Р Е Ш Е Н И Е № 228 гр. София, 02.12.2016 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ТОМА КОМОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 816/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия В. А. Г. - адв.Н. Д. срещу решение № 164 от 05.05.2016 г. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, първи състав, постановено по ВНОХД № 1062/2015 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на подсъдимия Г. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Изложени са твърдения за незаконосъобразност на постановеното от въззивния съд решение, за допуснати съществени процесуални нарушения и в първоинстанционното съдебно производство, и от въззивната инстанция, свързани с процеса на събиране, проверка и оценка на доказателствените материали, както и за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия Г.. В жалбата, депозирана от адв.Д. се съдържа подробен анализ на доказателствените материали, на базата на който фактически е изведена тезата за необоснованост на постановените от ОС–гр. Враца и САС съдебни актове, с които касаторът е признат за виновен и осъден за престъпление по чл.343а ал.1 б.“б“ вр.чл.343 ал.1 б.“в“ вр.чл.342 ал.1 от НК и недоказаност на обвинението срещу него. Наред с тези оплаквания, които не са касационни основания по смисъла на чл.348 от НПК, защитникът е изложил доводи и за допуснато процесуално нарушение в доказателствената дейност на въззивния съд, изразило се в погрешен анализ на събраните доказателства, избирателното им кредитиране и игнориране на някои от тях, което е довело до неправилни фактически изводи за съставомерността на деянието и в съответствие с това – до неправилно приложение на материалния закон. Твърди се в жалбата, че и двете инстанции по същество са допуснали съществени процесуални нарушения при допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата. Най-напред окръжният съд незаконосъобразно е отказал назначаването на повторна авто-техническа експертиза, която е следвало да отговори на няколко неизяснени въпроса: каква е била скоростта на управлявания от подсъдимия Г. тежкотоварен автомобил по оставените на пътното платно ясно видими спирачни следи; каква е била опасната зона за спиране при така определената скорост; как фаровете на къси светлини са осветявали пътното платно; какво е било отстоянието на предната част на автомобила от мястото на удара в момента, в който водачът за първи път е могъл да възприеме пешеходеца в зоната на своята видимост съобразно начина му на пресичане, като се работи с най-благоприятните за подсъдимия параметри; какво е било отстоянието на автомобила от мястото на удара, когато за първи път водачът е реагирал на опасността; предотвратим ли е ударът за водача на автомобила при най-благоприятните за него параметри по отношение на начина на пресичане на пешеходеца. Същото нарушение според адв.Д. е допуснато и от въззивната инстанция, довело до възприемане на неверните изводи на първата инстанция, изключили оценката на инкриминираното деяние като „случайно“ по смисъла на чл.15 от НК, в резултат на което е нарушен и материалния закон. В жалбата на защитника се съдържа и оплакване за явна несправедливост на наказанието както в контекста на неправилното осъждане на подсъдимия Г. поради липса на извършено от него престъпление, така и с оглед определеното по вид и размер наказание. Въз основа на изложените доводи, от адв.Д. в условията на алтернативност към ВКС се отправят искания за отмяна на решението на Софийския апелативен съд и оправдаване на подсъдимия Г., за връщане делото в досъдебната фаза или за ново разглеждане от друг състав на същия съд, или намаляване на наказанието до минималния размер на предвидената в закона санкция за престъплението по чл.343а ал.1 б.“б“ от НК. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият В. Г., редовно призован се явява лично, като заедно със защитника си адвокат Д. поддържат жалбата по изложените в нея съображения и правят същите искания. Частните обвинители М. Г., Б. Г., Х. Г., Ц. Г. чрез законния си представител М. Г. и Б. Ц., редовно призовани, не се явяват. Явява се повереникът им – адв.П., която излага съображения в подкрепа на атакувания въззивен съдебен акт и моли същият да бъде оставен в сила, а жалбата на подсъдимия, като неоснователна да бъде оставена без уважение. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното въззивно решение на Софийския апелативен съд като законосъобразно, справедливо и постановено в съответствие на процесуалния закон. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 27 от 16.09.2015 г., постановена по НОХД № 171/2015 г., Врачанският окръжен съд е признал подсъдимия В. А. Г. за виновен в това, че на 14.09.2014 г. около 20.40 ч. на обходен път на [населено място], на около 100 м след кръстовището за [населено място] в посока [населено място], при управление на МПС – влекач „С.“ с ДК [рег.номер на МПС] и прикачено към него полуремарке „К.“ с ДК [рег.номер на МПС] , в тъмната част на денонощието, в нарушение на чл.20 ал.2 от ЗДвП се движел с несъобразена за конкретните условия на видимост при движение на къси светлини скорост от 78 км/ч, която не му позволила да спре в осветената зона пред автомобила при възникналата предвидима опасност за движението и по непредпазливост причинил смъртта на Г. С. Г., като след деянието направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл.343а ал.1 б.“б“ вр.чл.343 ал.1 б.“в“ вр.чл.342 ал.1 и чл.54 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ в размер на 1 /една/ година, изтърпяването на което отложил за срок от 3 години от влизане на присъдата в сила на основание чл.66 ал.1 от НК, а по първоначално повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.343 ал.1 б.“в“ вр.чл.342 ал.1 от НК го оправдал. С присъдата си ОС Враца наложил на подсъдимия Г. наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 1 /една/ години на основание чл.343г във вр.чл.37 ал.1 т.7 от НК. В тежест на подсъдимия били възложени и разноските по делото. По жалба от защитника на подсъдимия – адв.Д., било образувано ВНОХД № 1062/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, който решение № 164 от 05.05.2016 г. на основание чл.338 от НПК потвърдил изцяло присъдата на Врачанския окръжен съд. Касационната жалба на защитника на подсъдимия Г. – адв.Д. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия е неоснователна. Основните възражения, отправените срещу въззивното решение по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на САС, въз основа на които са формирани изводите за наличие на обективните и субективни елементи на престъплението по чл.343а ал.1 б.“б“ вр.чл.343 ал.1 б.“в“ вр.чл.342 ал.1 от НК, довели до осъждането на подсъдимият Г.. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на поддържаната от жалбоподателя теза за неизясненост от техническа страна на механизма на инкриминираното ПТП, мотивирана със съществени процесуални нарушения, допуснати при събирането, анализа и оценката на доказателствата при постановяването на въззивния съдебен акт. При така формулираните от адв.Д. възражения, практически се претендира ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Такива правомощия процесуалният закон не е предоставил на касационната инстанция. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Тъкмо обратното, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. В касационното производство ВКС осъществява контрол, който се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на проверяваните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. Последователно и категорично в актовете си ВКС подчертава, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка. В съответствие с тези принципни постановки, ВКС обсъди възраженията на подсъдимия Г. и защитника му единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил инкриминираното му деяние. Приетите за установени от въззивния съд фактически положения са резултат на задълбочен анализ на обективно наличната по делото доказателствена съвкупност и напълно се подкрепят от нея. Основните доводи, изложени в касационната жалба срещу въззивното решение са насочени срещу подхода при оценка на доказателствата с оглед установяване от техническа страна механизма на инкриминираното ПТП. Твърди се, че изводите си съдът е направил изцяло и единствено въз основа на авто-техническите експертизи, които приел безкритично, независимо от обстоятелството, че са необосновани и предизвикващи съмнение за тяхната правилност. Несъгласието е насочено основно срещу заключението на разширената тройна авто-техническа експертиза, назначена в хода на първоинстанционното съдебно следствие, което защитата твърди, че е изградено въз основан на недопустим по правилата на процесуалния закон доказателствен източник – показания на В. Г., дадени в качеството му на свидетел преди привличането му в качеството на обвиняем. По-нататък възраженията срещу експертните заключения се изразяват в оспорване на използваните научни методи, математически изчисления и специализирана литература от вещите лица, като се предлагат собствени отговори на поставените пред експертизите задачи, които защитата очаква да получи. Твърди се още, че инстанциите по фактите изцяло са игнорирали показанията на единствения очевидец на произшествието - св.Х. Р., чрез които се изяснява основният, значим за правилния изход на делото факт – видимостта на подсъдимия като водач на МПС по отношение на пострадалия пешеходец. Тези оплаквания не могат да бъдат възприети. Същите са били направени и пред въззивния съд, който им е отделил необходимото внимание, давайки им отговор, поради което постановеният от него съдебен акт напълно покрива изискванията на чл.339 ал.2 от НПК. Изводите на Софийския АС изцяло се възприемат и от касационната инстанция. В решението си на л.5 – л.7 САС е обсъдил всеки конкретен довод, с който защитата атакува разширената авто-техническа експертиза и настоява да не бъде кредитирана, а да бъде назначена друга - комплексна медико-автотехническа или повторна разширена авто-техническа. На първо място възражението относно позоваването от експертите на показания, дадени от В. Г. в качеството на свидетел преди привличането му като обвиняем, е оценено като основателно. В същото време, след изричното уточнение от вещите лица, направено в устните им разяснения по експертното заключение в съдебно заседание пред първоинстанционния съд категорично е изяснено, че начинът на пресичане на пешеходеца и скоростта му на движение, пряко свързани с изчисляване на отстоянието му от товарния автомобил за момента, когато водачът е могъл да го възприеме за първи път като опасност на пътя, са установени на базата на всички доказателствени източници, сред които показанията на В. Г. в качеството на свидетел нямат непреодолимо значение. Поради това и след тяхното изключване от доказателствената съвкупност, изводите на експертите по тези въпроси са останали непроменени. Отговорите по тези задачи са основани на показанията на свидетелите Р. Р. и Х. Р. с изричното уточнение, че движението на тези два автомобила пред и зад този на подсъдимия са изиграли съществена роля за възможността на подсъдимия да идентифицира неосветен обект, която е в зависимост от контраста между фона (светлинния поток в двулуксовата граница) и обекта (пешеходеца), предопределящ параметрите на конкретната видимост. Така движението на товарната композиция на подсъдимия след тази на св.Р. Р. е предпоставило отражението на светлинен поток от фаровете й в стоп светлините и отражаващите се елементи в тилната част на преднодвижещия се товарен автомобил, което е засилило контрастността и е създавало възможност за по-голяма видимост на подсъдимия. От друга страна движението на лекия автомобил, управляван от св.Х. Р. след ТИР-композицията на подсъдимия, също с включени светлини, е създало предпоставки светлинният поток от неговите фарове допълнително да освети района на произшествието и траекторията на движение на пешеходеца, като това е допринесло за макар и минимално увеличаване на разликата между фона и обекта, също увеличаващо видимостта. За правилното изясняване на тези въпроси от значение също е и разликата в позицията, от която св.Х. Р. е възприел пешеходеца, движейки се след товарния автомобил на подсъдимия. По-голямото отстояние на лекия автомобил от траекторията на пресичане на пострадалия е предопределило различни параметри на видимостта на този водач и друг момент за първоначалното възприемане на пешеходеца като опасност на пътя в сравнение с тези на подсъдимия. Ето защо посоченото от него място, на което се е намирал пешеходеца когато го е възприел за първи път не може да се отъждествява автоматично с възприятието на подсъдимия относно този факт. Всички тези съображения, съдържащи се в авто-техническите експертизи, както и конкретните фактически данни, съдържащи се в приобщените по надлежния процесуален ред доказателствени материали, са били предмет на задълбочен анализ и от двете инстанции по същество. Те основателно са поставени в основата на изводите за настъпване на инкриминираното ПТП в резултат на виновното поведение на подсъдимия В. Г., изразило се в нарушение на правилата за движение по чл.20 ал.2 от ЗДвП, поради което обсъдените до тук възражения на адв.