О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 579

гр. София, 05.11.2020 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА

изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2806 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Н. Начкебия, представлявана от адв.В. В., срещу решение № 84 от 24.07.2019г. по в.т.д. № 167/2019г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 113 от 26.03.2019г. по т.д. № 492/2018г. на Бургаски окръжен съд, Първо гражданско и търговско отделение. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен искът на касаторката за осъждане на „Ес Пи Ви – Сарафово“ ЕООД да заплати сумата от 33 168 евро – главница, явяваща се престирана на отпаднало основание по развален предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот № 195 от 01.04.2010г., със страни: Н. Нечкебия, в качеството на бъдещ купувач, и „Ей Ем Джи“ ООД, като обещател и праводател на „Ес Пи Ви – Сарафово“ ЕООД.
Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразява становище относно необосноваността на извода на въззивния съд за промяна в предназначението на имота – предмет на предварителния договор. Поддържа, че съдът е допуснал процесуални нарушения, изразяващи се в приемането на доказателства след изтичане на преклузивния срок за представянето им по чл.370 ГПК, необсъждане на всички доказателства и възражения на страните и отказ за прилагане на императивната правна норма на чл.177, ал.1 и ал.2 ЗУТ. Твърди необоснованост на извода за неоснователно отклоняване на предложението за сключване на окончателен договор. В тази връзка поддържа, че наличието на незаличена ипотека върху обещания имот накърнява интереса й от запазване на предварителния договор. Твърди необоснованост на извода относно липсата на забава на ответника по смисъла на чл.87, ал.1 и ал.2 ЗЗД. Поддържа, че причината за отказ от сключването на окончателен договор е виновното поведение на дружеството – обещател, което не е изпълнило задължението си по предварителния договор да продаде апартамент без вещни тежести.
В изложението си по чл.284, ал.1, т.3 ГПК касаторката твърди наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:
1. Въпрос относно задължението на съда по чл.12, чл.235, ал.2, чл.236, ал.2 ГПК да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги прецени не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка, да съобрази доводите и възраженията на страните по вътрешно убеждение и да изложи мотиви в тази връзка, в които мотиви на въззивния съд да се съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни съображения защо съдът, и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни, респ. неоснователни. Позовава се на решение № 73 от 05.07.2018г. по гр.д. № 3228/2017г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 281 от 29.11.2017г. по гр.д. № 5235/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о.
2. Въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност, което произтича от задължението му, регламентирано пряко от разпоредбата на чл.121, ал.2 на КРБ, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235, чл.236, чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, и в тази връзка, може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи, а не върху всички, без да изложи съображения защо отхвърля част от тях като неоснователни, а други приема? Твърди, че по въпроса въззивният съд не е съобразил решение № 338 от 27.03.2018г. по гр.д. № 706/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 76 от 16.05.2017г. по гр.д. № 2926/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о.
3. Въпрос относно задължението на съда да приема доказателства и възражения само в преклузивния срок, визиран в чл.370 ГПК. Поддържа противоречие по въпроса на въззивното решение с т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
4. Въпрос относно отказа на съда да приложи императивна правна норма, каквато е чл.177, ал.1 и ал.2 ЗУТ, тъй като е установена в публичен интерес, доколкото регламентира допускане до експлоатация само на доказано законно изградени обекти. Твърди, че по въпроса въззивният съд се е отклонил от т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по тълк.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.
5. Представлява ли незаличена ипотека върху обещан за продажба имот към момента на поканата за нотариално оформяне на сделката пречка за финализиране на сделката и съответно – правомерно основание за отказ да се сключи окончателен договор поради неговата безполезност именно поради наличие на незаличена ипотека? Поддържа противоречие по въпроса на въззивното решение с решение № 22 от 03.04.2013г. по т.д. № 821/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 57 от 17.07.2013г. по т.д. № 29/2012г. на ВКС, ТК, I т.о.
6. Обвързано ли е възникването и упражняването на правото да се развали договорът по реда на чл.87, ал.1 и ал.2 ЗЗД с настъпването на негативни последици за кредитора от неизпълнението? Позовава се на решение № 203 от 30.01.2012г. по т.д. № 116/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.
Ответникът „Ес Пи Ви – Сарафово“ ЕООД, [населено място] оспорва касационната жалба. Поддържа, че касаторката не е поставила конкретен правен въпрос, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС. Счита, че поставените в изложението първи и втори въпроси представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение, трети и четвърти въпроси не са обсъждани от въззивния съд, а приложената към пети и шести въпроси съдебна практика е неотносима към конкретния казус. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за безспорно, че на 01.04.2010г. Н. Н. Начкебия и „Ей Ем Джи“ ООД са сключили предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот – апартамент № 195, срещу цена от 33 168 евро, без предвиден краен срок за изпълнение. На 28.04.2010г. е подписан анекс, с който падежът на третата вноска от продажната цена е променен от 20.04.2010г. на 30.06.2010г. Страните са постигнали съгласие да бъде определен срок, в който продавачът да изгради и да пусне в експлоатация бл.3/С до 30.07.2010г., както и да снабди сградата с Акт № 16, след което да прехвърли правото на собственост върху имота. Апелативният съд е констатирал, че ищцата е заплатила в срок цената на имота, ползвала го е след сключването на предварителния договор, плащала е такси за поддръжка и консумативи за ползването му, както и че е поканена да подпише окончателен договор, но е отказала. Констатирал е още, че „Ес Пи Ви – Сарафово“ ЕООД е встъпил в правата и задълженията на обещател по процесния предварителен договор въз основа на споразумение, сключено с „Ей Ем Джи“ ООД.
По отношение на твърдяната от ищцата „безполезност“ за сключване на окончателен договор, на първо място, решаващият съдебен състав е приел за неоснователно възражението за наличие на негоден обект на прехвърляне. Според въззивния съд обстоятелството, че имотът – предмет на продажбата, е бил складово помещение по време на сключване на предварителния договор не е предпоставка за отказ на купувачката от сключване на окончателен договор. Изтъкнал е, че предназначението на обекта е сменено в съответствие с уговореното между страните веднага след получаване на удостоверението за ползване на имота през 2011г.
На следващо място, приел е за необосновано твърдението, че отклоняването на предложението за сключване на окончателен договор е основателно поради наличието на ипотека в полза на чужд дълг. Изложил е съображения, че ищцата като кредитор по придобиване на собствеността върху вече заплатения имот, за да избегне санкцията на чл.95 ЗЗД, трябва да докаже, че обещателят е отказал да прехвърли имота без тежест. В тази връзка е приел, че такова доказване не е проведено.
В допълнение, въззивният съд е счел, че ответното дружество не е в забава. Изложил е съображения, че за да изпадне длъжникът в забава, когато няма определен срок, неговото изпълнение трябва да е възможно и изискуемо, но длъжникът да не престира, след като е поканен от кредитора. В тази връзка е изтъкнал, че липсват твърдения и доказателства ищцата да е поканила обещателя, а са налице данни, че обещателят е поканил купувачката и тя е отказала да сключи окончателен договор, без да посочи правни съображения за това. По тези съображения решаващият съдебен състав, позовавайки се на чл.95 и чл.96 ЗЗД, е приел, че длъжникът се е освободил от последиците на своята забава.
В заключение, въззивният съд, след като е изтъкнал, че ищцата не сочи друг обективен факт за отпадане на интереса от подписване на окончателен договор, е приел, че същата няма основание за разваляне на предварителния договор, поради което претенцията й за връщане на платената цена на отпаднало основание е недоказана.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените първи и втори процесуалноправни въпроси следва да бъдат разгледани общо, доколкото са със сходно съдържание и са взаимно свързани. Същите касаят задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност, и са поставени във връзка с оплакването на касаторката за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. По приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в цитираните от касаторката решения, както и в служебно известните решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и други, по смисъла на която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В случай че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /пример неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и доводите в отговора на въззивната жалба всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства и доводи на страните съгласно чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Във въззивната жалба са направени оплаквания, че не е представен документ, удостоверяващ въвеждането в експлоатация като апартамент на процесния имот – склад № 195 и са наведени доводи, че представените от ответника документи не правят обекта годен за ползване, тъй като разрешението за строеж, с което се разрешава преустройството му, е издадено един месец след удостоверението за въвеждане на сградата в експлоатация, и съгласно чл.177, ал.1 и ал.3 ЗУТ строежът подлежи на приемане след изготвяне на документи, удостоверяващи законното извършване на разрешеното преустройство, каквито доказателства не са представени. С оглед липсата на обсъждане в мотивите на въззивното решение на посочените доводи, следва да бъде допуснато касационно обжалване за проверка на съответствието на решението с постоянната практика на ВКС по поставените въпроси.
