Р Е Ш Е Н И Е №.55 София, 16.09.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на деветнадесети март две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ при секретаря Лилия Златкова в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията М.Славчева т.дело N 723/2011 година Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 225 от 08.02.2011 г. по гр.д.№ 507/2010 г. на Софийски апелативен съд. С последното е обезсилено решение от 26.03.2010 г. по гр.д.№ 576/2009 г. на Пернишкия окръжен съд, с което по предявения отрицателен установителен иск по чл.424 ГПК е признато за установено по отношение на [фирма], че Общината не дължи на ответника сумата 89 755.20 лв., за която по заявление на последния е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ по чл.417 ГПК. В касационната жалба са въведени доводи за постановяване на решението в нарушение на процесуалния закон – основание за касирането му по чл.281, т.3 ГПК. Ответната по касация страна [фирма] изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмени бележки. С определение № 632 от 20.08.2012 г., постановено по настоящето дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса относно процесуалните предпоставки за допустимостта на иска по чл.424 ГПК. Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на страните във връзка с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.290 ГПК, приема следното: Предмет на делото е предявен от [община] иск отрицателен установителен иск по чл.424 ГПК за несъществуване на вземане в полза на ответното дружество за сумата 89 755.20 лв., представляваща главница по договор № 68/11.07.2006 г., за която ответникът [фирма] се снабдил по реда на заповедното производство с изпълнителен лист въз основа на документ по чл. 417 ГПК. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът се позовава на новоузнатия факт, че нотариалната заверка върху договора, на който е основано заявлението за издаване на заповед за изпълнение, не е извършена от посочения в нея нотариус, което обстоятелство не е могло да му бъде известно. Първоинстанционният съд приел, че искът е допустим, а разгледан по същество и основателен. С обжалваното решение първоинстанционният съдебен акт е обезсилен по съображения, че защитата на длъжника в заповедното производство се осъществява посредством специалния способ на чл. 414 ГПК. Изложено е становището, че правен интерес от воденето на иска по чл.424 ГПК са новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника или не е могъл да се снабди с тях до изтичането на срока за подаване на възражението, в който смисъл е и Определение № 688 от 14.12.2009 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 692/2009 г., ГК, ІІІ г.о. Въз основа на приложеното по делото ч.гр.д.№ 629/2009 г. на заповедния съд е прието, че ищецът е подал възражение срещу издадената заповед по чл.417 ГПК, а едновременно с това и частна жалба срещу незабавното й изпълнение, но поради липсата на данни относно изхода по тях, както и за датата, на която е връчена заповедта за изпълнение от съдия-изпълнителя съобразно разпоредбата на чл.418, ал.5 ГПК, с решението е направен извод за невъзможност да се прецени налице ли са посочените по-горе абсолютни процесуални предпоставки за допустимост на иска по чл.424 ГПК, респ. на правен интерес от воденето му. Изложено е, че в хипотеза на подадено в срок от Общината възражение срещу заповедта за изпълнение, заявителят е този, който следва да установи съществуването на вземането си по реда на чл.422 във вр. с чл.415 ГПК. Въз основа на изложеното и прието, че предявения иск е недопустим, а с това и постановеното по съществото му решение на първоинстанционния съд, поради което го обезсилил. Въззивното решение е неправилно. Оспорването по исков ред на вземането по заповедта за изпълнение в хипотезите по чл. 424 ГПК е допустимо при наличието на две кумулативни предпоставки. Първата от тях е заповедта за изпълнение да се ползва със стабилитет, която настъпва като последица от неподаване на възражение от длъжника по чл.414 ГПК, оттеглянето му или влизане в сила на решението по чл.422 ГПК за установяване на вземането по заповедта. Втората предпоставка е свързана с императивното изискване оспорването на ликвидността и изискуемостта на вземането да е основано на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са били известни на длъжника и последният да не е могъл да ги посочи или да се снабди с тях в срока по чл. 414 ГПК. При принципно правилно изложеното разбиране за същността на иска по чл.424 ГПК, а с това и на предпоставките за неговото упражняване, въззивният съд неправилно е приел същият за недопустим поради липса на данни относно изхода по подадените от ищеца възражение по чл.414 ГПК и частна жалба срещу издадената срещу него заповед за изпълнение. Вярно е, че според съдържащите се в заповедното дело данни, възражението е подадено след срока по чл.414 ГПК, с което може да се обясни оставянето им в кориците по делото, вместо да бъдат администриране, но при липса на данни за точната дата на връчване от съдия-изпълнителя на заповедта за изпълнение, а и въобще за неговото връчване, въззивният съд не е имал основание да приеме, че същата е влязла в сила. Макар и да разкрива сходства с извънредния способ за отмяна по чл.303, ал.1, т.1 ГПК поради идентичност на предпоставките за упражняването им, производството по чл.424 ГПК е исково, а търсената с отрицателния установителен иск защита е да се отрече съществуването на вземането по влязлата в сила заповед за изпълнение. Осъществяването по исков ред на тази защита на длъжника дава основание да се приеме, че приложими в производството по чл.424 ГПК са общите разпоредби на Гражданския процесуален кодекс, вкл. и тази по чл.130 ГПК, която вменява в задължение на съда да извърши проверка на допустимостта на иска. Ако при проверката бъде констатирано, че същият е недопустим, задължението на съда да върне исковата молба (чл.130, ал.1 ГПК) е безусловно само когато съответните недостатъци са безспорни. При съмнение съдът следва да посочи срок на ищеца за тяхното отстраняване, като само при неизпълнение на указанията исковата молба подлежи на връщане. Доколкото съдът следи за допустимостта на процеса във всяко положение на делото, то това задължение на общо основание следва да се отнесе и към въззивната инстанция, което произтича както от функцията му на въззивен съд, така и поради императивното изискване за валидност на сезирането - преценка предхождаща тази по разглеждането на спора по същество, в който смисъл са и разрешенията, дадени с т.4 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, които не са загубили своята стойност на задължителна практика и при сега действащия ГПК. Изложеното позволява да се приеме, че въззивният съд е процедирал в отклонение от посочената задължителна практика, което налага постановеното от него решение да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, а делото - върнато на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който да проведе производство по чл.129, ал.2 ГПК, със задължителни указания за представяне на доказателствата, свързани с процесуалната допустимост на иска, като в зависимост от процесуалното поведение на ищеца ще следва да прецени дължи ли произнесе по съществото на спора. Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 225 от 08.02.2011 г. по гр.д.№ 507/2010 г. на Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: