за изхода на делото и отговор на възраженията на защитата, предмет на въззивните жалби и допълненията към тях. На първо място, в противоречие с чл. 144 ал.1 от НК въззивният съд е поставил на експертите въпрос /№1/, който е недопустим, тъй като касае дейността по решаване на делото от съда, а не експертни знания. Дали подсъдимият или пострадалият казват истината по отношение на инцидента от 17.06.2011 г. е въпрос, който не изисква специални знания от областта на науката, изкуството или техниката, а е изцяло правен въпрос, който следва да получи отговор в резултат на аналитичната дейност на доказателствената съвкупност, която следва да се извърши от самия съдебния състав. За правния извод може да послужи експертното заключение, но само с оглед използваните експертни знания в съответните области на вещите лица. На второ място, напълно основателно е било възражението на защитата на подсъдимия срещу приемането на тази експертиза, направено в съдебно заседание от 04.02.2013 г., /л. 67/, тъй като то не е изготвено съобразно изискванията за това. Прочитът на заключението и разясненията на експертите, направени в посоченото заседание пред въззивния съд, категорично насочват на допуснато нарушение на чл. 152 ал.1 от НПК при изготвяне и депозиране на експертизата. Същата съдържа посочване на материалите, които са използвани от експертите, и направените от тях изводи. Въпреки наименованието на последния раздел от нея „обсъждане на данните и заключение”, по същество обсъждане изобщо липсва. Съгласно чл. 152 ал.1 от НПК заключението на експертите трябва да съдържа изследванията, които са извършени, и резултатите, които са получени. По същество това изискване на закона се свежда до обосноваване на експертните заключения и посочване на начина за тяхното достигане. Вярно е, че експертизата не е доказателство в наказателния процес, но то е способ, чрез който посредством специалните знания на експертите се прави извод от едни известни факти за други неизвестни такива. Посочването само на фактите и направените изводи, без да се обоснове пътя на формирането им, е пречка за страните в процеса да проследят начина на достигане до експертните изводи и да организират линията на своята защита. То рефлектира и върху оценъчната доказателствена дейност на съда, като отнема възможността му на преценка по чл. 154 от НПК. В резултат на това са дадени изключително декларативни отговори на въпросите, които по никакъв начин не са спомогнали за достигане до обективната истина по делото. Основният довод на подсъдимия, последователно застъпван от него от досъдебното производство, пред първата и пред въззивната инстанции, е, че нараняванията по пострадалия са получени изцяло по време на борба между двамата, а не са в резултат на целенасочени изстрели, произведени от него. Той не е получил категоричен и подкрепен от доказателствата по делото отговор. Не е спорно по делото, че поради действията на самия пострадал, който след деянието е изхвърлил дрехите, с които е бил облечен, е значително затруднен отговорът на въпроса за отстоянието, от което са произведени изстрелите. Въпреки проведения оглед на местопрестъплението /л.40-41 от дос. произв./, в изготвения протокол липсва описание на точните размери на кухненското помещение /където според обвинението са произведени изстрелите срещу пострадалия/, но с оглед приложения фотоалбум и показанията на св. А. П. би могло да се направи извод за изключително малки размери. Свидетелят П. в показанията си пред съда /л.111 от първоинст. дело/ е заявил: „В. стреля в мен от разстояние от около 70 см. Беше си протегнал дясната ръка напред, хоризонтално по отношение на рамото”. В същото време в разясненията си пред съда /л.129/ съдебният лекар изрично е заявил, че „...попаденията в предна дясна гърда не могат да се получат така, както обяснява пострадалият П., ако са лице в лице, а ако П. се наведе с глава срещу стрелящото лице. Навеждането трябва да е значително, почти с глава към стрелящия, малко по-малко от 90 градуса”. Този извод обаче категорично противоречи на даденото заключение под № 2 в експертизата, депозирана в хода на въззивното производство /л.56/, че „вида и разположението на огнестрелните наранявания по св. П. не противоречи да са получени по начина, съобщен от него”. Очевидно е противоречието между самите експертни изводи, от една страна, и показанията на пострадалия П.. При това положение изводите на въззивния съд, че показанията на пострадалия се потвърждават от експертните заключения, е необосновано и е резултат от непълен анализ на доказателствената съвкупност. Налице е противоречие в мотивите на въззивния съдебен акт, според който показанията на пострадалия се потвърждават и от косвени доказателства – намерените гилзи и куршуми на местопрестъплението, и експертните заключения на балистичните експертизи. Вещото лице Г. в разпита си пред първоинстанционния съд /л.196, 199/ многократно е заявил, че с експертизата си е в състояние да определи траекторията на изстрелите, но не и от какво положение е стреляно – статично или динамично, както и в какво положение е бил стрелецът. Този извод е закрепен и в КМБЕ от въззивното производство – отговор на въпрос №7 /л.57/. Следователно местонахождението на гилзите и куршумите, както и следите от рикошет по стените на кухнята в жилището на пострадалия не биха могли да бъдат сигурна основа за направата на изводи, че показанията на св. П. за механизма на причиняване на огнестрелните му наранявания са достоверни. Въззивният съд е игнорирал заключението на същата експертиза на въпрос № 4. При цялата условност на годността на това експертно заключение /която беше посочена по-горе/, в отговора на този въпрос се съдържа извод за наличие на увреждания по тялото на пострадалия, които е възможно да са получени при борба между двамата. Те са посочени в СМЕ /л.89-90 от дос. произв./ и обективно са представлявали охлузвания и кръвонасядания по главата, шията, гръдния кош и крайници. Техният брой и разположение е следвало да бъдат съпоставени с показанията на самия пострадал, който твърди за кратко боричкане с подсъдимия и то завършило с неговото надмощие, както и с обясненията на самия подсъдим, който заявява значително по-дълга борба между двамата, протекла както в кухнята, така и в коридора и спалнята на жилището. При положение, че съдът е направил изводите си относно механизма на деянието само върху част от доказателствените източници, а други изобщо не е обсъждал, въпреки че отговорът дали са достоверни и следва ли да насочват към същия или друг извод за начина на получаване на огнестрелните наранявания на пострадалия е бил решаващ за изхода на делото по въпросите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, то изводите на съда за безпротиворечивост на доказателствените материали и наличието само на един извод – че подс. В. Х. целенасочено е стрелял в пострадалия, са направени в нарушение на процесуалните правила, задължаващи съда да разкрие обективната истина по делото. / чл. 13 и чл. 107 от НПК/. Поради това упрекът в касационната жалба на защитника на подсъдимия за едностранчив и избирателен подход при събирането и проверката на доказателства не е лишен от основание, а той е рефлектирал и върху доказателствено-оценъчната дейност на съда. С оглед на изложените пропуски и противоречия в доказателствената съвкупност, които не са отстранени от страна на въззивния съд, се налага сериозно съмнение, че е достигната обективната истина по делото, поради което ВКС приема, че в производството по делото въззивният съд не е изпълнил задължението си по чл. 13 от НПК. В същото време е била налице възможност за използване на доказателствени способи, които да доведат до лична и непосредствена преценка на съдебния състав относно възможността някои факти да се осъществят по начините, които твърдят пострадалият и подсъдимият. Един от тях, макар и поискан от защитата, /л.199 от първоинст. произв./, е отхвърлен от съда, но той би могъл да се окаже единственият, който да реши въпроса за достоверността на доказателствените източници. При противоречивостта на изводите на експертизите и при тяхната категоричност, че не могат да се ангажират със заключение за позицията на оръжието и стрелящия, използването на следствения експеримент /чл.166 НПК/ се явява единственият доказателствен способ за достигане до обективната истина чрез проверка и уточняване на доказателствата, изхождащи от участвалите в инцидента лица. Провеждането на същия с участие на експерти от различни области на науката и техниката би изяснило в максимална степен в условията на непосредственост на противоречията по делото. След неговото провеждане следва да се използва възможността за назначаване на комплексна експертиза с участието на експерти медици, балистици, криминалисти, която като отчете резултатите от следствения експеримент, техническите параметри на жилището, в което е проведена стрелбата /кухня, коридор и спалня/, ръста на пострадалия и подсъдимия, мястото на намиране на гилзите и куршумите и мястото на рикошетите, както и нараняванията по телата на подсъдимия и пострадалия, да посочи местата, от които са възпроизведени изстрелите, положението на телата на стрелящия и другото лице, позицията на оръжието, както и механизма на получаване на трите прострелни наранявания на А. П.. След извършване на тези процесуално-следствени действия, съдът следва отново да извърши пълна оценка на доказателствата, въз основа на която да направи отново извод за фактите по делото и приложимия материален закон спрямо тях. Констатираните съществени процесуални нарушения представляват касационно основание по чл. 348 ал.1 т. 3 вр. ал.3 т.1 от НПК. Те по естеството си са отстраними чрез провеждането на ново съдебно производство пред втората инстанция по фактите, което налага отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд от стадия „Допускане на доказателства”. В хода на новото разглеждане при провеждането на въззивно съдебно следствие и при оценката на събраните доказателства следва да се отстранят всички констатирани нарушения. ВКС не намира за необходимо да обсъжда доводите за неправилно приложение на материалния закон, но те следва да бъдат взети предвид при новото разглеждане на делото. Настоящият съд констатира неправилно приложение на материалния закон относно чл.60 ал.1 и чл. 61 т.2 ЗИНС с оглед наложения размер на наказанието лишаване от свобода на подсъдимия, но същото следва да бъде отстранено с оглед изхода на делото при новото му разглеждане. Ето защо и на основание чл. 354 ал.1 т.4 от НПК ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІІ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 28 от 11.03.2013 г., постановено по ВНОХД № 468/2012 г. по описа на Пловдивски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.