Р Е Ш Е Н И Е № 9 гр. София,27.02.2020г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и двадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№62 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. По жалба на касатора „Юробанк България“ АД, гр. София, е допуснато касационно обжалване на решение №92 от 18.05.2017г. по т.д. №105/2017г. на Русенски окръжен съд, ТО, в частта, с която е потвърдено решение №1685 от 30.12.2016г. по гр.д.№5989/2015г. по описа на Русенски районен съд, в частта, с която е признато за установено, че клаузата на чл.3, ал.1 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL31880/18.12.2007г., е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.146, ал.1 във вр. с чл.143 от ЗЗП, като неравноправна. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при противоречие с приетите по делото доказателства и приложимите законови разпоредби. Поддържа, че съдът не е установил наличието на кумулативно дадените в закона предпоставки за обявяване на клаузите в договора за кредит за неравноправни, по смисъла на чл.146 ал.1 вр. с чл.143 от ЗЗП. Излага несъгласие с изводите на решаващия въззивен състав, че договорните клаузи не са индивидуално уговорени, по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП. Според касатора фактът, че ищецът не се е възползвал от гарантираната му от закона възможност да изрази становище по договорните клаузи, да отправи предложения и искания за промени и дори да изрази несъгласие с тях, не означава, че е бил лишен от възможност да го направи. Касаторът твърди, че с предявената искова претенция се цели косвено съдът да промени постигнатата между страните обща воля и съгласие, без да са* налице изрично предвидените законови хипотези в нормите на чл.299 от ТЗ, чл.300 от ТЗ, чл. 307 от ТЗ и т.н. Подчертава, че банката е изпълнила задължението си по чл.59 от ЗКИ за ясно и разбираемо формулиране на условията по кредита, както и че уговорка за определяне на годишния лихвен процент по кредита, чрез няколко компонента, единият от които е променлива величина / в случая базовия лихвен процент (БЛП) / не е в противоречие с нормата на чл.58, ал.2 от ЗКИ. Посочва, че с прогласяване нищожността на чл.3, ал.1 от договора чрез съдебното решение се трансформира характерът на сделката от договор за кредит по ТЗ в договор за безлихвен паричен заем по ЗЗД, без да са налице изрично предвидените законови хипотези в нормите на чл.299 от ТЗ, чл.300 от ТЗ, чл.307 от ТЗ и т.н., което е довело до нарушение на разпоредбата чл.430 ал.2 от ТЗ. Ответникът Б. Л. К. оспорва касационната жалба и моли обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Твърди,че при тълкуване волята на страните, изразена в текста на клаузите на чл.3 ал.1 и чл.3 ал.5 от процесния договор за кредит, постигнатото съгласие между страните е за променлива годишна лихва, представляваща сбор от базовия лихвен процент на банката, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка, като в чл.3 ал.5 е прието, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Изтъква, че никъде в договора не е посочено как и по каква причина е допустимо изменението на базовия лихвен процент, не е направена препратка към някакви правила или методология за определяне на базов лихвен процент, не е посочено от какви признаци се влияе този процент. Поради това счита, че и двете клаузи – на чл.3 ал.1 и чл.3 ал.5 от процесния договор са сключени във вреда на потребителя, като се създава неравновесие между неговите права и задължения от една страна, и тези на банката, от друга, с което са нарушени изискванията за добросъвестност при сключването на договорите. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което са признати за нищожни клаузите на чл.3, ал.1 и ал.5 от сключения между страните Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL31880/18.12.2007г., въззивният съд е приел, че съгласно договора подборът на обективните критерии, които следва да се вземат предвид при определяне на базовия лихвен процент на банката, е предоставен на субективния избор на търговеца. Изтъкнал е, че това създава възможност на банката абсолютно произволно да определи начина, по който ще изчислява БЛП и така едностранно да определи съдържанието на договора. Посочил е, че това представлява неравноправност по смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП и не може да попадне в изключението на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП. Счел е за неоснователно и направеното възражение, че липсва неравноправност по смисъла чл. 143, т.10 и т.12 от ЗЗП, доколкото е предвидена възможност потребителят да се откаже от договора чрез предсрочното погасяване на кредита. Посочил е, че предвиденото в договора право на предсрочно погасяване на кредита е обвързано със заплащане на допълнителна такса в размер на 4% върху размера на предсрочно погасената главница при частично или пълно предсрочно погасяване, като по този начин се създава тежест за потребителя, каквато разпоредбата на чл.143, т.12 от ЗЗП не допуска. С определение №427/01.08.2019г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по въпроса относно критериите, на които трябва да отговаря клаузата за възнаградителна лихва в договор за кредит. По поставения въпрос е налице практика на ВКС, обективирана в посочените в определението по чл.288 от ГПК решения №384/29.03.2016г. по т.д. № 2520/2016г. на ВКС, IІ т.о., решение №205/07.11.2016г. по т.д.№154/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №144/08.11.2017г. по т.д.№2155/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и служебно известното на настоящия състав решение №87/06.11.2019г. по т.д.№848/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. В същите се приема, че уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл.145, ал.2 от ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора. Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори, съставите на Върховния касационен съд са посочили, че промяната на цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са подробно разписани в договора, както и методиката на банката за изменението да е част от договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора да липсва възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на услугата. При конкретна преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора, е прието, че е спазено изискването за яснота и разбираемост. Съображенията са изведени от възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл.430, ал.1 във връзка с ал.2 от ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. В решение №92/09.09.19г. по т.д.№2481/17г. на ВКС, ІІ т.о. е направено разграничение, че клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП и нищожна съгласно чл.146 от ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер. Настоящият състав на ВКС изцяло споделя изложените разрешения в практиката на касационната инстанция. По основателността на касационната жалба: Клаузата на чл.3, ал.1 от сключения между страните Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL31880/18.12.2007г. предвижда, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1,15 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 4,5%. В ал.2 е предвидено, че дължимите лихви се начисляват от датата на първото усвояване на суми по кредита. С тази клауза е определен размерът на годишната лихва за усвоения кредит, като този размер е ясно посочен и се равнява на 5,65%. Следователно клаузата съдържа конкретизирано по размер задължение на длъжника и доколкото касае основния предмет на договора – възнаградителната лихва по договора за кредит, и е формулирана по ясен и разбираем начин съгласно изискването на чл.145, ал.2 от ЗЗП, тя не следва да се преценява като неравноправна. Извършвайки преценка за критериите за определяне наличието на неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително по смисъла на ЗЗП, въззивният съд не е разграничил съдържанието на отделните клаузи от договора за кредит и произтичащите от тях правни последици. Съдът е изложил като основание за нищожност на чл.3 ал.1 и на чл.3 ал.5 липсата на предвидени обективни критерии при определяне на БЛП от страна на банката, което създава възможност за произволно едностранно определяне на съдържанието на договора. Не е отчетено, че правото на банката за едностранна промяна на базовия лихвен процент и начинът, по който тя се осъществява, са предвидени в клаузата на чл.3 ал.5 от договора, докато в чл.3, ал.1 от договора изрично е посочен приложимият размер на базовия лихвен процент към момента на сключването му. Съответно липсата на ясни правила за условията и методиката, при които банката може да променя този размер до пълното погасяване на кредита, са относими единствено към клаузата на чл.3 ал.5 от договора и неправилно са преценени от съда като пороци, водещи до нищожност и на чл.3 ал.1 от същия договор. Следва да се споделят доводите на касатора, че уговорената с чл.3, ал.1 от договора за кредит годишна лихва е ясно и категорично определена. Обстоятелството, че лихвата се определя от два компонента – базов лихвен процент и надбавка, всеки от които е посочен като стойност, не внася неяснота, тъй като за средния потребител е разбираемо, че общият размер на лихвата представлява сбор от двата елемента и се изисква само прилагане на едно аритметично действие за изчисляването й. Потребителят могъл да разбере обхвата на своето задължение в оспорената клауза на договора, като независимо, че не е знаел как банката определя базовия си лихвен процент, той е бил осведомен за размера на този процент към сключването на договора и се е съгласил да дължи възнаграждение в конкретно посочения размер. Липсата на информация за факторите и методологията за изменение на базовия лихвен процент на банката има значение само за евентуалната едностранна промяна на уговореното възнаграждение, каквато уговорка не е направена в оспорената клауза на договора. Посочването на лихвата, при която се сключва договорът, представлява изпълнение на изискванията по чл.58 ЗКИ и е в съответствие с принципа за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения. При запазване на тази клауза и премахване от договора на неравноправните клаузи за изменение на лихвата, банката не може да променя едностранно базовия лихвен процент и това е валидният, според определението в договора, лихвообразуващ компонент. Основателни са и доводите в касационната жалба, че заплащането на лихва от кредитополучателя, е престация, съставляваща съществен елемент на договора за банков кредит и представлява дължимото на търговеца възнаграждение за предоставените от него услуги. Премахването изцяло на клаузата за определяне на лихвата по кредита, при изрична и ясна уговорка за възнаграждение, с определена абсолютна стойност към момента на сключване на договора, би изключило възмездния му характер. Предвид изложеното въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част следва да бъде отменено като неправилно, като бъде отхвърлен предявеният от Б. Л. К. иск за обявяване на клаузата на чл.3, ал.1 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL31880/18.12.2007г., за нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.146, ал.1 във вр. с чл.143 от ЗЗП, като неравноправна. В останалата част въззивното решение е влязло в сила. Предвид изхода на спора, на касатора следва да бъдат заплатени направените в трите инстанции разноски по съразмерност. По делото са предявени седем отделни иска, от които пет установителни иска за установяване нищожност на клаузи от сключения между страните договор за кредит и два осъдителни иска по чл.55 ал.1 от ЗЗД. Всички искове са уважени от първоинстанционния съд, като първоинстанционното решение е потвърдено изцяло от въззивния съд. Подадена е касационна жалба срещу цялото въззивно решение, като е допуснато касационно обжалване в частта по единия от установителните искове. Поради това ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на касатора разноски за държавна такса за възизвното и касационното производство в размер на 84,30 лева, както и разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и за въззивното производство в размер общо на 342,80 лева, съответно на изхода на производството по отхвърления установителен иск. Разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция не следва да бъдат присъждани, доколкото не са представени доказателства за извършването на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 от ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №92 от 18.05.2017г. по т.д. №105/2017г. на Русенски окръжен съд, ТО, в частта, с която е потвърдено решение №1685 от 30.12.2016г. по гр.д.№5989/2015г. по описа на Русенски районен съд, в частта, с която е признато за установено, че клаузата на чл.3, ал.1 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL31880/18.12.2007г., е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.146, ал.1 във вр. с чл.143 от ЗЗП, като неравноправна, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. Л. К. [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], вх.3, ет.4, ап.11, срещу „Юробанк България" АД,[ЕИК], [населено място], [улица], иск за прогласяване на клаузата на чл.3, ал.1 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL31880/18.12.2007г., за нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.146, ал.1 във вр. с чл.143 от ЗЗП-+, като неравноправна. ОСЪЖДА Б. Л. К. [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], вх.3, ет.4, ап.11, да заплати на „Юробанк България" АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], разноски в размер на 427,10 лева / четиристотин двадесет и седем лева и десет стотинки/. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.