О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 414 София, 26.05.2020 г. Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ ЛЮБКА АНДОНОВА като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1178 по описа за 2020 г. взе предвид следното Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. А. Премпех, чрез адвокат П. С., срещу въззивно решение № 7900/20.11.2019 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 14846/2018 г. Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна “Летище София“ ЕАД, чрез юрисконсулт В. Д., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Евентуално развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касаторът, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като изменил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил предявения от ищеца П. А. П. срещу ответника “Летище София“ ЕАД иск, разгледан по реда на чл. 422 ГПК, по чл. 49 ЗЗД, за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди (преживени негативни емоции) от противоправно действие на служители на ответника, „изразяващо се в направен отказ да допуснат П. А. П., като член на семейството на гражданин на Европейския съюз, който не е гражданин на ЕС, да напусне територията на Република България с паспорт“, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 03.04.2016 г. до окончателното издължаване, за което вземане на 12.08.2016 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр.д. № 44623/2016 г. по описа на СРС, I г.о., 127-и състав. Осъдил П. А. П. да заплати на “Летище София“ ЕАД сторените деловодни разноски за първа и втора инстанция. За да постанови този резултат, въззивният съд съдът посочил, че „фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстационния съд“ и поради тази причина „не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които установяват релевантните за спора факти и обстоятелства“. Кои са тези факти и обстоятелства не е посочено, нито какво въззивният съд, ако се приеме, че е препратил към мотивите на първостепенния, е приел за установено, ползвайки се от съображенията на първата инстанция. Софийски градски съд, след това приел от правна страна, че не се установява по делото осъществено от служители на ответника противоправно поведение. Позовал се на Директива 21004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 20004 г., в която са определени условията, уреждащи упражняването на правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства на свободно движение и пребиваване на територията на държавите-членки. След това е възпроизвел няколко разпоредби: Съгласно чл. 5, държавите-членки дават на членовете на семейството, които не са гражданина държава-членка, какъвто е случаят с ищеца П. А. П., разрешение да влязат на тяхна територия с валиден паспорт. Разпоредбата на чл. 5, т. 2 въвежда условието за членовете на семейството, които не са граждани на държава-членка, да притежават входна виза в съответствие с Регламент (ЕО) № 539/2001 или в съответствие с националното законодателство, когато това е необходимо. Въведено е изключението, че за целите на директивата притежаването на валидна карта за пребиваване, посочена в чл. 10 („Карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза“№, освобождава тези членове на семейството от изискването за виза. Въведено е изискването държавите-членки да осигурят на такива лица всички необходими улеснения за получаване на необходимите визи, които да се издават безплатно, в най-кратък срок и въз основа на ускорена процедура. Съдът е посочил, че процедурата е въведена в българското законодателство с разпоредбата на чл. 4, ал. 2, т. 1 от Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на ЕС, които не са български граждани, и членовете на техните семейства. След това, съдът посочил, че ищецът не е разполагал нито с входна виза на Кралство Испания, нито с Карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на Европейския съюз по смисъла на чл. 5, т.2 и чл. 10 от Директива 2004/38/ЕО, от което направил извод, че не разполага с необходимите редовни пътни документи, за да бъде допуснат на територията на Кралсттво Испания. Заключил, че служителите на “Летище София“ АД са действали правомерно и добросъвестно, като не са ограничили противоправно свободното предвижване на ищеца, а са изпълнили служебните си задължения да не допускан на борда на самолета пътник, който няма необходимите пътни документи, за да бъде допуснат на територията на държавата, за която пътува. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК по следните правни въпроси: Процесуалноправни: Когато въззивният съд отменя първоинстанционното решение, дължи ли мотивиране и излагане на съображения при отхвърляне на иска в какво конкретно се състои порочността на първоинстанционния съдебен акт – поддържа противоречие с т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Следващият - следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неснователни или защо игнорира доказателства по делото, по който поддържа противоречие с ППВС № 1/1953 г.; ППВС № 1/1985 г.; ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. 1/2000 г., ОСГК; решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС по т.д. № 1106/2010 г., II г.о.; решение № 17/23.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 811/2012 г., II т.о.; решение № 111/03.11.2015 г. на ВКС по т.д. № 1544/2014 г., II т.о; решение № 136/06.11.2015 г. на ВКС по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о; решение № 180/11.01.2016 г. на ВКС по т.д. № 1618/2014 г., II т.о; решение № 94/13.09.2016 г. на ВКС по т.д. № 3768/2014 г. II т.о; решение № 161/04.10.2016 г. на ВКС по т.д. № 2220/2015 г., II т.о; решение № 81/09.06.2017 на ВКС по гр.д. № 2631/2016 г.; решение № 222/06.04.2017 г. на ВКС по т.д. № 425/2015 г., II т.о; решение № 134/30.12.2013 г. на ВКС по т.д. № 34/2013 г., II т.о; решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС по т.д. № 1106/2010 г., II т.о; решение № 147/31.07.2018 г. на ВКС по т.д. № 1715/2017 г., II т.о;. Материалноправни: Разполагат ли с правомощия служители на ответника “Летище София“ ЕАД, като наземен оператор, да осъществяват проверка на документи за пътуване, свързани с паспортно-визовия режим на приемащата държава, в резултат на които – правомерно да откажат на определени лица поради липса на необходимите документи, достъп до борда на самолета, или тази дейност е предоставена в изключителните правомощия на полицейските органи, съгласно правилата на чл. 105, ал. 1, т. 5 ЗМВР, чл. 39, ал. 3 вр. чл. 6, т.2 и т.7 ЗМВР и чл. 16, т.1 от Наредбата за граничните контролно-пропускателни пунктове, при заявено противоречие с решение № 236/13.08.2015 г. на ВКС по н.д. № 782/2015 г. III н.о и решение № 296/04.06.2013 г. на ВКС по н.д. № 696/2013 г., III н.о., а и поради значение на въпроса за точното прилагане на закона и развитието на правото. Следващият въпрос е: налице ли е противоправно поведение по смисъла на чл. 49 ЗЗД на служители при ответника “Летище София“ ЕАД като наземен оператор, ако същите, при извършване на проверка на документите за пътуване на лице, което не е български гражданин, а гражданин на Република Г., са възпрепятствали напускането му на РБ и отпътуването му за Кралство Испания, тъй като лицето не разполагало с входна виза за Испания или карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на ЕС по смисъла на чл. 10 от Директива 2004/38/ЕО, но е притежавало валиден паспорт, карта за постоянно пребиваване на чужденец на територията на Република България и акт за граждански брак с гражданин на Република България. Твърди се, че тълкуването на въззивния съд противоречи на решение на Съда (голям състав) от 25.07.2008 г. по дело С-127/08 (Blaise Baheten Metock и др. срещу Minister for justice, Equality and Law Reform; решение от 11 юли 2002 г. по дело Carpenter, C-60/00, Recueil, стр. I – 6279, точка 38; решение от 25.07.2002 г. по дело МРАХ, C – 459/99, Recueil, стр. I – 6591, точка 53; решение от 14.04.2005 г. по дело Комисия/Испания, C-157/03, Recueil, стр. I – 2911, точка 26; решение от 31.01.2006 г. по дело Комисия/Испания, C-503/03, Recueil, стр. I-1097, точка 41; решение от 27.04.2006 г. по дело Комисия/Германия, C-441/02, Recueil, стр. I- 3449, точка 109; решение от 11.12.2007 г. по дело Eind, C-291/05, Сборник, стр. I-10719, точка 44. Евентуално поддържа хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следващият въпрос: ако разпоредбите на националния закон, който транспонира Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004 г. във вътрешното законодателство са по-благоприятни от тези на Директивата, кои разпоредби следва да бъдат приложени, според касатора е разрешен в противоречие с решение № 80/26.07.2019 г. на ВКС по т.д. № 2432/2016 г., II т.о, както и с решение по дело M 152/84 Faccini Dori C-91/92. Касаторът релевира и очевидна неправилност на въззивното решение. По поставените процесуалноправни въпроси: Въззивното решение е постановено при действието на ГПК от 2007 г.; въззивното производство, макар и отново второ по ред по съществото на спора, е уредено при съществени различия относно предмета на произнасяне, служебната проверка и възможността за мотивиране чрез препращане. ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС дава разяснения по тълкуването на ГПК от 1952 г.(отм.) след изменението ДВ бр. 124/1997 г. и въвеждането на въззивно и касационно обжалване. Независимо от изложеното, въззивното производство, уредено в двата кодекса – от 1952 г. (отм.) и от 2007 г., съответно като пълно и като ограничено, изисква от въззивния съд да се произнесе като инстанция по съществото на спора, а не като контролноотменителна (такава е касацонната). От това следва, че не изследва първоинстанционното решение, а твърденията и доводите на страните по материалноправния спор, както и събраните по делото относими доказателства в рамките на въззивното обжалване. Това значи, че прави собствени фактически и правни изводи, въз основа на които се произнася по материалноправния спор, а не дали едно разрешение на първостепенния съд е правилно или не, обосновани ли са заключенията му; оплакванията във въззивната жалба коментира не като такива, а доколкото те са свързани с материалноправния спор, ведно с всички други, направени от страните и в двете инстанции, съблюдавайки предмета на въззивната проверка. Въззивният съд потвърждава по същество правилното решение, каквито и основания за отменяването му да са съществували, тъй като той е отстранил всички негови пороци – повторил е или е позволил на страните да повторят опорочените процесуални действия и е извършил или е позволил на страните да извършат пропуснатите процесуални действия; приложил е точната материалноправна норма. Изменя, съответно отменя първостепенния съдебен акт, когато крайният извод по спорния предмет не съвпада с този на първата инстанция, като, както стана ясно, не коментира в какво точно се изразява порокът в проверяваното решение, така, както прави контролноотменителната инстанция. Вторият процесуалноправен въпрос е свързан с тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и е от значение по всяко исково производство. В случая въззивният съд се е произнесъл в противоречие с многобройната и константна съдебна практика, част от която цитирана и от касатора. Налице е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Материалноправните въпроси, повдигнати от касатора, дори и да имат отношение към материалноправния спор и очертания от страните предмет на изследване по делото, не са разгледани от въззивната инстанция; в мотивите на въззивния съдебен акт няма ясно произнасяне кои са релевантните за спора – предвид твърденията, доводите и възраженията на страните, факти, какво и въз основа на анализа на кои доказателства е приел за установено съда, съответно какви са отговорите му по повдигнатите доводи от страните. При така изготвените мотиви, касационната инстанция няма как да прецени поставените правни въпроси имат ли отношение към постановения от съда резултат, съответно даденото разрешение противоречи ли на посочената съдебна практика. Предвид резултата от предварителната селекция по реда на чл. 288 ГПК и установеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съдебният състав няма да разглежда наведените доводи относно хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Мотивиран от горното, съдът О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 7900/20.11.2019 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 14846/2018 г. УКАЗВА на касатора П. А. П., чрез адвокат П. С., в едноседмичен срок от съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 200 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това. При неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната. Ако указанието бъде точно изпълнено, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: