1 Р Е Ш Е Н И Е
№ 60182
гр. София, 07 март 2022 година
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Явор Гебов, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 553/2021 година и съобрази следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на подсъдимия П. М. Д. и на защитника му - адв. С., както и по жалба на подс. М. Х. З., чрез защитника му - адв. Н., срещу решение № 10006/19.01.21г., постановено по внохд № 1096/18г. по описа на Софийски апелативен съд.
С атакувания съдебен акт въззивният съд изцяло е потвърдил първоинстанционната присъда, постановена по нохд № 139/2017г. от Благоевградският окръжен съд.
С нея окръжният съд се е произнесъл по внесеното срещу двамата подсъдими обвинение за извършено престъпление по транспорта, довело до смъртта на две лица, като:
- признал подс. М. З. за ВИНОВЕН в това, че на 02.09.2015 г., около 23.05 ч. (в тъмната част на денонощието) на третокласен път III-198 ГКПП – Златарево – Петрич, при управление на лек автомобил, след употреба на наркотично вещество – кокаин, е нарушил чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, като се движел с превишена скорост от 120 км. /ч., при максимално разрешена скорост от 90 км. /час, вследствие на което е допуснал пътно-транспортно произшествие, като се е ударил в задната част на движещия се пред него технически неизправен товарен автомобил, марка "Камаз”, управляван от другия подсъдим – П. М. Д., и по непредпазливост при условията на независимо съпричиняване с него, е причинил смърт на повече от едно лице – на Г. Н. С. ( 24г.) и на И. К. П. (24г.), поради което на осн. чл. 343, ал. 3, пр. 2 и 5, б. ”б”, пр. 1 вр. ал. 1 б. ”в” във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК, чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и чл. 54 от НК е осъден на 4 (четири) години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието, като го оправдал по обвинението по чл. 343, ал. 4 от НК;
- на осн. чл. 343г от НК във връзка с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК съдът лишил подс. З. от право да управлява моторно превозно средство за срок от ПЕТ ГОДИНИ.
- признал подс. П. М. Д. за ВИНОВЕН в това, че на 02.09.2015 г., около 23. 05 ч. (в тъмната част на денонощието) на третокласен път III-198 ГКПП – на третокласен път III-198 ГКПП – Златарево – Петрич, при управление на товарен автомобил „Камаз”, нарушил правилата за движение по пътищата, като се движил с технически неизправно пътно превозно средство – неработещи задни габаритни и стоп светлини; неработеща светлина за осветяване на задната табела с регистрационен номер; липсващи светлоотразители (чл. 139, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и чл. 10, ал. 1, т. 12, б. „в”,”д” и „е”), в резултат на което по непредпазливост и при условията на независимо съпричиняване с М. З. е причинил смърт на повече от едно лице – на Г. Н. С. ( 24г.) и на И. К. П. (24г.), поради което на осн. чл. 343, ал. 3, пр. 2 и 5, б. ”б”, пр. 1 вр. ал. 1 б. ”в” във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК, чл. 139,ал.1, т.1 от ЗдвП, чл. 10, ал. 1, т. 12, б. ”в”, „ д” и „е” ППЗДвП и чл. 54 от НК е осъден на 3 (три) години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието, като съдът го оправдал по обвинението по чл. 343, ал. 4 от НК;
- на осн. чл. 343г от НК във връзка с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК съдът лишил подс. Д. от право да управлява моторно превозно средство за срок от ПЕТ ГОДИНИ;
- с присъдата съдът се произнесъл по иззетите като веществени доказателства превозни средства, като разпоредил връщането им на собствениците.
В жалбата на подс. П. Д. се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Сочат се доводи и за наличие на съществени процесуални нарушения в аналитичната дейност на решаващия съд, довели до пороци при формиране на вътрешното му убеждение по правно - значими за отговорността на подс. Д. обстоятелства. Оспорва се дадената от съдилищата оценка на процесуалната му позиция и обяснения, като се обръща внимание на отделни детайли във връзка с осветяването на задната част на товарния автомобил и въобще осветеността на пътя; заключението, че се е изнесъл плътно вдясно с управлявания от него автомобил, поради предстояща маневра за завиване наляво, като се твърди, че причината за това изнасяне е възприемането на движението на управлявания от подс. З. автомобил в огледалото за задно виждане. Оспорва се обосноваността и на заключението на допуснатата от САС автотехническа експертиза относно предотвратимостта на произшествието при наличието на изправни светлини на товарния автомобил. Развиват се доводи за несправедливост на наложеното наказание и в частност несправедливостта на отказа на съда да приложи института на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 от НК. Претендира за изменяване на съдебния акт и прилагане на чл. 66, ал. 1 от НК или при условията на алтернативност - отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В жалбата на защитника на подс. Д. се заявява отсъствие на самостоятелен анализ на доказателствените материали, включително и по отношение на заключението на повторната комплексна медико - автотехническа експертиза, в чиито изводи се наблюдават различия с тези, които са били приобщени и ценени от първоинстанционния съд по отношение на въпросите дали товарния автомобил е имал светлоотразителни елементи. Възразява се и срещу оценъчната дейност на съдилищата, довела до изводи за реакцията и възприятията на другия водач при несъобразяване с факта на въздействие на наркотичното вещество, употребено от него. Според защитата неубедително е защитен и извода, че резултатът е настъпил при независимо съпричиняване, включващо и противоправно поведение на подс. Д.. Претендира се и неяснота в мотивите, доколкото те представлявали смесица от констатации на първоинстанционния съд и заключение на повторна експертиза, при съществени противоречия относно механизма на транспортното произшествие, с което е нарушено правото на защита на подс. Д.. Изтъкват се съображения и относно неправилна дейност на съда по индивидуализация на наказанието. Иска се при условията на алтернативност – изменяване на решението с приложение на чл. 66, ал. 1 от НК или отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на апелативния съд.
Недоволен от въззивното решение останал и подс. М. З., който в срок, чрез упълномощения си защитник, е депозирал касационна жалба с доводи за наличието на всички касационни основания.
Оплакването за допуснати процесуални нарушения е в няколко насоки - нарушения на чл. 13, чл. 103 и чл. 303 от НПК относно факта по обвинението за употреба от водача на наркотично вещество при непълнота на доказателства, при недоказаност на това обвинение и на основата на предположение.
Нарушението на материалния закон се основава на доводи за отсъствие на причинно - следствена връзка между нарушението на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и настъпилия тежък резултат, както и на нарушаване на законовите изисквания относно начина за установяване на употребата на наркотично вещество от подс. З..
Справедливостта на наложеното наказание се оспорва по съображения за неотчетени от въззивния съд на конкретно допуснатите от водачите нарушения на правилата за движение по пътищата, при формален подход при индивидуализация на наказанието, както и при липса на съобразяване на изтеклия период на наказателно производство, в контекста на изискванията за „разумен срок” по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧОС.
В заключение се иска изменяване на атакувания съдебен акт с намаляване размера на наложеното на подс. З. наказание и прилагането на чл. 66, ал. 1 от НК.
Подробни съображения се развиват в допълнение към касационната жалба.
В съдебно заседание пред ВКС, защитникът на подс. Д. – адв. С., поддържа развитите в жалбата доводи, както и исканията направени с нея.
Подсъдимият Д., в лична защита, изразява съжаление за случилото се.
Защитникът на подс. З. – адв. Н. поддържа жалбата. Подробно развива съображения за липсата на пряка причинно - следствена връзка на инкриминираното нарушение на правилата за движение по пътищата с последвалото транспортно произшествие. Обоснова нарушение на материалния закон, доколкото релевантното за отговорността на касатора нарушение е това за несъобразена скорост с видимостта, позволяваща на водача възможност да спре, а не това, за което е бил признат за виновен и осъден и изразяващо се в движение с превишена скорост. Като нарушение на материалния закон се сочи и осъждането на подс. З. по квалифициращия признак на чл. 343, ал. 3, пр. 2 от НК - „след употреба на наркотични вещества”. Изтъкват се подробни съображения.
Подробно се сочат множество доводи и във връзка с оплакването за несправедливост на наложеното наказание.
Повереникът на частните обвинители Н. С. и Й. С., К. П. и Г. П. изразява становище за неоснователност на жалбите. Намира, че както материалния закон е приложен правилно, в съответствие с установените по делото факти, а наложените на подсъдимите наказания – справедливи. Моли за оставяне в сила на въззивния съдебен акт.
Представителят на ВКП дава становище за неоснователност на касационните жалби, въпреки че се съгласява със защитата на подс. З. относно отсъствието на убедителни доказателства за употреба на наркотични вещества преди управлението на превозното средство и степента на повлияване на реакциите на подсъдимия от това обстоятелство.
В последната си дума подс. Д. моли за условно наказание.
Подс. З. иска справедливо наказание, за да се грижи за семейството си.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбите, както и развитите съображения на страните в съдебното заседание, намери за установено следното:
Въззивният съд е утвърдил изяснената от първостепенния съд фактическа обстановка, с уговорката, че прави известни корекции във фактологията, които обаче са несъществени и невлияещи на изхода на делото. Подробно се е спрял на обстоятелствата, касаещи времето и мястото на транспортната злополука, като е конкретизирал поотделно за всеки от жалбоподателите в какво се състои реализираното от тях поведение като водачи на моторни превозни средства.
Установено е, че на 02.09.2015г., около 23,00ч., подс. Д. управлявал товарен автомобил „Камаз”, негова собственост, натоварен с дърва. Движел се по третокласен път, от дясната страна, в посока [населено място] - [населено място], като целта му била склад за дърва, намиращ се между двете населени места. Поради натовареността на камиона, скоростта му била около 14, 99км/ч. Товарният автомобил нямал никакви задни светлини и светлоотразители, поради прекъснатата им електрическа верига и бил единствено с работещ преден десен фар.
По същото време, попътно на товарния автомобил, се движел управлявания от жалбоподателя З. л.а. „Фолксваген пасат”. Водачът бил придружен от двама свои приятели – И. П. (седящ на предна дясна седалка) и Г. С. (седящ на задна дясна седалка на автомобила).
Съдът пунктуално е описал развилата се впоследствие авто –транспортна злополука, довела до смъртта на двамата, пътуващи в лекия автомобил „Ф. п.” – И. П. и Г. С..
При суха пътна настилка, в тъмната част на денонощието (23ч.,05ч.) и със скорост на движение от 124, 76км./ч., подс. З. застигнал движещия се пред него товарен автомобил. Последният се намирал плътно вдясно на пътното платно, тъй като му предстояло да направи завой наляво, където се намирал склада за дърва. Обстановката допълнително се усложнявала и поради движещия се в насрещната лента за движение (посока [населено място] - [населено място]) товарен автомобил „Р. К.”, управляван от св. И. Ч.. Тъй като св. Ч. възприел скоростта на движение на „Ф п”, управляван от жалбоподателя З., като висока, той предприел действия по намаляване скоростта си на движение и отклоняване на автомобила платно вдясно на собствената си лента на движение.
Съдът е приел, че :
1) поради липсата на светлини на товарния автомобил „Камаз” и поради закъсняла реакция, предвид употребено в по-ранен момент наркотично вещество, както и поради високата скорост на движение, подс. З. късно възприел товарния автомобил и късно предприел рязко маневрата за отклоняване вляво, с цел избягване на удара с товарния автомобил;
2) независимо от това последвал удар между преден десен ръб на лекия автомобил „Ф.п.” в задна лява част на товарния автомобил „П.”;
3) след удара лекият автомобил, управляван от подс. З. се завъртял няколко пъти, движейки се косо на пътя, след което се ударил със задния си ляв ръб в преден десен ръб на „Р. К.”, след коетодвете МПС - та спрели окончателно, а автомобила на подс. З. спрял на банкета;
4) в резултат на удара е настъпила смъртта на пътуващите в автомобила на подс. З. – И. П. и Г. С.;
5) водачите Д. и З. не са употребили алкохол преди управлението на моторните превозни средства;
6) след издаване на талон за медицинско изследване, вземане на кръвна проба и предвид заключенията на токсикологичната и съдебно-медицинската експертиза е изяснено, че в кръвта на подс. З. се установява наличие на метаболит на кокаин, доказващ по еднозначен начин употреба на наркотично вещество - кокаин, приет във времеви интервал средно от 6 - 12ч. от вземането на кръвната проба;
7) към момента на произшествието подс. З. се е намирал във втора фаза на повлияване – ефектът на кокаина е изчерпан и употребилото го лице е с потиснато настроение, удължено реактивно действие на мисловния процес, забавена действена дейност.
При извършената касационна проверка на съдебния акт, правилността на фактическите изводи на решаващите инстанции не подлежи на критика.
Дейността по установяване на релевантната фактология е в съответствие с изискванията на процесуалния закон, а извършеният анализ на доказателствения материал е достатъчно ясен, прецизен и задълбочен, така че да се проследи недвусмислено начина на формиране на вътрешното убеждение по фактите.
Доколкото в касационните жалби, въпреки съдържащия се в тях сблъсък на защитните тези, се ангажират редица доводи, част от които произтичат от общи основания за пороци в дейността по изясняване на фактите, е допустимо съвместното им обсъждане.
Преди всичко, неоснователно в жалбата на подс. Д. се претендира неяснота в мотивите, доколкото те представлявали смесица от констатации на първоинстанционния съд и заключение на повторна експертиза, при наличието на съществени противоречия относно механизма на транспортното произшествие. Внимателният прочит на въззивното решение дава основание за точно противоположния извод. Макар съдържанието на мотивите да е утежнено от детайлното проследяване съдържанието на автотехническите експертизи, начинът на конструиране и аргументиране на изводите, залегнали във въззивния акт, не оставя каквото и да е съмнение относно приетите за изяснени от апелативния съд факти, подвеждането им по съответната материално - правна норма и предпоставките за ангажиране отговорността на подс. Д.. На л. 422 и сл. от въззивното производство, апелативният съд не само е основал на каква доказателствена основа е изградил убеждението си по факта, че товарният автомобил е бил с неработещи задни светлини, но е изпълнил задължението си да анализира противоречията в доказателствените материали по този въпрос, като прецени и тяхната достоверност.
Лишено от основание е оплакването на жалбоподателя Д. и относно наличието на съществен порок в доказателствената дейност на решаващия съд, поради отсъствието на самостоятелен анализ на доказателствените материали относно обстоятелството дали товарния автомобил е имал светлоотразителни елементи. Касационният състав констатира действително, че съдът не е отделил специално внимание в аналитичната си дейност по този въпрос, но същевременно е посочил обстоятелството, че автомобилът Камаз е имал „светлоотразител на задна дясна престилка на автомобил „Камаз” и основи на лява и дясна стоп светлина” (вж. л. 413, абзац 3 от мотивите на внохд № 1096/2018г. на САС), т.е. именно този факт, на който се позовава защитата на подс. Д., оспорвайки виновното съпричиняване на резултата от страна на този подсъдим. Значимо за отговорността му обаче се явява несъмнено установеното, че при огледа на превозното средство, управлявано от подс. Д., не са констатирани крушки върху основите на задните светлини на камиона. Именно това обстоятелство е релевантно в контекста на обвинението срещу жалбоподателя, че е управлявал технически неизправен автомобил, поради липсата на работещи задни габаритни и стоп светлини и неработеща светлина за осветяване на задната табела – задължителни за използване от него светлини по смисъла на чл. 70, ал. 1 от ЗДвП при управление на МПС нощно време и при намалена видимост. Наличието на светлоотразителна лента на задна дясна престилка и основи на лява и дясна стоп светлина не променят заключението, че подс. Д. е управлявал технически неизправен автомобил. Осветителната уредба на автомобила включва множество елементи, като само един от тях представлява светлоотразителя ( чл. 10, т. 12 от ППЗДвП). Освен това, наличието на сочените от жалбоподателя елементи би се явило основание за оневиняването му, само ако съставомерния резултат бе причинен единствено поради допуснатите от подс. З. нарушения на правилата за движение по пътищата. В настоящия случай експертите са изследвали възможностите на подс. З. да възприеме движещия се пред него товарен автомобил и еднозначно са разяснили, че задната дясна част в областта на задна дясна престилка на товарния автомобил технически е била възможна да бъде възприета от водача З. на разстояние около 168, 28 м., а задна лява част в областта на основата на задна лява габаритна светлина на разстояние на разстояние по - голяма от 70 - 80 метра при къси светлини и по-голямо от 110 м. при дълги светлини. При скоростта на движение на управлявания от подс. З. автомобил 124, 76 км/ч. той е имал техническа възможност към момента на реализиране на отклонение на МПС - то след възприемане на товарния автомобил като форма и посока на движение да предприеме спиране, но не и да спре до мястото на удара. Изяснено е обаче, че при сравнение на отстоянията на автомобила до мястото на удара към момента, в който подс. З. е имал възможност да възприеме изправни габаритни светлини на движещия се пред него товарен автомобил и да предприеме своевременно ефективно спиране, то й е имал техническа възможност не само да намали скоростта, но и да спре до мястото на удара. Така описаното ясно указва на неоснователност на детайлно развитото от защитата на подс. Д. възражение за отсъствие на самостоятелен и задълбочен анализ на съдържащите се в авто - техническите експертизи противоречия, тъй като такива по същество липсват. Касае се за вариантност на експертните изводи, относими към предотвратимостта на злополуката от страна на подс. З., а не за дължимото правно поведение от страна на подс. Д. като водач на МПС да управлява техническо изправно превозно средство, включително и с технически изправни светлини и светлоотразители.
Не се споделя и оплакването на възражението на подс. Д., че изчисленията и изводите за реакцията и възприятията на другия водач - подс. З. - са правени при неотчитане на факта на въздействие на наркотичното вещество, употребено от него. По въпроса за отражението на употребено наркотично вещество върху психиката и реакциите на водача е била назначена, изслушана и приета токсикологичната част на комплексната експертиза. В присъствието на страните и при пълноценно разгръщане на началото на състезателност, експертът подробно е разяснил както в принципен, така и в контекста на конкретното производство, как употребата на наркотично вещество засяга качествено възможностите на едно лице да управлява превозно средство. Изяснено е, че наличието на метаболит (бензоилекгонин) на кокаин в кръвна проба не подкрепя категорично твърдението, че дадено лице е било под въздействие на психоактивната субстанция. В идентична посока - за липса на данни за въздействие – са и фактическите заключения на решаващия съд, приел, че подс. З. се е намирал във втора фаза - когато ефектът на кокаина е изчерпан, но употребилото го лице е с подтиснато настроение, удължено реактивно действие на мисловния процес и забавена действена активност. Правилно съдът е акцентирал и на корелацията със заключението на авто - техническата експертиза, че една от причините за настъпване на транспортното произшествие е закъснението на действията на водача З..
С оглед посоченото, възраженията на подс. Д. и защитата му за пороци в доказателствената дейност на решаващия съд в двете основно оспорени насоки – поведение на водача и механизъм на транспортната злополука, са лишени от основание.
Неоснователни са и развитите в касационната жалба на подс. З. доводи за недостатъци в процесуалната дейност на съда по установяване на релевантните за отговорността на този подсъдими фактически обстоятелства.
Основното възражение на подс. З. за недоказаност на предхождаща управлението на автомобила употреба на наркотично вещество, както и за времевия интервал на употребата и фазата на въздействието му, не се споделя от касационния съд.
За да приеме за безспорно установен фактът на управление на МПС след употреба на наркотично вещество от водача З., въззивният съд се е позовал на информацията относно даването на кръвна проба от подс. З. вечерта на катастрофата, нейното съхраняване и изследване по експертен път, както и на разясненията на експертите както пред първоинстанционния съд, така и пред него. Изяснено е по делото, че в кръвната проба, предоставена от подс. З. е констатиран метаболит на кокаин, който според експертните изводи, категорично и еднозначно доказва употреба на наркотично вещество в период от време средно до 6 - 12 ч. от вземане на кръвната проба. Соченото е напълно достатъчно, за да се обоснове обективното и субективното наличие на коментирания квалифициращ признак на транспортно органът е изпълнил задължението си да обсъди задълбочено и всестранно доказателствените материали, в това число и в контекста на наведените от защитника доводи. Краткият период от време от употребата на наркотично вещество до управлението на превозното средство изключва възможността водачът да не е съзнавал това обстоятелство и въпреки това да е взел решение да го управлява, въпреки забраната за това, предвидена както в специалния закон, така и в наказателния кодекс. Необходимо е да се посочи, че подсъдимият З. се е възползвал от правото си да не дава обяснения и не е навеждал своя версия, в това число и по въпроса употребявал ли е и в кой момент наркотични вещества. За да изследват и приемат за установени съответните факти, както окръжният, така и апелативният съд са съобразили показанията на св. Г. А. и К. А., писмените доказателства, удостоверяващи, че още вечерта на катастрофата на тримата водачи, участвали в нея- подс. Д., подс. З. и св. Ч. е взета кръвна проба за изследване на алкохол и/или упойващи вещества в нея. Позовали са се на резултатите от съответните химически експертизи, както и на заключенията на основната токсикологична експертиза, на разясненията на вещите лица и вярно са заключили, че обективните данни по делото за времето на вземане на кръвната проба, начина на съхранение, начинът на предаване на документацията не предизвикват каквото и да е съмнение относно достоверността на изследването. Развитите съображения на защитата в принципен план, че разпоредбите на Наредба № 30/2001г. за реда за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество са допълнителна гаранция за автентичност на биологичния материал и начина му на съхраняване и изследване, имат своето основание. Обсъжданото от контролираните инстанции решение № 149/04.05.2015г. по н.д. № 257/15г. на ВКС, ІІІ н.о., е неотносимо към спецификата на настоящия казус, доколкото в него се дава заключение за характера на химическата експертиза по Наредба № 30 /2001г. и качеството на изготвилите я експерти в контекста на принципа по чл. 13, ал. 2 от НПК обективната истина да се разкрива по реда и със средствата, предвидени в наказателно-процесуалния кодекс, като е направено разграничение между качеството на експертите, изготвили химическа експертиза по наредбата и лицата, с процесуалното качество експерти по смисъла на чл. 147 от НПК.
Макар и да се съгласява с аргумента на защитата, че правилата по Наредба № 1/2001г. представляват допълнителна гаранция за достоверност на начина на изследване на кръвта на водача, ВКС намира, че те не представляват единствения допустим способ за установяване на факта на употребата на наркотично вещество, включително и в рамките на наказателното производство. Извън всякакво съмнение, процесуалният закон не поставя подобно ограничение. Доказването в наказателното производство се извършва чрез предвидените в НПК способи, поради което установяването на фактите може да бъде резултат от различни способи за събиране на доказателства, включително чрез разпит на свидетели или пък по експертен път, чрез назначаване на експертиза по чл. 145 от НПК. Наред с това, следва да се държи сметка и за това, че диспозицията на материално - правната норма на чл. 343, ал. 3 от НПК не препраща към указания в наредбата ред за изследване на кръвта на водача, тъй като квалифициращия признак е деецът да е управлявал моторното превозно средство „след употреба на наркотично вещество”, като отсъства изискването (както е напр. при чл. 343б, ал. 1 от НК) употребата да е установена по „надлежния ред”, т.е. по правилата на наредбата. Обобщено, обстоятелствата, които са релевантни за обективната съставомерност на деянието по чл. 343, ал. 3 от НК и в частност на квалифициращия признак „след употреба на наркотично вещество”, могат да бъдат установени с всички възможни доказателствени средства. (вж. Р. № 116/2016г. по н.д. 34/16г. на ІІІ н.о.; Р. № 81/18г. по н.д. № 237/18г., ІІІ н.о.; Р.126/19г. по н.д. № 540/19г., ІІ н.о.). Друг е въпросът за суверенната оценка на доказателствената съвкупност, дадена от инстанциите по същество, която не е предмет на оспорване с касационната жалба. Достатъчно е да се отбележи, че при прегледа на атакувания съдебен акт за дължимото от съда законосъобразно упражняване на аналитичната и оценъчната му дейност по отношение на доказателствените източници, установяващи факта на употребата на наркотично вещество от подс. З., не се констатират каквито и да са пороци, които да обуславят необходимост от ново изследване на това обстоятелство или пък да водят до извода за доказателствената му необезпеченост.
В заключение - приетата за изяснена и установена по несъмнен начин фактическа обстановка, свързана с обстоятелствата на пътя и конкретно реализираното от двамата касатори поведение като водачи на моторни превозни средство, е основана на изрядна доказателствена дейност.
На следващо място, поддържаните от жалбоподателите доводи за нарушение на материалния закон поради липса на причинна връзка между инкриминираните им нарушения на правилата за движение по пътищата и настъпилата транспортна злополука, са неоснователни.