Третият и четвъртият въпроси са формулирани теоретично и абстрактно, поради което не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се отбележи, че въззивната жалба не съдържа оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в неправилно допускане на доказателствени средства, поискани от ответника /въпрос № 3/. Въпрос № 4, отнасящ се до задължението на въззивната инстанция служебно да приложи императивна материалноправна норма, не може да обуслови допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд не е отрекъл съществуването на задължение за прилагане на посочената правна норма – чл.177, ал.1 и ал.2 ЗУТ, а е приел, че обектът е законно изграден и предназначението му е надлежно променено, по правилността на които изводи настоящата инстанция може да се произнесе в решението си, но не и в производството по чл.288 ГПК.
Петият и шестият материалноправни въпроси се свеждат до това дали правото на купувача на разваляне на предварителния договор по реда на чл.87, ал.1 и ал.2 ЗЗД е обвързано с настъпването на негативни последици в правната му сфера от учредената без негово съгласие ипотека върху имота. Този въпрос е релевантен върху изхода на делото, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 153 от 28.12.2012г. по т.д. № 1022/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 231 от 13.02.2013г. по т.д. № 1268/2011г. на ВКС, ТК II т.о., решение № 35 от 06.03.2013г. по т.д. № 74/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 22 от 03.04.2013г. по т.д. № 821/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 54 от 17.07.2013г. по т.д. № 1150/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 41 от 16.05.2013г. по т.д. № 1171/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и други. В цитираните решения е прието, че евентуалните негативни последици за купувача по предварителния договор от учредяването от страна на продавача на ипотека върху имота, предмет на договора, биха представлявали предпоставка за възникването и упражняването на потестативното право на купувача за разваляне на договора по чл.87, ал.1 или ал.2 ЗЗД, ако съобразно конкретните условия на договора ипотеката не е била заличена към момента на предаване на имота, съответно към момента, в който е следвало да се сключи окончателният договор за покупко – продажба. Законодателят не е обусловил изрично възникването и упражняването на потестативното право по чл.87 ЗЗД от настъпването или от вероятността за настъпване на негативни последици в правната сфера на кредитора, а е предвидил като правопораждащ развалянето юридически факт самото виновно договорно неизпълнение. Отсъствието на изрична правна уредба обаче не означава, че негативните последици от неизпълнението в правната сфера на кредитора всякога са лишени от правно значение за възникването и за надлежното упражняване на правото по чл.87 ЗЗД. В определени хипотези потенциалното или реално увреждане на интересите на кредитора може да съставлява кумулативно условие за разваляне на договора, наред с обективния факт на неизпълнението. Такава хипотеза би била налице тогава, когато самото естество на задължението отнапред предполага увреждане на интересите на кредитора в случай на неизпълнение, както и когато независимо от естеството на задължението, при сключване на договора страните са постигнали съгласие, че формалното неизпълнение на определено задължение няма да е достатъчно за разваляне на договора, ако неизпълнението не е рефлектирало негативно в правната сфера на кредитора и не е довело до отпадане на интереса му да получи реално изпълнение на същинската договорна престация на неизправния длъжник. Преценката дали и в кой момент е възникнало потестативното право по чл.87 ЗЗД е винаги конкретна, тъй като е предопределена от уговорките на страните, които формират съдържанието на договора. В случая, за да достигне до крайния си извод, въззивният съд е приел, че ищцата не сочи друг обективен факт за отпадане на интереса от подписването на окончателен договор, освен дългата забава, и е изложил съображения, че тази забава не е причинена от неправомерното поведение на обещателя, от наличната вещна тежест върху имота, която може да бъде вдигната при прехвърлянето му, и от несъответствието на статута на имота с уговорката на страните, което е преодоляно преди седем години. Въззивният съд е приел, че ищцата е отказала да сключи окончателен договор, без да да посочи правни съображения за това, с което е изпаднала в забава, довела до освобождаване на ответника от неговата забава в приложение на правилото на чл.96 ЗЗД. Следователно произнасянето по поставените въпроси е обусловено от конкретните факти по делото, а по правилността на изводите на въззивния съд настоящата инстанция ще се произнесе в решението по същество на спора.
По изложените съображения следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви по тях.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът Н. Н. Начкебия следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната й жалба в размер на 1 297 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 84 от 24.07.2019г. по в.т.д. № 167/2019г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение.
УКАЗВА на касатора Н. Н. Начкебия в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1 297 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ѝ ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на ІІ т.о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: