О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 305 София, 17.05. 2022 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: | КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА |
ЧЛЕНОВЕ: | БОНКА ЙОНКОВА |
 | ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ |
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1447/2021 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. С. от [населено място] срещу решение № 1123 от 04.06.202020 г. по в. гр. д. № 4554/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Първо ГО, 2 състав решение от 07.10.2011 г. по гр. д. № 11293/2010 г., допълнено с решение № 1359 от 19.02.2020 г., предявените от касатора срещу ЗК „Уника“ АД искове са отхвърлени съответно: искът за присъждане на застрахователно обезщетение за извършено на 24.12.2014 г. противозаконно отнемане на автомобил е отхвърлен за разликата над 25 000 лв. до 64 677.31 лв., а искът за присъждане на обезщетение за забава върху първата сума в размер на законната лихва е отхвърлен за разликата над 4 792.67 лв. до 12 417 лв. Решението е обжалвано и в частта, с която е отхвърлено искането на ищеца за присъждане на разноски над сумата 3019.18 лв.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е нищожно поради невъзможен предмет с твърдението, че съдът е осъществил инстанционен контрол върху решение от 07.10.2011 г. по гр. д. № 11293/2010 г., което не е било предмет на въззивната проверка по в. гр. д. № 4554/2019 г. и което не е било допълнено с решение № 1359 от 19.02.2020 г.
В касационната жалба са релевирани оплаквания и за неправилност на атакуваното решение. Изразено е несъгласие с извода, че частта от вземането за застрахователно обезщетение, за която е направено увеличение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, е погасена по давност на основание чл. 197 КЗ (отм.). Поддържа се, от една страна, че въззивният съд недопустимо служебно е приложил погасителната давност, тъй като ответникът изобщо не е направил възражение за давност за тази част от вземането – нито в отговора на исковата молба, нито в отговора на допълнителната искова молба, а от друга страна – че решаващият състав неправилно се е позовал на новата разпоредба на чл. 116а ЗЗД и на Тълкувателно решение № 3/2016 от 29.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, придавайки им обратно действие, каквото те нямат.
Освен с твърдението за нищожност на въззивното решение, искането за допускането му до касационен контрол се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, а също и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което е заявено за следните въпроси: „1. Може ли да се прилагат разпоредбите на чл. 116а ЗЗД и ТР на ВКС от 22.04.2019 г. с обратна сила, доколкото до тяхното обнародване, респективно приемане има висящи правни спорове, които са уредени по различен начин от действащото законодателство и решавани различно в съдебната практика; 2. Може ли да се прилагат разпоредбите на чл. 116а ЗЗД служебно от съда, без страна по делото да е направила изрично искане за това; 3. Имат ли ТР на ВКС, макар и постановени по противоречива съдебна практика на прилагане на процесуалния закон, някои от белезите на правната норма; 4. Тълкувателните решения какво юридическо действие имат – само занапред или и за висящи случаи; 5. След като същите не се обнародват в „Държавен вестник“, могат ли да се прилагат за заварени висящи случаи; 6. Не обезсмислят ли разпоредбите на чл. 116а ЗЗД и ТР на ВКС по т. д. № 3/16 г. от 22.04.2019 г. изобщо института на „частичния иск“, специално в казусите с изплащане на обезщетения от застрахователите по застраховка „Каско“ за противозаконно отнети автомобили предвид краткия давностен срок от 3 години“.
Подадена е и касационна жалба (инкорпорирана в частна жалба вх. № 73504 от 09.09.2020 г.) срещу решение № 1479 от 08.07.2020 г. по чл. 247 ГПК за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в първи и трети абзац на диспозитива на постановеното по делото решение № 1123 от 04.06.202020 г. по в. гр. д. № 4554/2019 г. (неправилно е посочено, че поправката на очевидната грешка в тази част е извършена с определение № 11776 от 03.08.2020 г.).
Касаторът поддържа, че допълнителното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като неговото искане е било за поправяне само на третия абзац от диспозитива на решението, а съдът е допуснал поправка и на първия абзац от диспозитива.
Ответникът по касация – Застрахователна компания „Уника“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационно обжалване, респ. за оставяне на касационните жалби без уважение като неоснователни по съображения в писмен отговор от 23.10.2020 г. и от 28.10.2020 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу актове, подлежащи на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното основно решение Софийски апелативен съд, съобразявайки факта, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която в полза на застрахования е било присъдено обезщетение за имуществени вреди в размер на 21 427.31лв., е счел, че страните са обвързани от формираната сила на пресъдено нещо относно следните факти: валидно сключен договор за имуществена застраховка „Каско“; застрахованият е собственик на застрахованата вещ; настъпило застрахователно събитие, което се изразява в противозаконно отнемане на застрахованата вещ.
По спорния въпрос относно размера на застрахователното обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд, е приел, че същото възлиза на 62 847.31 лв. Този извод е направен на база втория вариант от заключението на допуснатата авто-техническа експертиза, според което действителната стойност на автомобила към момента на настъпване на застрахователното събитие е 70 000 лв., като от посочената сума следва да се приспаднат около 2% обезценяване, 5 % самоучастие на застрахования, който се е съгласил да поеме част от разходите по отстраняване на всяка щета, както и сумата от 2 322.69 лв., представляваща неиздължената част от застрахователната премия, която застрахователят има право да удържи съгласно чл. 202, ал. 3 КЗ (отм.).
Решаващият състав е преценил за основателни оплакванията за неправилност на първоинстанционното решение поради това, че в него липсва произнасяне по направеното от застрахователя възражение за изтекла погасителна давност по чл. 197 КЗ (отм.). Като е взел предвид, че предмет на делото са частични искове, предявени в последния ден на изтичане на тригодишния давностен срок (застрахователното събитие е настъпило на 24.12.2014 г., а исковата молба е подадена по пощата на 28.12.2017г.), въззивният съд е направил извод, че претенциите на ищеца по отношение на допълнително предявената в хода на производството по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК част от вземанията му за главница и лихви е погасена по давност. В тази връзка съдебният състав се е позовал на задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, според което предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал.1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането.
Като неоснователни са преценени възраженията на ищеца за неприложимост на цитираното тълкувателно решение и приетата през 2018 г. нова разпоредба на чл.116а ЗЗД. Застъпено е становището, че тълкувателното решение изяснява действителния смисъл на разпоредбите на чл. 115, ал. 1, б “ж“ и чл. 116, б. “б“ ЗЗД, които регламентират част от хипотезите на спиране и прекъсване на давностните срокове и поради тълкувателния си характер то има обратно действие – към момента на приемане на тълкуваната норма, а не за в бъдеще и че разпоредбата на чл.116а ЗЗД не преурежда занапред въпросите, свързани със спиране и прекъсване на давността, а препотвърждава по законодателен ред приетото от ВКС в цитираното тълкувателно решение.
Поради извода за частично погасяване на вземането за застрахователно обезщетение, въззивният съд е счел този иск за основателен само за сумата от 25 000 лв., като за разликата до 62 847.31 лв. е отхвърлил същия. С оглед на това и предвид разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, въззивният съд е приел, че задължението за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва следва да се определи само върху непогасената част от претенцията за главница, поради което е уважил този иск за сумата 4 792.67 лв. и е отхвърлил същия за разликата над тази сума.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на основното въззивно решение:
На първо място, не може да бъде споделено становището на касатора за нищожност на това решение поради „невъзможен предмет“, аргументирана с обстоятелството, че въззивната проверка е извършена по отношение на друго, а не на обжалваното от него първоинстанционно решение. Погрешното индивидуализиране на първоинстанционното решение, което е било предмет на обжалване, не води до нищожност на въззивния акт, а е основание за поправянето му по реда на чл. 247 ГПК. Такова производство вече е било инициирано служебно от въззивния съд и е постановено допълнително решение № 1479 от 08.07.2020 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното от него решение по в. гр. д. № 4554/2019 г., като годината, номера на делото и датата на постановяване на обжалваното решение да се четат „решение № 5542 от 19.07.2019 г. по гр. д. № 3295/2018 г. на СГС“.
На второ място, не е налице и очевидна неправилност на обжалвания акт. Противоречащо на данните по делото е становището на касатора, че въззивният съд е приложил служебно давността, без да е направено изрично искане от ответника. Възражение за погасяване на процесните вземания за частта, с която е допуснато увеличение на исковете в хода на производството, е заявено ясно и недвусмислено в съдебно заседание на 30.11.2018 г. при допускане на увеличение цената на исковете по реда на чл. 214 ГПК.
Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност по съображения, че САС е приложил норма „от бъдещето“, доколкото чл. 116а ЗЗД и Тълкувателно решение № 3/2016 на ОСГТК на ВКС са приети след подаване на исковата молба. Касае се за въпрос за действието на закона и на задължителната съдебна практика във времето, който не покрива изведените в практиката критерии за „очевидна“ неправилност.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените от касатора въпроси.
Част от въпросите нямат характеристиката на обуславящи за изхода на делото съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По-конкретно: Въпрос № 2 не съответства на данните по делото. Както беше посочено вече, въззивният съд не е приложил служебно давността, а се е произнесъл по направеното от ответника изрично възражение за изтекла погасителна давност за частта от процесните вземания за главница и лихви, за които е допуснато увеличение на исковете. Въпроси № 3 и № 6 са поставени абстрактно и изобщо не са били предмет на обсъждане в мотивите на обжалвания акт.
Останалите въпроси, касаещи действието във времето на разпоредбата на чл. 116а ЗЗД и Тълкувателно решение № 3/2016 от 29.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, макар и релевантни за изхода на конкретното дело, също не могат да обосноват допускане на касационния контрол. Напълно достатъчно основание за това е обстоятелството, че в противоречие с указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС единственото поддържано за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно – чрез цитиране на законовата разпоредба, без да е аргументирано наличието на формиращите го кумулативни предпоставки. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени аргументи само във връзка с последния въпрос, който настоящият състав прецени като ирелевантен за изхода на делото.
Отделно от това, посоченото основание не е осъществено предвид съществуващата практика на ВКС, която съдържа отговор на поставените въпроси. В решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г. о. е прието, че: Тълкувателните актове на върховната съдебна инстанция са предназначени да дадат общо тълкуване на конкретна правна норма, по повод прилагането на която е възникнала противоречива или неправилна съдебна практика, с цел еднаквото и точно прилагане на законите от съдилищата, поради което те са приложими само във връзка с прилагане на правната норма, чийто действителен смисъл и съдържание са предмет на изясняване в рамките на извършваното тълкуване; Когато се касае до първоначално приети тълкувателни постановления на Пленума на ВС и тълкувателни решения, те имат обратно действие като даденото с тях тълкуване важи от момента на влизане в сила на тълкуваната правна норма и се счита, че същата е имала възприетото в тълкувателния акт съдържание още при приемането й; Когато след издаване на съответния тълкувателен акт е настъпила промяна в тълкуваната правна норма или в други свързани с нея норми и даденото вече тълкуване е неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона, постановеният нов тълкувателен акт, с който даденото по-рано тълкуване се изоставя, за да бъде възприето ново, няма обратно действие и от момента на постановяване на новия тълкувателен акт, който се състои от две части - в първата се дава новото тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за изгубил сила предшестващия тълкувателен акт, престава да се прилага предходният тълкувателен акт; От този момент даденото с новото тълкувателно решение тълкуване на конкретната правна норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаи от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване от тях след приемане на новото тълкувателно решение или по случаи, които са били заварени към този момент, но с действие занапред.
Относима към действието на приеманите от Върховен касационен съд тълкувателни решения е и т. 1 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, според която последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението, не е основание за отмяна на влязло в сила решение.
От така възприетите разрешения следва, че ако правният спор е бил висящ към момента на приемане и оповестяване на тълкувателното решение, както и ако сезирането на съда със спора следва по време приемането и оповестяването на решението, даденото от Върховния касационен съд тълкуване на закона следва да бъде съобразено от съда при постановяване на съдебното решение по съществото на спора.
В конкретния случай правният спор, по който е постановено обжалваното решение, е бил висящ към датата на приемане и оповестяване на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС и с оглед изложеното основаният на него извод за частично погасяване по давност на претенциите не противоречи на практиката на ВКС.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване на основното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
К. контрол не може да бъде допуснат и по отношение на постановеното по реда на чл. 247 ГПК допълнително въззивно решение. Предвид изрично установената в процесуалния закон възможност за служебна поправка на допуснатите в съдебните актове очевидни фактически грешки, по отношение на това решение не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 754.40 лв. – адвокатско възнаграждение с включен ДДС, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените с отговора на касационната жалба писмени доказателства – анекс № 4 от 02.10.2020 г. към договор № 2 от 10.04.2018 г., фактура № 1166 от 02.10.2020 г. и платежно нареждане от 07.10.2020 г. до „Райфайзен Банк“ ЕАД.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1123 от 04.06.202020 г. и решение № 1479 от 08.07.2020 г. по в. гр. д. № 4554/2019 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА А. И. С. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Застрахователна компания „Уника“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 754.40 лв. (хиляда седемстотин петдесет и четири лева и четиридесет стотинки).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |