Р Е Ш Е Н И Е № 129 град София, 23.05.2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ :ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ :ГАЛИНА ЗАХАРОВА
МИЛЕНА ПАНЕВА
при участието на секретаря ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и на прокурора ИВАЙЛО СИМОВ изслуша докладваното от съдия Кънчева касационно дело № 264 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по касационни жалби на подсъдимата И. В., чрез адв. Д. Ф. от САК и от защитника на подсъдимия М. М. – адв. С. К. от САК, срещу решение № 26 от 28.12.2016 г. по внохд № 44/ 2016 г. на Апелативния специализиран наказателен съд.
В жалбата на подсъдимата И. В. са релевирани касационните основания по чл. 348 ал. 1 т. 1 и т. 2 от НПК. По отношение на нарушението на материалния закон е оспорено авторството на престъплението. Изложени са конкретни съображения за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в неспазване на разпоредбите на чл. 287, ал. 4 и чл. 177, ал. 1 от НПК. Иска се отмяна на въззивното решението и оправдаване на подсъдимата В..
Изложените в жалбата на подсъдимия М. М. доводи сочат на позоваване на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Акцентът в касационната жалба е поставен върху допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Жалбата съдържа конкретно искане за отмяна изцяло на решението на Апелативния специализиран наказателен съд и връщане на делото за ново разглеждане.
В съдебно заседание пред Върховния касационен съд подсъдимата И. В. се явява лично, редовно призована. Представлява се от служебен защитник - адв. Д. Ф. от САК, която поддържа касационната жалба.
Касационният жалбоподател, подсъдимият М. М. не участва лично пред Върховния касационен съд, редовно призован. Представлява се от упълномощения му от защитник – адв. С. К. от САК, който поддържа депозираната от него касационна жалба.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби и оставяне в сила на въззивното решение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, установи следното:
Настоящото касационно производство има за предмет второ по ред въззивно решение. Присъдата по нохд № 1113/2013 г. на СпНС е била отменена изцяло с решение № 30/ 15.01.2015 г. по внохд № 107/2014 г. на АСпНС и делото върнато за ново разглеждане от първата инстанция.
При повторното разглеждане на делото, с присъда от 17.12.2015 г. по нохд № 114/2015 г. Специализираният наказателен съд признал подсъдимите за виновни, както следва:
Подсъдимият И. Е. И. в това, че в периода 10.09.2012г. до 22.10.2012г. в [населено място] в условията на повторност и продължавано престъпление, в съучастие като съизвършител с подсъдимия Я. К. С., чрез разрушаване на прегради здраво направени за защита на имот и използване на МПС отнел чужди движими вещи на обща стойност 1 251.00 /хиляда двеста петдесет и един/ лева от владението на различни лица – И. Г. Г., П. Л. Г. и Ц. П. И., без тяхно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои – престъпление по чл.195, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 7, вр. чл. 28, вр. чл. 26, ал.1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Оправдан е по обвинението да е ползвал техническо средство, да е извършил кражбата на 22.10.2012 г. в съучастие с подсъдимите С., В. и М., за част от деянията в продължаваното престъпление и за разликата в общата стойност на отнетите вещи от 8 126, 40 до сумата от 1 251 лв. Подсъдимият И. И. е признат за виновен и за престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК.
За всяко от престъпленията е наложено отделно наказание, като на основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът определил общо, най – тежко наказание в размер на две години лишаване от свобода.
Подсъдимият Я. К. С. е признат за виновен в това, че на 10.09.2012 г. в [населено място], в[жк], [жилищен адрес] вх."...", ет...., ап...., в съучастие като съизвършител с подсъдимия И. Е. И., чрез разрушаване на прегради здраво направени за защита на имот е отнел чужда движима вещ – 1 бр. LCD телевизор, марка „С." - „32 LE -3526 ВХ", на стойност 250.00 /двеста и петдесет/лв., от владението на И. Г. Г. – престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, вр. чл. 20, ал. 2 от НК.
Наложено му е наказание една година лишаване от свобода, с изпитателен срок от три години. Подсъдимият Я. С. е признат за невиновен да е използвал техническо средство, по обвинението за извършване на кражби на 22.10.2012г., по обвинението по чл. 26, ал. 1 от НК; както и за разликата в общата стойност на отнетите вещи от 1 251 лв. до 250 лв.
Подсъдимата И. В. В. за виновна в това, че в периода от 11.10.2012 г. до 22.10.2012 г., в [населено място], в условията на продължавано престъпление, като непълнолетна, в съучастие като помагач с подсъдимите И. И. – извършител и М. М. – помагач, чрез разрушаване на прегради здраво направени за защита на имот и използване на МПС отнела чужди движими вещи на обща стойност 4 046,40 лв. от владението на различни лица – И. С. Л., Т. К. С., П. Л. Г., Ц. П. И., без тяхно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои – престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 4, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК.