Причинната връзка между деянието и престъпния резултат е налице, щом като деянието представлява тази обективна предпоставка, без която, съобразно с характера на развиващия се процес, престъпният резултат не би настъпил. Съотнесено към резултата, деянието е това необходимо условие, без което „резултат по такъв начин и в такъв вид не би настъпил” (Н., И. Наказателно право на РБ, Обща част, кн.ІІ, изд.1992г., с. 31, абз.3). Когато в каузалния комплекс като елементи са включени деянията на две или повече лица, обстоятелството, че всяко от тях стои в причинна връзка с настъпилите престъпни последици не изключва различие в конкретното им каузално действие. Разгледани в съотношение едно към друго, деянието на единия деец е възможно в по -голяма степен да е допринесло за резултата в сравнение с деянието на другия. Неравноценността на каузалните фактори обаче не изключва причинната връзка между общественоопасното деяние на всеки от тях и настъпилият резултат, тъй като всяко от деянията представлява необходимо условие за причиняването му.
Съображенията на подс. Д., че той не носи отговорност за настъпване на транспортната злополука, а оттам и на тежките й последици, тъй като управлявания от него товарен автомобил е имал светлоотразител на задна дясна престилка и основи на лява и дясна стоп светлина, поради което е могъл своевременно да бъде възприет от водача З., т.е. че причината за транспортното произшествие се състои изцяло в неправомерното поведение на този подсъдим, са неоснователни. Същият довод е изтъкван и пред въззивния съд, който с решението си му е дал верен и убедително мотивиран отговор, изпълнявайки стриктно задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК, поради което преповтарянето на съображенията му е безпредметно, доколкото допуснатите от подс. Д. нарушения по чл. 139, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и чл. 10, ал. 1, т. 12 б. ”в”, „д” и „е” от ППЗДвП, те изцяло се споделят от касационния съдебен състав. Безспорно установено по делото е, че управляваният автомобил е бил технически неизправен – с неработещи задни габаритни и стоп светлини, неработеща светлина за осветяване на задната табела с регистрационен номер и липсващи светлоотразители. В този вид и състояние на превозното средство, то е управлявано от водача Д. в тъмната част от денонощието (23,05ч. на 02.09.2015г.) по третокласен път крайно вдясно на пътното платно по посока движение и на автомобила „Фолксваген”, управляван от подс. З.. Възможността за възприемането му като форма, направление и посока на движение поради наличието на светлоотразител на дясна задна престилка и поради отражението на светлинния поток от основите на задните светлини) от движещия се с превишена скорост водач З. не променя изводите за предотвратимостта на удара и възможността за спиране преди удара – в единия случай с възможност за спиране (при изправни габаритни светлини), а във втория (както е в настоящия) – с отсъствие на такава възможност. В този смисъл с основание контролираните инстанции са счели, че реализираното от подс. Д. поведение се явява съпричина на тежкия резултат –смъртта на двамата младежи – Г. С. и И. П., пътуващи в лекия автомобил Фолксваген”, управляван от подс. З..
Касационната инстанция не възприе оплакването, че атакуваното въззивно решение е постановено при нарушение на материалния закон, като неправилно решаващите съдилища са приели, че допуснатото нарушение на разпоредбата на чл. 21 ЗДвП, за което е признат за виновен и осъден другия касатор - подс. З. е в причинно- следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат.
Видно от събраните в хода на производството доказателствени материали правилно е установено, че скоростта на движение на подсъдимия З. към момента на инициалния удар с движещия се пред него товарен автомобил е била 124, 76 км/ч, както и това, че той е възприел товарния автомобил когато предната част на управляваното от него МПС е отстояла на 97, 55 метра (това е бил момента, в който подсъдимият е предприел отклонение в насрещната пътна лента за движение – вж. л. 346 от внохд № 1096/18г. на САС). При правилно установената скорост на движение на автомобила, в контекста и на останалите специфики относно възможността на водача да възприеме товарния автомобил и да спре преди мястото на удара), правилно предходните съдебни състави са приели, че посоченото нарушение на правилата за движение по чл. 21, ал. 1 ЗДвП е в пряка причинно - следствена връзка с настъпилото произшествие. При преценка на нарушената норма следва да се отчитат спецификите на конкретното инкриминирано деяние и най - вече скоростта, с която се е движил подсъдимия. Това е така, тъй като нормата на чл. 20, ал.2 ЗДвП и тази на чл. 21, ал. 1 ЗДвП поставят изисквания за скоростта на движение на управлявания автомобил. По делото е безспорно установено, че тази скорост е била 124, 76 км/ч., като при сравнение на отстоянието, на което водачът З. е реагирал за промяна на направлението към насрещната пътна лента при движение с максимално разрешената скорост от 90 км/ч. е обоснован по експертен път извод, че ако към момента на отклонението към насрещната пътна лента, водачът З. е предприел спиране и се е движел със скорост от 90 км/ч. то е щял да спре до мястото на удара и да предотврати настъпването на транспортната злополука. Следователно тя се дължи на превишената скорост, поради което правилно инстанциите по фактите са счели, че допуснатото от подс. З. нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП е в причинна връзка с настъпилия резултат. Друг е въпросът, че в процесуален план, дори и изяснените от инстанциите факти да представляваха основание за ангажиране отговорността на дееца за нарушение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, то това не би било пречка за преминаване от обвинение за нарушение по чл. 21, ал. 1 в такова по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Това е така, доколкото нормата на чл. 21, ал. 1 ЗДвП е специална по отношение на тази по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, в рамките на наказателното производство подсъдимият се е бранил по обвинение, свързано с нарушение на скоростта на движение на управлявания автомобил и изменяването на обвинението по този начин на практика представлява приложение на закон за същото наказуемо престъпление (вж. Р. № 60155/2021 г. по н.д. № 669/21г., ІІ н.о.)
Неоснователно се възразява срещу юридическото заключение на инстанциите по фактите, че от обективна страна е налице квалифициращия признак на чл. 343, ал. 3 от НК - водачът да е управлявал МПС след „ употреба на наркотични вещества”, с аргумента че са останали неизяснени нито степента на повлияване на водача от употребата им, нито фазата на въздействието им върху организма му. На това възражение е даден обоснован отговор от съдилищата и към него няма какво да бъде добавено в съдържателен план. За наличието на обсъждания обективен признак, обуславящ и по-тежкото наказателно-правно третиране на дееца, е достатъчно да се установи, че деецът е допуснал нарушения на правилата за движение по пътищата, довели до настъпване на съставомерните последици, след като е управлявал моторното превозно средство след употреба на наркотично вещество. Законът не поставя изисквания да се установи дали и какво конкретно въздействие е оказало и повлиян ли е и в каква степен водачът от съответното вещество. Забраната за шофиране след употреба на наркотик, формулирана от законодателя в разпоредбите по чл. 343 б, ал. 3 и чл. 343, ал. 3 и възпроизведена от общото правило по чл. 5, ал.3, т.1 от ЗДвП е абсолютна, поради което е възприет законодателен подход в наказателно - правен аспект, законът да не поставя изключения от прилагането й. Укоримо е шофирането при наличие в организма на годна да подейства наркотична субстанция, без значение какъв е нейният ефект, дали и в каква степен е повлияла върху водача и какво е неговото субективно усещане. При така действащата материално - правна норма, очертаваща обективните и субективните елементи на престъпния състав по чл. 343, ал.3 от НК и в частност на квалифициращия признак деянието по чл. 343, ал.1 от НК да е извършено „след употреба на наркотични вещества или техни аналози”, отсъстват разумни основания поради което да се приеме, че с признаването на подс. З. за виновен по този признак съдилищата са допуснали нарушение на материалния закон.
Въз основа на тези съображения настоящата инстанция изцяло споделя правните изводи на предходните съдебни състави. В съгласие със закона и съдебната практика САС и БлОС са направили законосъобразен извод за извършеното от подсъдимите Д. и З. престъпление по транспорта, поради което и правилно са били признати за виновни и осъдени.
Следващите основни възражения на касаторите са тези по справедливостта на наложените им наказания.
Развити в две насоки – по отношение на размера и по отношение начина на изтърпяването им, те са частично основателни за подс. Д. и неоснователни за подс. З..
Изяснените фактически обстоятелства относно механизма на произшествието и конкретно осъщественото от двамата водачи противоправно и общественоопасно поведение при управлението на моторните превозни средства, обуславят извод за равноценност на каузалният им принос в причиняването на тежките последици. Това не означава обаче, че двамата касатори следва да понесат наказание в идентични параметри, доколкото наред с каузалния им принос, при индивидуализацията на наказанието, следва да бъдат съобразени и редица други обстоятелства, така че да се спази общият принцип на чл. 35, ал. 3 от НК наказанието да е съответно на престъплението.
Точно така са постъпили и инстанциите по същество, предприемайки диференциран подход за двамата подсъдими и намирайки в крайна сметка, че справедливо за водача Д. наказание за извършеното от него престъпление по чл. 343, ал.3 от НК при квалифициращия признак „ от деянието да е настъпила смърт на повече от едно лице” е наказание в предвидения минимум на санкцията на нормата, а именно 3 (три) години лишаване от свобода.
За подсъдимия З. е прието, че справедливо, т.е. съответно на извършеното от него престъпление по чл. 343, ал. 3 от НК с два квалифициращи признака „от деянието да е настъпила смъртта на повече от едно лице” и „деянието е извършено след употреба на наркотични вещества”, е наказание „лишаване от свобода”, в размер близък до минимума, но надвишаващ го с 1 година, а именно 4 години лишаване от свобода.
Така отмереният размер на наказанията е справедлив, като в дейността на решаващите съдилища не се констатират недостатъци в дейността им по индивидуализация на наказанието, което всеки от подсъдимите следва да понесе за извършеното от него непредпазливо престъпление.
Конкретните доводи в касационните жалби, развити на плоскостта, че наложените наказания са несъразмерни тежки, несъответни на престъплението и на личността на подсъдимите и при подценяване действителното значение на констатираните смекчаващи отговорността обстоятелства, някои от които с изключителен характер.
Въззивният съд детайлно е посочил смекчаващите отговорността обстоятелства за двамата подсъдими като пунктуално се е спрял на данните, които ги характеризират в личен, семеен и социален план. С основание съдът е акцентирал и на обстоятелството, че и двамата водачи са наказвани многократно за редица нарушения на правилата за движение по пътищата, което правилно е било съобразено като обстоятелство, отегчаващо отговорността им. Основният довод за действителната тежест и правилното отчитане на обстоятелството, че срокът на наказателното производство понастоящем е над 6 - годишен и доколко той е „разумен” по смисъла на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ и налага ли се компенсиране на подсъдимите чрез значително намаляване размера на наказанието, което следва да понесе за извършеното от него, не се споделя. По делото не се констатира необосновано забавяне на производството, поради бездействието на компетентните органи. Продължителността на процеса е обусловена от фактическата му сложност, довела до необходимостта от неколкократно изясняване по експертен път на обстоятелствата по механизма на транспортната злополука и конкретния каузален принос на всеки от съпричинителите на тежкия резултат. Затова, макар и производството да е продължило в един по - продължителен времеви интервал, отсъстват предпоставките да се счете, че е налице нарушение на правото на подсъдимите да получат разглеждане на делото в разумен срок, с оглед на което да бъдат компенсирани чрез налагане на по-нисък размер на наказание, включително и чрез приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК.
Обобщено, при отчитане на конкретното своеобразие на извършеното при условията на независимо съпричиняване престъпление и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства за подсъдимите, ВКС счете, че отмереното на подсъдимия Д. наказание от 3 (три) години лишаване от свобода и 5 (пет) години лишаване от право да се управлява МПС, както и наложеното на подс. З. наказание 4 (четири) години лишаване от свобода и 5 (пет) години лишаване от право да се управлява МПС са справедливи. Не се налага тяхната корекция чрез допълнителното им намаляване.
Така, с оглед размера на наказанието 4 (четири) години лишаване от свобода, отсъстват необходимост от детайлното проследяване на останалите материално - правните предпоставки на чл. 66, ал. 1 от НК за прилагането на института на условното осъждане за подсъдимия З.. Извън всякакво съмнение данните за това, че водачът З. за сравнително кратък период от време (от 2007г. до датата на инкриминираното произшествие) се е проявил като устойчиво недисциплиниран шофьор на МПС, както и съвкупността на два от квалифициращите признаци по чл. 343, ал. 3 от НК не предоставят за обмисляне възможността за намаляване на наказанието, независимо от обстоятелствата, свързани с промяната на семейното му положение и продължителността на производството.
Предпоставките на чл. 66, ал. 1 от НК обаче се констатират по отношение на касатора Д.. Данните, които характеризират личността на този подсъдим и семейното му положение ( 46 –годишен, баща на две деца; с майка, диагностицирана с онкологично заболяване и с друго хронично заболяване, за която се грижи и съпруга с ниски по размер доходи), позволяват заключението, че отсъства необходимост от ефективно лишаване от свобода, тъй като поправянето на дееца и останалите цели по чл. 36 от НК могат в достатъчна степен да бъдат постигнати и с отложеното изпълнение на наказанието лишаване от свобода за максимално продължителния срок от пет години съгласно чл. 66, ал. 1 от НК.
За да постанови отмереното от Благоевградски окръжен съд наказание лишаване от свобода за срок от три години да бъде изтърпяно ефективно от подс. Д., Софийският апелативен съд се е фокусирал единствено на безотговорното му поведение и допуснатите от него нарушения, квалифицирани като „скандални” и довели до смъртта на двама млади мъже. Следователно е акцентирано на възмездната природа на наказанието, а е известно, че тя сама по себе си не следва да се приема за център на дейността по налагането на наказание на виновното лице. Извън вниманието на съда са останали редица обстоятелства, които макар и да не са определящи в настоящия случай за размера на наказанието, са определящи за начина на изтърпяването му, така че той (деецът) да претърпи трансформацията - цел на специалната превенция, явяваща се и приоритет на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 от НК. Превъзпитанието на дееца по чл. 66, ал.1 от НК не е прогноза с формален характер, а обосновано на данните за личността му и неговата социална, семейна и трудова среда заключение, че той ще бъде превъзпитан и поправен и чрез налагане на наказание, което да не бъде изтърпявано ефективно - чрез изолиране на дееца от посочената по-горе среда. Според настоящия състав целите на наказанието биха били реализирани и чрез отлагане изтърпяване на наказанието на подсъдимия за максимален изпитателен срок, който ще осъществи възпиращо въздействие спрямо него от престъпни посегателства под угрозата наложеното наказание да бъде приведено в изпълнение. Инцидентния характер на престъплението, в контекста на възрастта на подс. Д. и необходимостта от полагане на грижи за семейството, както и за тежко болната му майка, указват на извод за отсъствие на необходимост от изолирането му от обществото за срока на наказанието лишаване от свобода.
Предвид изложеното и на осн. чл. 354, ал. 2, т. 3 във връзка с чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК и чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ решение № 10006 от 19.01.2021г. по ВНОХД 1096/2018 г. на Софийски апелативен съд - Наказателно отделение, 1-ви състав като на основание чл. 66, ал. 1 от НК ОТЛАГА изпълнението на наложеното на подсъдимия П. М. Д. наказание лишаване от свобода за срок от 3 /три/ години за изпитателен срок от 5 /пет/ години.
ОТМЕНЯ решението в частта, с която е потвърдено, че на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС наложеното на подсъдимия П. М. Д. наказание лишаване от свобода за срок от 3 /три/ години следва да бъде изтърпяно при първоначален общ режим.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|