13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 134
гр. София ,16.03.2022
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на девети март, през две хиляди двадесет и втора година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1157 / 2021 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на всяка от страните - Гаранционен фонд и ЗАД „ ДаллБогг:Живот и Здраве „ – против решение № 72/16.02.2021 г. по т.д.№ 2341/2020 г. на Софийски апелативен съд , както следва :
Гаранционен фонд – ищец в производството – обжалва решението, в частта му, с която е отменено решение № 1027/17.07.2020 г. по т.д.№ 1122/2019 г. в частта му, с която ЗАД „ ДаллБогг:Живот и Здраве „ е осъдено да заплати на Гаранционен фонд, на основание чл.520 ал.1 КЗ сумата от 144 739,61 лева / разликата над 256 570, 39 лева до общо претендираната и присъдена от първоинстанционния съд сума от 401 310 лв. / - дължими вноски за м. март 2019 г. по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите / ЗЗ „ ГО” /, ведно със законната лихва , считано от 17.06.2019 г. , к а к т о и в частта в която ответникът е осъден да заплати на Гаранционния фонд сумата от 4 124,58 лева – обезщетение за забава в издължаването на главницата, за периода 11.05.2019 г. – 16.06.2019 г., вкл. в частта по присъдени за първоинстанционното производство разноски от 6555,43 лева / разликата над 10 611,95 лева до претендираната сума от 17 167,38 лева /, като съответно са отхвърлени предявените искове в същите тези части , въз основа на прието за основателно възражение за прихващане с вземания на ответното дружество, на основание чл. 499 ал. 4 и ал. 5 КЗ. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и формирана задължителна практика на ВКС по приложението на КЗ – ТР № 1/07.03.2019 г. по тълк.дело № 1/ 2018 г. на ОСТК на ВКС. Страната счита, че в т.2а от ТР е даден отговор, с който въззивното решение влиза в противоречие, смисълът на който, според нея, е че липсата на съгласие се отнася до лицата, които са извън кръга на посочените в чл. 477 ал. 2 КЗ / „застрахованите „ лица /. Тезата на страната е, че след като ползвателите / вписаните като обичайни водачи / попадат в този кръг, то застрахователните договори не могат да бъдат счетени за нищожни, като сключени при липса на съгласие, акцентирайки на обстоятелството, че по същите са заплащани застрахователни премии и е подадена информация за тях към ИЦ на ГФ, като валидно сключени. Касаторът се позовава на Решение на СЕС от 20.07.2017 г. по дело С–287/16 - пар. 27 – 28. Оспорва и извода на въззивния съд, че за да възникне регресното право на застрахователя към ГФ, на основание чл. 499 ал. 4 и ал. 5 КЗ, не е необходимо в хода на уреждане на претенцията на пострадалите лица да е възникнал спор между застрахователя и ГФ, относно това кой дължи обезщетението. Сочи се и противоречие с чл.522 КЗ, според която разпоредба, вноските към ГФ, направени от застрахователите, не подлежат на възстановяване. Страната счита, че тълкуването на нормата предпоставя извод, че дължимите от застрахователите към ГФ вноски не могат да бъдат обект на прихващане с вземания на застрахователите от ГФ. Противното нарушавало стабилността на застрахователния пазар, тъй като разрушава законово установените правоотношения между ГФ и застрахователите. Аакцентира се на функциите на ГФ – обезщетителна, обезпечителна, социална и защитна.
ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве„ – ответник в производството – оспорва въззивното решение, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното, за осъждането му да заплати на ГФ сумата от 256 570, 39 лева, ведно със законната лихва върху същата, считано от 17.06.2019 г. до окончателното заплащане, както и припадащи се на тази част от уважените претенции разноски в полза на ищеца. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Досежно застрахователните договори с дружествата „Емпен БГ” ЕООД и „Дангер Груп”ЕООД – като сключени след смъртта на едноличните собственици на капитала им и техни представляващи, съобразно разпоредбата на чл.157 ал. 1 ТЗ, предвиждаща прекратяване на дружествата със смъртта на едноличните собственици на капитала - касаторът се позовава на необсъден от въззивния съд негов довод : че ликвидаторите на така прекратените дружества нямат правомощието да преценят да се противопоставят ли или да потвърдят така сключените застрахователни договори, тъй като не се касае за сделки, обслужващи производството по ликвидация, нито за такива сключени от лица без представителна власт. Останали са без коментар и свързаните с предходния доводи на страната, че не се касае за висяща недействителност на сделки, подлежащи на потвърждаване, а за изначална нищожност, нито се касае за сделки, спрямо правните последици на които намира приложение чл. 301 ТЗ. Касаторът излага съображенията си в подкрепа на тезата, че се касае за изначална нищожност на договорите, в съответствие със задължителните указания в т.2 на ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк.дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Наведен е и довод за постановяване на въззивното решение в противоречие с чл. 273 ал. 4 изр. второ от КЗ / отм./ , в частта му , с която въззивният съд е отрекъл дължимостта на законна лихва върху подлежащите на възстановяване от ГФ на ЗАД „ ДаллБогг: Живот и Здраве„ суми, считано от момента на заплащането на застрахователни обезщетения в полза на увредените лица. Оспорва се и отказа на въззивния съд да извърши прихващане с вземания за ДДС върху направени разноски за външни разходи и обработка на щетите , обоснован с липсата на доказателства, че такъв ДДС е бил начислен от чуждестранното бюро на застрахователите или от НББАЗ, от кореспондент, за което да е била съставена съответна фактура. Страната обосновава произнасяне на съда в противоречие със ЗДДС до степен законът да е приложен в противоположен на заложения от законодателя смисъл, с което се поддържа и очевидна неправилност, по смисъла на чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, съображенията за което настоящият състав взе предвид при произнасяне по допустимостта на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав, в съответствие с касационните доводи за неправилност на въззивния акт и обхвата на търсения касационен контрол, съобрази следното :
Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че на основание чл.520 КЗ ответното дружество дължи на ГФ вноската по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ на автомобилистите за м. март 2019 г., ведно със законната лихва върху същата, считано от предявяването на иска, както и обезщетение за забава в изплащането й за предходен на исковата молба период, които му решаващи изводи за изначалната основателност на исковете на ГФ не са предмет на касационното обжалване. Такъв са решаващите му изводи за частична основателност, респ. неоснователност на предявеното от застрахователното дружество – ответник съдебно възражение за прихващане, с подлежащи на възмездяване от ГФ, при условията на чл. 499 ал. 5 КЗ / нов / суми, като заплатени в полза на правоимащите лица от застрахователя, но дължими от Гаранционния фонд. Отговорността на ГФ ответникът е основал на нищожност на сключените застрахователни договори с физически лица и търговски дружества, въз основа на които е извършил плащанията. В никой от депозираните отговори на исковата молба ответникът не е индивидуализирал основанията за нищожност спрямо всеки отделен застрахователен договор, сочен за нищожен, изброени общо в приложение № 1 към отговора на исковата молба – с вх.№ 97413/30.07.2019 г. , позовавайки се също общо на : нищожност поради липса на съгласие, вкл. прогласена със съдебно решение - последващо отречено ; сключване на застрахователните договори от името на лица , които не са давали съгласие за това, не подозират за сключването, отчуждили са съответните МПС преди датата на договорите или никога не са ги притежавали. Позовава се на нищожност, поради липса на застрахователен интерес – чл. 349 ал. 2 КЗ, основан на същите съображения. Сочейки чл. 483 ал. 1 т. 1 пр. второ на КЗ, ответникът намира разпоредбата неприложима в хипотезата, в която не лицето - различно от собственика на застрахованото МПС и което съответно следва да обоснове застрахователен интерес - е посочено в застрахователния договор. За застрахователните договори, сключени от името на търговски дружества, ответникът е посочил, че са сключени без знанието на представлявания, от лица, които не са упълномощени за това от представляващите дружествата / така в отговора на искова молба /. Същите, неконкретизирани спрямо всеки отделен застрахователен договор, аргументи са изложени и в отправеното до ГФ извънсъдебно изявление за прихващане. В отговора на допълнителната искова молба – п.3 – се сочи, отново без относимост към конкретни застрахователни договори - изначална нищожност, поради сключването им от физически лица, починали към датата на сключването или от търговски дружества , чийто законен представител е починал към датата на сключването или последващо.
Първоинстанционният съд е приел за установено, че един от застрахователните договори / този с „ Дангер груп „ ЕООД / е сключен към момент, към който едноличният собственик на капитала и представляващ дружеството е починал . Друга част от застрахователните договори, сключени с физически лица или с търговски дружества, не носят какъвто и да било подпис на застраховащ. Относно последните е приел , позовавайки се на т.2а от ТР № 1/ 07.03.2019 т. по тълк.дело № 1/ 2018 г. на ОСТК на ВКС, че липсата на подпис не обуславя нищожност , предвид приложимост на чл. 293 ал. 3 и ал. 4 ТЗ. Изходил е от поведението на застрахователя, който не е оспорвал недействителността, приел е плащанията на застрахователни премии, регистрирал е договорите, съгласно чл. 571 КЗ, в регистрите на ГФ, заплатил е застрахователни обезщетения без оспорването им. За застрахователните полици, сключени от името на търговски дружества, носещи подпис на застраховащ , за чиято автентичност не е била допусната съдебно-графологична експертиза, съдът се е позовал и на приложимост на правилото на чл.301 ТЗ. Но по начало е съобразявал, че ако би се касаело за сключване на договора от лица без представителна власт за дружеството – страна по същия, то само последното може да се позове на този порок, обуславящ висяща недействителност на сделката. По отношение на „Дангер груп”ЕООД съдът е съобразил, че със смъртта на едноличния собственик на капитала се прекратява дружеството, но не се преустановява правосубектността му, до заличаването му в търговския регистър, предвид което и в този случай не е налице изначална нищожност на сключения застрахователен договор.
Въззивният съд, идентично на първоинстанциония, е приел, че в случая вземанията на страните са насрещни и парични, произтичат от закона и е намерил за неоснователно възражението на ищеца, че правната същност на Гаранционния фонд, която изключва каквато и да било търговска дейност, прави неприложима разпоредбата на чл.103 от ЗЗД и института на прихващането. Приел е, че са налице предпоставките на чл.103 от ЗЗД, както и че в закона липсва разпоредба, която да забранява прихващане с вноските по чл. 520 ал. 1 КЗ. Съдът е счел, че чл. 522 КЗ не може да се тълкува в подкрепа на противната теза, тъй като урежда хипотеза на действително заплатени вноски – неподлежащи на възстановяване / при прекратяване на застрахователното дружество /, а не и за дължими, но незаплатени такива, с изключване на каквито и да било погасителни способи за същите. Съдът е приел, че не се установяват застрахователни договори с физически лица, които да са починали към датата на сключването им. Неподписаните изобщо, от сочените като страна физически лица, застрахователни договори, обаче, съдът приема за изначално нищожни, при неприложимост на чл.301 ТЗ, поради липсата на каквато и да било формирана воля/съгласие, което да би било оспорвано или валидирано. Относно договорите, сключени от името на еднолични търговски дружества, чиито еднолични собственици на капитала са починали преди или след датата на сключването, съдът се е позовал на чл. 157 ал. 1 ТЗ, според който, със смъртта на едноличния собственик на капитала дружествата са прекратени по силата на закона, респ. и ако собственикът на капитала е упълномощил лице за сключването им, договорното представителство също е прекратено със смъртта на упълномощителя. Съдът, обаче, е отчел, че това не лишава едноличните търговски дружества с ограничена отговорност от правосубектност, до заличаването им в търговския регистър, респ. че те продължават да съществуват, но с ограничена способност за участие в правния живот, защото липсва орган, който да формира и изразява воля. Съдът се е мотивирал, вкл. досежно застрахователни договори, сключени от името на ЕООД, последващо сключването прекратени по силата на закона, че за същите, като сключени от лица, които не са техните собственици или управители или от такива, с отпаднала със смъртта на едноличния собственик на капитала представителна власт или изначално без представителна власт / за сключените след смъртта на едноличните собственици на капитала / намира приложение чл.301 ТЗ – в качеството на абсолютни търговски сделки застрахователните договори пораждат действие, освен при изрично противопоставяне на представлявания, веднага след узнаването. Данни за противопоставяне, вкл. от назначени ликвидатори на прекратените по силата на закона еднолични дружества с ограничена отговорност, съдът е отчел, че няма. Позовавайки се на разясненията на т.2 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по т.д.№5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е посочил, че договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност, но на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. Съдът се е мотивирал,че наличието на спор, в хода на уреждане на претенцията между Гаранционен фонд и застрахователя, относно това кой трябва да обезщети увреденото лице, не е елемент от фактическия състав, от който възниква регресното вземане на застрахователя, при установяване, че отговорността за заплащане на обезщетение е на Гаранционен фонд. Изложил е съображения, че разпоредбите на чл. 499 ал. 4 и ал. 5 от КЗ не изключват правото на застрахователя и при последващо установяване, че отговорността да плати застрахователно обезщетение е на Гаранционния фонд, да търси платеното от него, заедно със законната лихва от плащането. При действието на отменения КЗ за регресното вземане на застрахователя срещу Гаранционния фонд по чл. 273 ал. 4 изр. 2 от КЗ /отм./, законодателят не е предвидил изричен падеж, поради което Гаранционен фонд изпада в забава от датата на отправената до него покана за плащане / чл.84, ал.2 от ЗЗД / . Следователно, за извършените плащания преди влизането в сила на новия КЗ липсва основание за претендиране на законната лихва върху недължимо платеното. В конкретния случай, обаче, съдът е установил, че всички противопоставени от ответника плащания са извършени след началото на 2016 г. . Следователно, от ищеца и в полза на ответника е дължима мораторна лихва за забава, считано от плащане на застрахователните обезщетения, в полза на увредените лица, в размер на 18 427,15 лева, съответно прихваната. По отношение вземането за ДДС върху направени разноски за външни разходи и обработка на щетите , съдът е посочил, че по делото липсват доказателства върху претендираните от ответника по иска суми за такси и разноски да е начислен ДДС от чуждестранно бюро на застрахователите или НББАЗ, от кореспондент, както и за това да е издадена фактура, поради което липсва основание да бъде присъждан този данък.
В изложението към касационната жалба на Гаранционен фонд са формулирани следните въпроси : 1/ Допустимо ли е прихващането на неплатени дължими вноски от застраховател към Гаранционен фонд с бъдещи плащания по обезщетения по застраховка „Гражданска отговорност „ на автомобилистите ? ; 2/ Налице ли е нищожност на застрахователния договор по застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите, ако е сключен от лице, попадащо в кръга от лица, посочени в чл. 477 ал. 2 КЗ ? ; 3/ Трябва ли да е налице първоначален спор между застраховател и Гаранционен фонд, за да възникне възможността на застрахователя да търси регресно обезщетение от Гаранционния фонд ? и 4/ При наличие на заплатена застрахователна премия, подадена информация към ИЦ на ГФ, предоставена полица в държане на застрахования, предоставена от него информация за попълване на същата, с оглед съвкупността от тези действия следва ли липсата на положен подпис върху застрахователната полица да се счита за липса на съгласие за сключване на същата ? Не е обоснован допълнителен селективен критерий отделно по всеки от въпросите , но в изложението са цитирани, като относими, ТР № 1/2015 г. по тълк.дело № 1/ 2014 г. на ОСТК на ВКС, ТР № 1/ 2019 г. по тълк.дело № 1/ 2018 г. на ОСТК на ВКС, решение на СЕС по дело С- 287/16 и решение по т.д.№ 1842/2019 г. на ІІ т.о. на ВКС.
В изложение към касационната жалба на ЗАД „ ДаллБогг: Живот и Здраве„ са формулирани следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички своевременно наведени от страните възражения и свързаните с тях доводи, които са от значение за спорното право ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , с решенията по гр.д.№ 2150/2017 г. на ІV г.о. , т.д.№ 205/2018 г. на ІІ т.о. ,т.д.№ 587/2018 г. на І т.о., гр.д.№ 2479/2019 г. на ІV г.о. на ВКС; 2/ Недействителни ли са и какъв е вида на недействителността на сделките, сключени от името на ЕООД, след прекратяването му, поради смърт на едноличния собственик на капитала и преди назначаването на ликвидатор , когато дружеството не е разполагало и не са били вписани в търговския регистър органи на управление ? ; 3/ Съществува ли правна възможност за ликвидатора да потвърди, включително чрез непротивопоставяне по смисъла на чл.301 от ТЗ, сделки, сключени от името на дружеството от лице без представителна власт, след прекратяване на дружеството и преди назначаването на ликвидатор, в случаите, когато тези сделки не са насочени да обслужват ликвидацията по смисъла на чл. 268 ал. 1 от ТЗ ? – и двата въпроса обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК ; 4/ От кой момент Гаранционен фонд дължи заплащане на законна лихва на застрахователя в хипотезата на чл. 273 ал. 4 изр.2 КЗ /отм./ ? – въпросът обосноваван в идентична на предходните хипотеза, поради липса на съдебна практика. Твърди се, че решението в частта, с която е прието, че не се дължи ДДС върху направените разноски за външни разходи и за обработка на щетите, е очевидно неправилно.
По изложението на Гаранционен фонд :
Първият от формулираните въпроси не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като няма отношение към решаващите мотиви на въззивния съд. В решението не е обсъждано възражение за прихващане с невъзникнали б ъ д е щ и вземания на ответника, а с твърдени от същия да са възникнали, но спорни, вземания. По начало, предпоставките за прихващане касаторът е оспорвал с тезата, че чл. 522 КЗ изключва прихващане на вноските по чл. 520 ал. 1 КЗ, дължими към ГФ, с вземания на застрахователи, възникнали на основание чл. 499 ал. 4 и ал. 5 КЗ. Чл. 522 КЗ, обаче, няма такова съдържание, бидейки ясна и непротиворечива правна норма, напълно чужда на поддържания от касатора, без обосноваване приложими способи на тълкуване, фрагментарен извод за различно, „действително„ съдържание. Във всички случаи, обаче, формулираният въпрос не кореспондира със съображенията на ГФ за липса на предпоставки за прихващането.
Формулираният втори въпрос е правно несъстоятелен. Очевидно страната не разграничава понятията „застраховащ„ и „застрахован„ ,респ. относимостта на чл. 477 ал. 2 от КЗ към второто, при противопоставената от ответника нищожност предвид качеството и/ или правосубектността на застраховащия. Чл. 477 ал. 2 КЗ очертава кръга лица, чиято гражданска отговорност за причинени на трети лица вреди се явява застрахована, със сключването на валиден договор за ЗЗ „ГО„ на автомобилистите за конкретно МПС, независимо кое от тях се явява и застраховащ , а според тезата на касатора застраховащия, липсата на съгласие на който е единствено обуславяща за нищожност на застрахователния договор, е винаги субект извън този кръг, водещо до правен нонсенс. Касаторът не държи сметка, че чл. 477 КЗ в цялост попада в раздела, титулуван „ О б е к т на застраховане и застрахователно покритие„.
Третият от въпросите формално удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но не се явява обоснован допълнителния такъв по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на съдебна практика по въпроса не удовлетворява този допълнителен селективен критерий , още повече при необоснованост на допустимо тълкуване на чл. 499 ал. 4 и ал. 5 КЗ, в поддържания от касатора смисъл, въз основа на относими тълкувателни способи, извличащи тенденциозно заложен от законодателя, в съдържанието на нормата, с израза - „ спор в хода на уреждане на претенцията между Гаранционен фонд и застрахователя „ - смисъл на задължителен елемент от фактическия състав на хипотезиса й.
Четвъртият от въпросите удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е приел, че застрахователните договори, неносещи какъвто и да е подпис на физически лица и на представляващ търговско дружество, като застраховащи, са изначално нищожни, с оглед което и заплатените на основание същите застрахователни обезщетения на правоимащи подлежат на възстановяване от Гаранционния фонд, съгласно отговорността му по чл. 519 т. 1 КЗ, частично уважавайки предявеното възражение за прихващане на ответника. Обоснован се явява допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК , с мотивите към т.2а на Тълкувателно решение № 1/07.03.2019 г. по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, в което е посочено, че липсата на съгласие , по смисъла на чл. 26 ал. 2 пр.2 ЗЗД , като основание за нищожност на застрахователния договор „Гражданска отговорност” на автомобилистите , не може да се изведе еднозначно в хипотезата на неположен подпис на някоя от страните, поради което и правните последици на този вид недействителност няма да настъпят. Формалното отсъствие на подпис в застрахователната полица, като несъобразено с императивното изискване за форма на застрахователния договор за застраховка „Гражданска отговорност“, установено с чл. 344 ал. 1 КЗ , може да обективира и липсата на съгласие за неговото сключване, но характерът на този договор - абсолютна търговска сделка и разпоредбата на чл. 343 ал. 2 КЗ, препращащи към разпоредбите на ТЗ и ЗЗД, за неуредените в кодекса случаи, дават основание да се приеме, че в сочената хипотеза ще е приложимо общото правило на чл. 293 ал. 4 ТЗ. В тази връзка, значим за касационния контрол е отказът на въззивния съд да се произнесе относно значението на обстоятелствата по заплащани застрахователни премии, в съответствие с отразеното в договора и регистриране на застрахователните договори в ИЦ на ГФ, съгласно чл. 571 и сл. КЗ.
По изложението на ЗАД „ ДаллБогг: Живот и здраве„ :
Първи,втори и трети въпроси са предпоставен от тезата на касатора, че въззивният съд не се е произнесъл по съществени за изхода на спора негови възражения, а именно: че се касае за изначална недействителност на сключените от името и за сметка на еднолични дружества с ограничена отговорност застрахователни договори, към датата на чието сключване дружествата са били прекратени, по силата на закона, поради смърт на едноличния собственик на капитала, че такива договори не могат да бъдат потвърдени от ликвидатор на тези дружества , респ. същият не е лице, което би могло да се противопостави на сключването на договорите, след узнаването / чл.301 ТЗ / , нито да потвърди сключването, съгласно чл. 42 ал. 2 ЗЗД, за да би се споделила висяща недействителност на сделките. Видно е, че неприложимостта на чл. 301 ТЗ и чл. 42 ал. 2 ЗЗД касаторът навежда като съображения в подкрепа на тезата си за начална абсолютна нищожност на тези договори, която въззивният съд не е споделил, обосновавайки висяща недействителност и приложимост на чл. 301 ТЗ. По начало, пропускът да се коментират отделни съображения на страната, в обосноваване на защитната й теза / в случая, че се касае за изначална нищожност на сделките / без самостоятелно значение към споделения от съда различен решаващ правен извод / че се касае за висяща недействителност / не може да се квалифицира като съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Несподеляйки защитната теза на страната, въззивният съд очевидно не споделя наведените в нейно обосноваване съображения, поради което релевантен за решаващия му извод въпрос се явява именно този „каква нищожност е налице” - абсолютна, изначална нищожност или висяща недействителност / предмет на втория формулиран въпрос /. По тези съображения, първи и трети въпроси не удовлетворяват изискването за правни, по смисъла на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като отговор на същите, сам за себе си, не би бил от естество да промени правния резултат. При това, не отговаря на истината , че въззивният съд, макар и немотивирано, не е взел становище по въпроса , дали намира за допустимо потвърждаване на договорите, прекратени със смъртта на едноличния собственик на капитала на ЕООД, от ликвидатор. Виден е позитивния му отговор на този въпрос, доколкото изрично е коментирал , че данни за противопоставяне на така сключените застрахователни договори , вкл. от назначени ликвидатори на прекратените по силата на закона еднолични дружества с ограничена отговорност, няма. Изложил е и съображения за приложимост на чл.301 ТЗ. Обстоятелството, че изводите му не съвпадат с разбирането на ответника – застраховател, не може да се квалифицира като процесуално нарушение, още по-малко съществено.
Вторият от въпросите удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, по вече изложените в предходния параграф съображения. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК , съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е посочена неясната, противоречива или непълна правна норма, приложима в отговор на въпроса, чието тълкуване е провокирало противоречива съдебна практика, съответно посочена, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика по приложението на такава норма, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството. При това, няма спор, че въпреки прекратяването на ЕООД със смъртта на едноличния собственик на капитала / чл.157 ал.1 ТЗ /, дружеството продължава съществуването си в правния мир до заличаването му в Търговския регистър, каквото не се констатира по делото. Няма спор, че сключените от негово име застрахователни договори са обвързващи за търговското дружество, не за починалия му, преди сключването им, едноличен собственик на капитала, в качеството им на различни правни субекти. Именно от това разграничение изхожда въззивния съд, за да приеме, че се касае за сключени договори без представителна власт за търговското дружество, обвързващи го до противопоставяне на същите, вкл. от назначен ликвидатор, каквото не се установява по делото, но е бъдещо събитие, доколкото без производство по ликвидация не би могла да приключи правосубектността на търговеца. Именно с поддържаната правосубектност на търговеца, при сключен от негово име , но не от законния му представител договор и оттук липсата на възможност на застрахователя да иска прогласяване на нищожността, с оглед задължителните разяснения на Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, е обоснован решаващият извод на съда. По начало, тезата на касатора изхожда от принципа за прекратяване на ЕООД, при смърт на едноличния собственик на капитала, но чл.157 ал.1 ТЗ изрично урежда и изключения от същия: предвидено друго в дружествения договор или поискано от наследниците продължаване на дейността на дружеството. Следователно, доводът на касатора, че при смърт на едноличния собственик на капитала на ЕООД последното винаги се прекратява със смъртта му, не отговаря на законовата регламентация, нито са събрани доказателства, че не са налице изключения, които сами по себе си правят ирелевантен въпроса за правомощията на ликвидатора по чл.301 ТЗ и чл. 42 ал. 2 ЗЗД.
Не удовлетворява изискването за правен и четвъртия формулиран въпрос. Макар да е обсъждал падежа на задължението на ГФ по чл. 499 ал. 4 и ал. 5 КЗ, съобразно плащания на застраховател извършени и до влизане в сила на новия КЗ / 01.01.2016 г. /, въззивният съд е приел, че всички плащания от ответника към правоимащите лица са извършени след влизане в сила на новия КЗ, в нормите на който / чл.499 ал.4 и ал.5 КЗ / изрично е предвидено възстановяване на заплатеното застрахователно обезщетение, ведно с лихва за забава върху същото от датата на плащането му, за разлика от чл. 273 ал. 4 пр. второ КЗ / отм. /. Въззивният съд е признал дължима законна лихва, върху счетените за основателни вземания на застрахователя, предмет на възражението за прихващане, от момента на плащанията, каквато е и поддържаната от него теза. Следователно, въпросът е неотносим към решаващи изводи на въззивното решение, в частта му - предмет на касационната жалба на застрахователя .
Не се обосновава очевидна неправилност на въззивния акт. Същата е свързана с особено тежки негови пороци, изводими единствено от мотивите му , без анализ на действително извършените от страните и съда процесуални действия или от действително събраните доказателства и тяхното съдържание. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството.
Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Касаторът мотивира очевидна неправилност поради прилагането на закона / ЗДДС /, с обратен на вложения от законодателя смисъл, като в изложението си пояснява, че се касае за начислен от самия него, като получател на услугата по обработка на щети, ДДС върху таксите за обработка на щети и външни разходи, докато въззивният съд се е позовал на липса на доказателства ДДС да е бил начислен от чуждестранно бюро на застрахователите или НББАЗ, от кореспондент, както и за това да е издадена фактура. Въззивният съд не е коментирал конкретно приложима норма , обосновавайки изводи в разрив с действително вложения от законодателя смисъл в същата. Преди всичко, обаче, касаторът не съобразява , че уредената от чл. 499 ал. 5 КЗ суброгация, на която се основава възражението му за прихващане, обхваща платените от бюрото по чл. 506 КЗ / НББАЗ / суми, не и заплатени от самия застраховател, като страна по облагаема сделка за услуга.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на Гаранционен фонд против решение № 1027/17.07.2020 г. по т.д.№ 1122/2019 г. на Софийски апелативен съд , в частта му, с която са отхвърлени,поради частично уважено възражение за прихващане на ответника, предявените от Гаранционен фонд против ЗАД „ ДаллБогг:Живот и Здраве „ искове : с правно основание чл.520 ал.1 КЗ, за сумата от 144 739,61 лева / разликата над 256 570, 39 лева до общо претендираната и присъдена от първоинстанционния съд сума от 401 310 лв. / - дължими вноски за м. март 2019 г. по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите, ведно със законната лихва , считано от 17.06.2019 г. , к а к т о и с правно основание чл. 86 ал.1 ЗЗД, за сумата от 4 124,58 лева – обезщетение за забава в издължаването на главницата, за периода 11.05.2019 г. – 16.06.2019 г., вкл. в частта по отмяна на първоинстанционното решение за присъдени за първоинстанционното производство разноски от 6555,43 лева / разликата над 10 611,95 лева до претендираната сума от 17 167,38 лева /.
УКАЗВА на Гаранционен фонд, в едноседмичен срок от уведомяването, да представи доказателства за платена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 977,28 лева.
След представяне на доказателството или изтичането на срока, делото да се докладва на Председателя на І т.о. на ВКС – за насрочване или на състава – за прекратяване.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на ЗАД ” ДаллБогг: Живот и Здраве „ .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|