Наложено й е наказание три месеца лишаване от свобода, с една година изпитателен срок.
Подсъдимата И. В. е призната за невинна в това, да е осъществила деянията като извършител; да е използвано техническо средство; да е осъществила деянието от 22.10.2012 г. в съучастие с Я. К. С., както и в това да е отнела вещи от владението на О. С. А..
Подсъдимият М. В. М. за виновен в това, че в периода от 18.10.2012г. до 22.10.2012 г. в [населено място], при продължавано престъпление, в съучастие като помагач с подсъдимите И. И. – извършител и И. В. – помагач, чрез разрушаване на прегради здраво направени за защита на имот и използване на МПС отнел чужди движими вещи на обща стойност 4 236.00 лева от владението на различни лица – О. С. А., П. Л. Г. и Ц. П. И., като деянието е извършено от лице по чл.142, ал.2, т.6 от НК – от състава на Министерство на вътрешните работи – служител на ... РУП СДВР - престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 9, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4 от НК.
Наложено му е наказание в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода, с четири години изпитателен срок.
Подсъдимият М. М. е признат за невинен в това, да е осъществил деянията като извършител, при същите да е използвано техническо средство и да е осъществил деянието на 22.10.2012 г. в съучастие с подс. Я. С..
С решение № 26 от 28.12.2016 г. по внохд № 44/ 2016 г. на Апелативният специализиран наказателен съд изменил присъдата, като прецизирал диспозитива й, приемайки, че като помагачи подсъдимите И. В. и М. М. умишлено са улеснили извършителя И. И. да отнеме инкриминираните вещи.
В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена.
Касационните жалби са неоснователни.
По отношение на касационната жалба на подсъдимата И. В.:
Доводът на подсъдимата В., че не е автор на престъплението е наведен още с въззивната жалба. Този довод е изтъкнат и понастоящем пред касационната инстанция, но е неоснователен, поради това, че не кореспондира с доказателствата по делото. Извършеното престъпление и участието на подсъдимата И. В. в него безспорно се установява от достатъчно по обем, надлежно събран и еднопосочен доказателствен материал, в т.ч. гласни доказателствени средства, писмени доказателствени средства, писмени доказателства и веществени доказателствени средства при експлоатиране на СРС.
Правилно въззивният съд се е солидаризирал със становището на първата инстанция за установено авторство на подсъдимата В. в продължаваната престъпна дейност като помагач, като е изложил подробни мотиви за това. Впрочем, всички депозирани пред касационната инстанция възражения са били отправени и пред въззивния съд, който след внимателна, задълбочена и цялостна проверка на присъдата ги е отхвърлил като несъстоятелни с убедителни съображения.
Обстоятелството, че при обиска на подсъдимата не са намерени инкриминираните вещи, предмет на кражбата от 22.12.2012г., не сочи на несъставомерност на деянието, какъвто довод се съдържа в касационната жалба. Действията на В. по улесняване на извършителя, а именно: придружаването му до различни адреси, на които са извършени отделните деяния от продължаваното престъпление против собствеността, наблюдението и сигнализирането за опасност от разкриване на престъплението и снабдяването му със средство за извършване, се установява от показанията на св. В. З. /оперативен работник в ... РУП – СДВР/, св. Е. К. /пострадал от извършена на 28.07.2012г. кражба в [жк], св. И. Л. /пострадал от извършена на 16.10.2012г. кражба в ж.к. О./, св. А. В. /полицейски служител, участвал в акцията по задържане на подсъдимите В. и И./, св. Е. И. – класен ръководител на подсъдимата В., св. К. Д. /поемно лице/; от протокола от 22.10.2012г. за претърсване на л.а. „Р. к.“; от трафичните данни за използвания от подсъдимата към инкриминирания период мобилен телефонен номер; от обясненията на подсъдимата В. и веществените доказателствени средства, изготвени при експлоатация на СРС.
Върховният касационен съд намира за неоснователно възражението за допуснато съществено процесуално нарушение, свързано с приобщаване на обясненията на подс. В., дадени на ДП, по реда на чл. 279, ал. 2 вр. ал. 1, т. 4 от НПК. Твърди се, че съдът не може да ги цени и да основава фактическите си изводи на тези обяснения поради ограничението по чл. 287 ал.4 от НПК. В мотивите на решението /на л. 264/ АСпНС е изложил подробни аргументи по този въпрос, които се споделят и от настоящия състав.
Основание за изменение на обвинението е налице, когато на съдебното следствие се съберат доказателства, предпоставящи съществена промяна във фактическите обстоятелства на деянието, описани в обвинителния акт или в случаите на прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Трябва да се касае за факти, върху които се изгражда обвинителната теза, които не са били предявени на подсъдимия и по които той не се е защитавал. В този случай, процесуалният закон забранява приобщаването на обясненията на подсъдимия, дадени преди изменение на обвинението.
В конкретния случай въззивният съд правилно е констатирал, че с направеното от прокурора изменение на обвинението не са вменени нови фактически положения, относими към деянията на подс. В., които да не са й били неизвестни и по които тя да не се е защитавала. Времето на извършване на всяко едно от деянията в продължаваното престъпление е описано както в обстоятелствената част на обвинителния акт, така и в неговия диспозитив. Допуснатата техническа грешка при изписването на периода на продължаваното престъпление не създава неяснота за подсъдимата да разбере за какво престъпление е ангажирана наказателната й отговорност и не е било необходимо тази грешка да се поправя по пътя на изменение на обвинението. От изложеното следва правният извод, че щом не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението няма процесуална пречка да се прочетат обясненията на подсъдимата В. на основание чл. 279 от НПК. При депозиране им в хода на досъдебното производство са й разяснени правата като обвиняема, разпитът е извършен в присъствието на защитник и при спазване на изискванията на разпоредбата на чл. 392, ал. 1 НПК, поради което обясненията й представляват годно гласно доказателствено средство и могат да бъдат кредитирани от съда при постановяване на решението.
На следващо място упрекът на касационния жалбоподател, че при постановяване на присъдата и решението са използвани само данните от СРС, не може да бъде възприет за основателен. И това е така, тъй като както стана ясно от изложеното по – горе, е налице достатъчна по обем доказателствена обезпеченост, подкрепяща обвинението срещу подсъдимата В.. С основание това твърдение, отправено и с въззивната жалба е било отхвърлено от контролираната инстанция, като за това са изложени подробни аргументи, които настоящият състав не намира за нужно да повтаря.
При така установените факти, които не подлежат на преоценка от ВКС, въззивният съд правилно е приложил материалния закон. Законосъобразно е квалифицирал деянието като продължавано престъпление, извършено от В. в съучастие с подс. И., но като помагач, а не като съизвършител и е потвърдил присъдата. Възражението, че тази правна квалификация съществено изменя обстоятелствената част на обвинението е несъстоятелно, тъй като съдът е осъдил подсъдимата съобразно описаните в обвинителния акт факти. Като е дал на тези факти друга, по-благоприятна за подсъдимата правна оценка, ангажирайки отговорността й като помагач, съдът не е допуснал нарушение на правото на защита. Поради тези съображения Върховният касационен съд не установи да са налице основанията за отмяна на въззивното решение и признаване на подсъдимата за невиновна.
По отношение на касационната жалба на подсъдимия М. М.:
Касаторът твърди, че от събраните доказателства по делото се установява, че към момента на извършване на престъпните деяния служебната радиостанция не се е намирала в него, а е била на съхранение в районното управление, както и че подсъдимият И. И. е комуникирал с друго лице по радиостанцията. Според защитата не е следвало да се кредитират обясненията на подсъдимия М. дадени в хода на предварителна проверка. Изложени са съображения и за нарушения на разпоредбата на чл. 177, ал. 1 НПК.
Възражението, касаещо неправомерното използване на служебната радиостанция от друго лице, а не от М. не намира опора в данните по делото. От показанията на св. С. И., който към 2012г. е бил началник на ... РУП – СДВР се установява, че към датата на извършеното престъпление служителите от група ООР и оперативните работници са имали неограничено владение върху процесните радиостанции и в работно време и в извън работно време. Такава длъжност – полицай в група „Охрана на обществения ред“ на сектор „Охранителна полиция“ при ... РУП – СДВР е заемал и подсъдимият М. през 2012г. /справка от Началник група при ... РУП – СДВР и удостоверение от отдел „Човешки ресурси“ СДВР/ и като такъв на него му е била зачислена радиостанция К. .../сер. №... на 14.12.2011г. Св. И. е категоричен, че не е имало нарочно определено място за съхранение на радиостанциите, нито е имало длъжностно лице, което да контролира използването им, както и че всеки служител носил персонална отговорност за тези вещи. Показанията на св. И. са подкрепени и от приложените писмени доказателства по делото - писмо с вх. № 338400 – 4830/09.06.2016г. на настоящия Началник на ... РУ – СДВР комисар С. Д. и заповед от 07.04.2014г. на ВНД Директор на СДВР комисар И. С.. Писмените доказателства потвърждават, че към м. октомври 2012г. не е имало вътрешноведомствена регламентация относно съхраняване, ползване и контрол върху служебните радиостанции, нито пък е било възлагано на определени длъжностни лица да контролират тази дейност. Обстоятелството, че при извършване на обиска у подсъдимия М. М. не е намерена зачислената му радиостанция, не води до извод, че той не я е използвал преди това за подслушване на честотите на други районни управления. Тази теза на защитата се опровергава от веществените доказателствени средства изготвени при експлоатацията на СРС, по – конкретно от разговорите и съобщенията между подсъдимия М. и подсъдимия И. проведени на 19- ти, 20- ти, 21- ви и 22- ри октомври 2012г. От същите се установява, че М. е разполагал със служебната си радиостанция по всяко време и е извършвал исканите от подсъдимия И. услуги по подслушване на полицейски честоти на различни полицейски управления, на териториите на които И. е извършвал кражбите.
На следващо място, доводът на защитата, че подсъдимият И. И. се е обаждал на друго лице, а не на подсъдимия М. М. е неоснователен. От данните при използване на СРС и от показанията на полицейския служител – св. В. З., който използвал оперативен способ – подслушване по отношение на телефона на М. се установява, че подсъдимият И. е провеждал телефонни разговори основно с подсъдимия М., и само инцидентно с друг негов колега, с установена по делото самоличност.
Настоящият касационен състав прецени като неоснователни и възраженията относно това, че съдебните актове на Специализирания наказателен съд и Апелативния специализиран наказателен съд са постановени единствено въз основа на доказателства, събрани по реда на чл. 177, ал. 1 от НПК, при изрична забрана за това. Въпреки използването на СРС като способ за доказване и отклоненията от принципа за състезателност, правото на подсъдимия М. на справедлив процес не е накърнено. Законните му интереси са охранени в необходимата степен, тъй като резултатите от подслушването съвсем не са единствените източници на обвинителни доказателства срещу него. Други подкрепящи обвинението доказателства са показанията на свидетелите В. З., А. В., С. И. и справките за трафичните данни на използвания от М. към инкриминирания период мобилен телефонен номер, протокола за претърсване на л.а. „Р. к. с рег. [рег.номер на МПС] и протокола за обиск на М., при който са иззети два телефона, единият от които е бил със сим карта, отговаряща на телефонния номер, използван от него за комуникация с подсъдимия И. и от обясненията на М. при предявяване на веществените доказателства. Ето защо данните от СРС не са изолирани, нито са неподкрепени от други доказателствени източници, а присъдата и решението не се основават само на тях.
Упрекът на защитата, релевиран в касационната жалба, че в производството са кредитирани обясненията на подсъдимия М., които нямат процесуална стойност, тъй като са депозирани в хода на предварителната проверка, е частично основателен.
На първо място, от материалите по делото се установява, че съдът е кредитирал не обясненията на М., снети при оперативната беседа, а показанията на св. А. В., възпроизвеждащи направеното пред него извънсъдебно самопризнание на подсъдимия. Съдилищата по фактите са кредитирали тези показания, като са приели, че същите представляват производни гласни доказателства, които могат да се ползват, щом първичните са останали недостъпни. Тези изводи не могат да бъдат споделени от настоящия състав. Показанията на св. В. възпроизвеждат направеното извънпроцесуално самопризнание на подсъдимия М., още преди последният да има каквото и да е процесуално качество. Датата на това действие е 23.10.2012г., един ден след образуване на досъдебното производство с протокола за първото действие по разследването, когато М. е задържан по ЗМВР. Следователно към 23.10.2012г. по отношение на подсъдимия М. е следвало да се извършат действия по разследването, а не „оперативни действия“. Поначало е вярно, че за св. В. не са налице ограниченията на чл. 118 от НПК и показанията му могат да бъдат годно доказателствено средство в процеса, ако касаят факти и обстоятелства, които лично е възприел. Този съдебен състав приема, че св. В. не може да бъде разпитван за факти и обстоятелства, които са му станали известни в резултат на проведена беседа с лице, което по – късно придобива качеството на обвиняем. При проведената беседа, подсъдимият М. не е имал правата предвидени в чл. 55 НПК, нито е присъствал защитник, нито е имал възможност да направи информиран избор да дава или да не дава обяснения, които могат да се използват в негова вреда в рамките на наказателния процес. По този начин се заобикаля правният ред за даване на обяснения на обвиняемото лице и показанията на този свидетел не могат да се ползват от съда. Допуснатото нарушение не е съществено до степен да налага отмяна на съдебния акт, тъй като за установяване на фактите относно извършеното от М. престъпно деяние са налице достатъчно други доказателствени източници, надлежно обсъдени и анализирани от АСпНС.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд не констатира при разглеждане на делото да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, които да обуславят отмяна на атакувания съдебен акт. Ето защо и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 26 от 28.12.2016 г. на Апелативен специализиран наказателен съд, постановено по внохд № 44/2016 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: |