Р Е Ш Е Н И Е №. 211 гр. София, 26.11.2013 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в открито заседание на деветнадесети ноември , две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ и при участието на секретаря Лилия Златкова, като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №1082/12 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Е. И.”А.–гр.София срещу решение №823 от 22.05.2012 г.на Софийски апелативен съд постановено т.д. №3458/2011 г., с което е потвърдено решение №550 от 06.06.2011г. по т.д. № 1279/10 на СГС, VІ-6 състав, с което съдът е отхвърлил иска на касатора срещу [фирма]-гр. София за сумата от 176 024,70 лева , предявен на основание чл. 55 ал.1, предл. 1 ЗЗД. Излагат се доводи и оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество в насока уважаване на така предявения искове. Ответникът по касационната жалба изразява становище, че същата не следва да се допуска до касация, а по същество е неоснователна. Постановено е допускане до касационно обжалване по отношение на главния иск на основание чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по следните правни въпроси от значение за изхода на спора: за разпределението на доказателствената тежест по спорове във връзка с неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55 ал.1 ЗЗД, за задължението на решаващия съд да изложи мотиви във връзка с приложението на разпоредбата на чл.20 ЗЗД и за съдържанието на понятието „ без основание” като елемент от фактическия състав на отговорността по чл.55 ал.1 ЗЗД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца е да докаже, че клаузата в т.8 на анекс №2 към договора от 16.07.2007 г., в която е уговорено процесното плащане е без основание. Тази уговорка е обективирана като част от анекса, който в останалите си клаузи касае изменението на елементи от съдържанието на основния договор с предмет извършване на дейности от страна на дружеството ответник по проучване на пазара на поземлени имоти, да изготвя предложния за покупка на тези земи от дружеството-възложител „Е. И.”А., както да поддържа инфраструктурата в имотите и да извършва всякакви действия по управлението и събирането на арендните вноски от придобитите земеделски земи срещу дължимо възнаграждение, детайлно уговорено по размер в самия договор. Съдът се е позовал на чл.20 от ЗЗД относно критериите за тълкуване на договорите, за да направи извод, че процесната уговорка е част от анекс №2 от основния договор и следователно не е без основание и в този смисъл не е нищожна по смисъла на чл.26 ал.2 ЗЗД, без обаче да изложи мотиви, от които да се проследи тази тълкувателна дейност. По правните въпрос, по които е допуснато касационно обжалване, настоящият състав на ВКС,ІІ т.о. счита за правилни следните отговори: По въпроса за разпределението на доказателствената тежест по спорове във връзка с неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55 ал.1 ЗЗД са налице Решение №138/07.10.2009 г. по т.д. № 375/2009 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. и Р №556/13.07.2010 г. по гр.д. №46/2009 на ВКС, Четвърто отд. на ГК , и двете постановени по реда на чл.290 от ГПК и представляващи задължителна за съдилищата практика на ВКС по т.1 на чл.280 ал.1 от ГПК. Същите се основават на фактическите състави на чл.55 ал.1 ЗЗД, които и в трите хипотези на неоснователно обогатяване –начална липса на основание, отпаднало и неосъществено такова, предвижда като общ правопораждащ положителния факт на плащането/ в тази насока е и ППВС 1/79-т.1/, поради което и ищецът по иск на някое от тези правни основания доказва само настъпването на този факт, а в доказателствена тежест на ответника е да докаже съществуването на основание да получи, съответно задържи извършеното плащане. Настоящият състав на ВКС споделя изразеното в цитираните решения на ВКС становище, доколкото същото е в унисон с общата процесуалноправна разпоредба за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес-разпоредбата на чл.154 ал.1 ГПК, която постановява, че всяка страна доказа фактите, на които основава своите искания и възражения и принципа, че не се доказват отрицателни факти- в случая липсата на основание. В настоящия спор е налице формалната уговорка между страните в чл.8 от анекс №2 към договора от 16.07.2007 г., в която е уговорено процесното плащане. Същата обаче не създава основание за това плащане, доколкото липсва обвързването му по волята на страните по основния договор с изпълнението на права и задължения по същия и изобщо с основанието и предмета на договора: извършване на дейности от страна на дружеството-ответник по проучване на пазара на поземлени имоти, изготвяне на предложния за покупка на тези земи от дружеството-възложител „Е. И.”А., подръжка на инфраструктурата в имотите и всякакви действия по управлението и събирането на арендните вноски от придобитите земеделски земи срещу дължимо възнаграждение детайлно уговорено по размер в самия договор. Останалите клаузи в анекса по своето съдържание се отнасят до промяната на съществени уговорки в основния договор:начина на удостоверяване на изпълнените на задълженията по основния договор поети от обслужващото дружество и този на определяне размера на неговото възнаграждение за конкретно извършените дейности, докато уговорка в т.8 предвижда единствено абстрактното поемане на задължение за плащане на процесната сума в договорените срокове. Следователно по съдържание, предмет и основание уговорката т.8 от анекс№2 не се свързва с основния договор и задължава ищеца да извърши плащане, което не намира своето основание в последния. Ето защо в случая е неприложима разпоредбата на чл.26 ал.2 предложение последно ЗЗД, според която основанието на един договор се предполага до доказване на противното. Тълкувайки по правилата на чл.20 ЗЗД отделните уговорки в договора между страните сключен по чл.18 ал.2 ЗАДСИЦ и съответните уговорки в анексите към него се достига до извода за липсата на връзка между основанието на този договор и конкретната клауза в т.8 от анекс №2 за плащане на процесната сума, чието основание не се установява. От друга страна абстрактното задължаване , т.е. такова за предоставяне на имуществена облага без типична непосредствена правна цел/основание/ като причина за възникването на същата води до нищожност по чл.26 ал.2 ЗЗД, освен при абстрактните сделки, каквато в случая не е налице, и даденото по нея подлежи на връщане като дадено при начална липса на основание-чл.55 ал.1, предложение първо ЗЗД. От изложеното следва, че обжалваното решение следва да се отмени като материално и процесуално незаконосъобразно и вместо него се постанови друго, с което кондикционният иск по чл.55 ал.1, пр.1 ЗЗД да се уважи в пълен размер на за сумата от 176 024,70 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда: 14.05.2010г., доколкото самото плащане от ищеца на ответника на сумата на две вноски се установява от представените към исковата молба и приети като доказателства два броя банкови авиза, издадени от О. на 01.09.2009 г., а и безспорността на този факт е установена по реда на чл.146 ал.1 т.3 и т.4 ГПК в определение от 12.04.2011 г. по т.д. 1279/2010 при разглеждането на спора от първоинстанционния съд. По отношение на разноските : На основание чл.78 ал.1 ГПК ответникът [фирма]-гр. София следва да понесе разноските на ищеца „Е. И.”А.–гр.София пред трите инстанции в общ размер на 19 112 лева, за което е представен и списък, съгласно чл.80 ГПК. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение №823 от 22.05.2012 г.на Софийски апелативен съд постановено т.д. №3458/2011 г., с което е потвърдено решение №550 от 06.06.2011г. по т.д. № 1279/10 на СГС, VІ-6 състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА ОСЪЖДА [фирма]-гр. София да заплати на „Е. И.”А.–гр.София сумата от 176 024,70 лева, ведно със законната лихва от 14.05.2010 г. до окончателното плащане, както и съдебните разноски пред трите инстанции в общ размер на 19 112 лева.. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.