Д. се явяват неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Като такова следва да бъде оценено и несъгласието на защитата относно използваните от експертите математически методи и технически способи за изчисляване скоростта на движение на управляваната от подсъдимия товарна композиция. Както вещото лице от единичната, така и тези от разширената тройна авто-техническа експертизи обстойно и научно обосновано са извели тезата за невъзможност скоростта на процесния автомобил да бъде изчислена на базата на спирачните следи, отразени в протокола за оглед на местопроизшествие, поради което са сторили това въз основа на данните от приобщения към доказателствените материали по надлежния процесуален ред тахограф. Изчерпателни отговори вещите лица са дали и в своите устни разяснения във връзка с поставените от защитата въпроси, с които по неоспорим начин са защитили изводите си от писмените заключения. В тази връзка отправеното и към касационната инстанция възражение в този смисъл от страна на адв.Д. е само израз на несъгласието му с крайните изводи на експертизите, доколкото не съответстват на очакваните от него, поради което то не може да бъде възприето. Изложеното до тук важи и относно останалите несъгласия на защитата с констатациите на експертите от авто-техническите експертизи: относно разположението на пешеходеца на пътното платно и спрямо товарния автомобил в момента, когато водачът е могъл да го възприеме за първи път като опасност на пътя; относно определяне на видимостта единствено в хипотеза на статично положение на пешеходеца, но не и в динамиката на движението му и то тичайки; относно мястото на удара и некоректното използване на метода на отхвърляне на тялото от превозното средство при изчисляването му. На всички тези критики експертните заключения дават изчерпателни и научно обосновани отговори, онагледени чрез приложените към тях технически скици и графики и са подкрепени в съдебно заседание от устните разяснения на вещите лица. Тези експертни заключения не са кредитирани безкритично от въззивния съд, а след прецизното им обсъждане в единство с останалите доказателства и доказателствени средства. Възприетият от него механизъм на настъпилото произшествие е съобразен с данните от огледния протокол, показанията на свидетеля-очевидец Х. Р., данните от тахографа, техническите характеристики на процесния товарен автомобил, деформациите по него, уврежданията на пострадалия, установени от съдебно-медицинската експертиза, данните за възрастта и физическото му състояние преди произшествието, включително и количеството алкохол в кръвта му – 3,68%о, отговарящо на тежка степен на алкохолно опиване. Направените въз основа на този задълбочен анализ изводи на САС за липса на порок в процесуалните действия на първостепенния съд, мотивирали го да потвърди изцяло постановената от него присъда, се възприемат изцяло и от касационната инстанция, поради което обсъдените оплаквания на защитника на подсъдимия Г. се оценяват като неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Въз основа на изложеното до тук, настоящият състав на ВКС намира за лишено от основания твърдението в жалбата на касатора за това, че въззивната инстанция на свой ред е допуснала нови процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон, както и до нарушаване правото на защита на подсъдимия. На първо място като такова нарушение е посочен пропускът на въззивния съд да даде отговор за това, дали появата на пешеходеца в тази част на денонощието и в тази отсечка от пътя има характеристика на „предвидимо“ препятствие. Вярно е, че в решението на САС липсва изрично обсъждане на този обективен признак от състава на нарушението по чл.20 ал.2 от ЗДвП. В същото време цялостното изложение на фактологията на събитията, включително с анализ на мястото на произшествието – околовръстен път на [населено място], в непосредствена близост до който от двете страни имало жилищни сгради, в района на кръстовище с пътя за [населено място], обстоятелството, че в кратък период след настъпването на ПТП на място са се озовали свидетели, живеещи именно от двете страни на околовръстния път, както и фактът, че макар и в тъмната част на денонощието, часът не е бил много късен (около 20.40 ч.), недвусмислено обосновават опасността по всяко време платното за движение да бъде пресечено от пешеходец. Необходимостта водачите на МПС да се движат със скорост, позволяваща им да спрат в зоната, осветявана от светлините на автомобила, не е самоцелна. Тя гарантира своевременното възприемане от тяхна страна на всяка опасност за движението и предотвратяване на пътнотранспортно произшествие. Като не се е съобразил с конкретните условия на видимост, обусловени от управление на автомобила в тъмната част на денонощието и характеристиките на пътния участък по който се е движел (околовръстен крайградски път, в района на кръстовище), подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати пътния инцидент, поради което не може да претендира, че същият е резултат на „случайно деяние”. Ето защо тезата на защитата за липса на признака „предвидима“ опасност по смисъла на чл.20 ал.2 от ЗДвП при конкретната пътна обстановка, водещо до несъставомерност на инкриминираното деяние поради отсъствие на нарушение по ЗДвП, което да се намира се в причинна връзка със съставомерния резултат, не може да бъде възприета. Такова е становището на касационната инстанция и досежно оплакването за нарушение на правото на защита на подсъдимия Г. поради обсъждането в атакувания съдебен акт на нарушение по чл.21 от ЗДвП, без такова да е включено в повдигнатото му обвинение. Това твърдение е в противоречие с доводите, изложени в решението на САС относно констатираната обективно превишена скорост, с която подсъдимият е управлявал товарната композиция преди непосредственото възникване на опасността на пътя. При разрешена за пътния участък скорост на движение от 70 км/ч, той е управлявал автомобила с 78 км/ч. Независимо че с това подсъдимият действително е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.21 от ЗДвП, то никога не е обсъждано като елемент от състава на инкриминираното престъпление поради липса на причинна връзка между него и настъпилото ПТП. Категорично по делото е установено, че и при движение с разрешената скорост от 70 км/ч, подсъдимият като водач на МПС не би могъл да предотврати настъпването на удара с пешеходеца. Констатация за допуснато и друго нарушение, нямащо отношение към механизма на инкриминираното произшествие, е направена единствено в контекста на индивидуализацията на наказателната отговорност, която подсъдимия следва да понесе. Ето защо това възражение на защитата също следва да бъде оставено без уважение. Въз основа на изложеното до тук, настоящата инстанция не констатира въззивният съд да е допуснал нарушения в доказателствената си дейност, не са налице основания да бъде оспорен осъщественият от нея анализ на всички източници на доказателства, поради което изводът й, че в своето единство те установяват по несъмнен начин обективната и субективна съставомерност на инкриминираното ПТП следва да бъде изцяло споделен. При това свое становище настоящият състав на ВКС намира, че не са налице касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, поради което жалбата на подсъдимия следва да бъде оставена без уважение. Най-сетне като неоснователно този касационен състав намери и оплакването в жалбата на адв.Д. за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Г. наказание, с искане да бъде отчетена изключителната вина на пострадалия като изключително по тежест смекчаващо отговорността му обстоятелство. В тази връзка следва да се посочи, че сред обстоятелствата, които САС е възприел като смекчаващи отговорността на подсъдимия Г. освен чистото съдебно минало, добрите му характеристични данни и трудовата му ангажираност, като значимо такова е посочен високият принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Правилно обаче тези обстоятелства, съотнесени към отегчаващите отговорността такива са преценени като недостатъчни за определяне на наказанието при условията на чл.55 от НК, доколкото не са нито многобройни, нито някое от тях е изключително. В същото време превесът на смекчаващите отговорността обстоятелства, извън тези, които са законово регламентирани в чл.66 ал.1 от НК като предпоставки за отлагане изтърпяването на наказанието, правилно са дали основание на въззивния съд да възприеме приложението на института на условното осъждане. Такава е оценката и на касационната инстанция, която намира определеното на подсъдимия Г. наказание „лишаване от свобода“ в размер на 1 /една/ година, изтърпяването на което е отложено за срок от 3 /три/ години, за справедливо, поради което решението на САС, НО, I състав и в тази му част следва да бъде възприето. Такъв е изводът на настоящата инстанция и относно размера на наложеното на подсъдимия Г. наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 1 /една/ година. При съвкупната оценка на обстоятелствата, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Г., настоящият касационен състав намери, че определеното по вид, размер и начин на изтърпяване наказание спрямо него изпълнява целите по чл.36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 164 от 05.05.2016 г., постановено по ВНОХД № 1062/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.