Р Е Ш Е Н И Е № 60223 гр. София, 18 февруари 2022 год. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря М. П. и в присъствието на прокурора Г. Стоянова изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 834/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на САП и жалба от частните обвинители Б. К., Б. Б., Г. К., М. К. и Е. К., чрез повереника им – адв. Т. срещу решение № 132/26.04.21г., постановено по внохд № 80/21г. по описа на Софийски апелативен съд. С първоинстанционната присъда № 26007/10.11.20г. по нохд № 246/20г., Врачанският окръжен съд признал подсъдимия Г. Г. Ч. за виновен в това, че на 26.09.2019 г., при управляване на лек автомобил "Сеат Ибиза", нарушил правилата за движение – чл. 21, ал. 1, пр. 1 от ЗдвП, като управлявал със 122, 7 км/ч.; чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДВП, чл. 42, ал. 2, т. 2 от ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т. 1 от ППЗДвП, поради което по непредпазливост причинил смъртта на Г. Б. К. на 25 г. от [населено място] и средни телесни повреди на повече от едно лице – Б. Б. – 53 –годишна (три средни телесни повреди), на И. П. Р. – 9 - годишна (трайно затруднение движението на долен десен крайник) и на 11 - годишния П. П. Р. (трайно затруднение движенията на долен десен крайник), поради което на основание чл. 343, ал. 3, пр. 2, б. ”б”, пр. 1 във връзка във връзка с ал. 4 във връзка с чл. 342, ал. 1 и чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на на 2 години и 8 месеца "Лишаване от свобода", като е постановено наказанието да се изтърпи при при първоначален "общ" режим. На подсъдимия е наложено кумулативно наказание ”лишаване от право да се управлява МПС” за срок от 4 (четири) години. С атакуваното пред ВКС решение въззивният съд изменил първоинстанционната присъда като оправдал подсъдимия да е нарушил чл. 42, ал. 2, т. 2, т. 3 и чл. 43, т. 1 от ЗДвП, както и в частта относно наказанието, като приложил чл. 66, ал. 1 от НК и отложил изпълнението на наложеното наказание от 2 (две) години и 8 (осем) месеца за изпитателен срок от 5 (пет) години, считано от влизане на присъдата в сила. В касационния протест се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, като се изразява недоволство от приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. Без да се оспорва наличието на констатираните от решаващите инстанции смекчаващи отговорността обстоятелства, се сочи, че въззивният съд е омаловажил данните относно предходните наказания на водача по административен път за нарушения на правилата за движение по пътищата, както и броя на нарушенията, намиращи се в причинна връзка с тежкия резултат, за настъпването на който другия водач (загиналият К.) няма принос. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на САС. В жалбата на частните обвинители се навеждат основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НК. Заявява се отсъствие на мотиви по оправдаването на подсъдимия за част от допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата, за които му е било повдигнато обвинение и осъден от първата инстанция. Нарушението на материалния закон се основава на оплакването за неправилно оправдаване на подсъдимия да е допуснал нарушения по чл. 42, ал.2, т.2 и т. 3 и по чл. 43, т.1 от ЗДвП. Отделно – оспорва се утвърденият като справедлив размера на наложеното наказание „лишаване от свобода”, и – изменението на първоинстанционната присъда, с което е приложена разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК и наказанието е отложено, макар и с максималния изпитателен срок. Иска се отмяна на акта и връщане на делото на въззивния съд със задължителни указания по приложението на закона и поради необходимостта от увеличаване размера на наложеното наказание, което да бъде изтърпяно ефективно. Срещу депозираните протест и жалба от частните обвинители е постъпило писмено становище от защитника на подсъдимия, в което се изразява становище за тяхната неоснователност. Подробно се развиват доводи за правилност и законосъобразност на атакувания съдебен акт. В съдебното заседание пред касационната инстанция прокурорът при ВКП поддържа протеста и моли за уважаването му. Повереникът на частните обвинители моли жалбата им да бъде уважена. Защитникът на подсъдимия поддържа становище, че въззивният акт не страда от заявените от държавното и частното обвинение недостатъци. Пледира за оставяне в сила на съдебния акт. Подсъдимият Чакалски изразява съжаление за случилото се и моли за оставяне в сила на решението. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите и съображенията на страните, намери следното: Протестът е основателен. Жалбата на частните обвинители е частично основателна. Преди всичко, в мотивите на съда не се констатира заявения от частното обвинение порок – отсъствие на надлежни мотиви относно правните съображения на съда за частичното оправдаване на подсъдимия по част от вменените му нарушения на правилата за движение по пътищата. На л. 91 от внохд № 80/21г. САС е изтъкнал съображенията си поради какви причини счита, че подсъдимият следва да бъде оправдан да е причинил транспортното произшествие, нарушавайки чл. 42, ал. 2, т. 2, т. 3 и чл. 43, т. 1 от ЗДвП. Внимателният прочит на мотивите позволява да се изведе заключението, че съдът е приел, че от обективна страна в причинно - следствена връзка с резултата се явяват нарушенията по чл. 21, ал.1 от ЗДвП и тези по чл. 42, ал. 1, т. 2 и чл. 63, ал. 1, ал. 2, т. 1 от ППЗДвП, т.е превишената скорост в съчетание със задължението на водача да не застъпва/пресича надлъжната пътна маркировка (единична непрекъсната линия), както и нарушението с правилото за безопасно предприемане на маневрата „изпреварване” - веднъж подал сигнал за изпреварване водачът да се убеди в наличието на три фактора, значими за безопасното реализиране на маневрата – а) видимост; б) свободен път на разстояние, достатъчно за изпреварване и; в) възможност за заемане на място в пътната лента преди изпреварваното пътно превозно средство, така че да не го принуждава да намалява скоростта си на движение или да изменя посоката на движение. Приложението на материалния закон е в зависимост от установените факти, касаещи осъщественото от подсъдимия деяние и неговото съдържание. В рамките на диференцираната процедура по гл. ХХVІІ от НПК, на осн. чл. 371, т. 2 от НПК, подсъдимият Ч. признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Първоинстанционният съд, след като се уверил, че събраните на досъдебното производство доказателства подкрепят неговото самопризнание, обявил че ще използва тези доказателства, без да събира доказателства за фактите, изложени в обвинителния акт. Така, в хода на наказателното производство е изведен механизма на транспортната злополука и в какво точно се състои престъпната проява на подсъдимия. Опитът на защитата да обоснове различен механизъм, включително и относно предотвратимостта на удара (развит в пренията по същество пред САС, както и във възраженията по касационния протест и жалба) не държи сметка за развилата се процедура, както и за това, че в крайна сметка подсъдимият е получил по-леко наказателно - правно третиране именно поради нейните предпоставки. Известно е, а и съгласно константната съдебна практика, че допустимата защита на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. В тези предели могат да се установяват и противопоставят правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон, с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност, но не и да се оспорват веднъж признатите от него факти. Веднъж осъществено самопризнание от подсъдимия, при спазване на процесуалните гаранции по гл.ХХVІІ от НПК и обосновало прилагане на правилата на тази процедура, то не може да бъде оттеглено, тъй като процесуалният закон не предвижда оттеглянето му в хода на наказателния процес. Противното, както е прието и в т.8.3 от Тълкувателно решение 1/2009 г. на ВКС, ОСНК по т.д. №1/2008г., би довело до невъзможност да бъдат постигнати целите на особеното производство, създава условия за процесуална злоупотреба и правна несигурност. Изяснено е от фактическа страна, че транспортното произшествие е станало в светлата част на денонощието, но при облачно време, с ръмеж от ситен дъжд и при мокра пътна настилка. Участъкът от пътя бил с двупосочно движение върху две ленти на платното, разделени с непрекъсната осева линия между тях, като по посока на движението на подсъдимия пътят е бил сигнализиран с пътни знаци "Завой наляво" и "Забранено изпреварването". Извън съмнение са и фактите, очертаващи конкретно реализираното от подсъдимия поведение, довело до настъпване на транспортната злополука и в резултат – до нейните тежки последици. Подсъдимия се движел след колона от леки автомобили и ТИР – ове, като при излизане от левия завой, предприел изпреварване на колоната от автомобили, навлизайки в прав хоризонтален участък от лентата за насрещно движещи се автомобили, с голяма скорост (122,7 км/ч.) и продължил движението си в насрещната лента. В обратната посока се намирали автомобили, които също били образували колона. В началото й пътувал, заедно със семейството си, починалият впоследствие Г. К., който управлявал лек автомобил. В автомобила се намирали майка му – Б. Б. (на предна дясна седалка до водача); съпругата му - Е. К. (на задна седалка зад Б.Б.); до нея три деца - Б. К. на 1г. (в бебешка кошница); И. Р. на 10г. и П. Р. – на 11 години. Настъпил сблъсък между двата автомобила, като към момента на удара, който е бил непредотвратим и за двамата водачи, никой от тях не е употребил спирачната система (л. 4, абзац 3 от обвинителния акт) на управляваните от тях автомобили. Ударът е настъпил изцяло в лентата за движение на л.а. „Мазда”, управляван от водача Г. К.. В резултат на произшествието водачът К. починал, а на пътуващите в автомобила Б. Б., П. Р. и И. Р. били причинени средни телесни повреди, чиито медико-биологични характеристики са описани подробно както в обвинителния акт, така и в мотивите на решаващите инстанции. При така посочената фактология, подсъдимият е бил предаден на съд за извършено от него престъпление по транспорта, за това, че е причинил смърт на едно лице и средни телесни повреди на повече от едно лице, като е нарушил правилата за движение по пътищата, свързани с режима на скоростта (чл. 21 от ЗДвП) и безопасността на маневрата „изпреварване”, при нейната забрана (чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, чл. 42, ал. 2, т. 2 от ЗДвП, чл. 42, ал. 2, т. 3 от ЗДвП, чл. 43, т.1 от ЗДвП, както и във връзка със задълженията на водачите да спазват съответната надлъжна маркировка - чл. 63, ал. 2, т. 1 от ППЗДвП. За да оправдае подсъдимия да е нарушил нормите на чл. 42, ал. 2, т. 2 и т. 3 и чл. 43, т. 1 от ЗДВП, въззивният съд е счел, че е налице припокриване на нормата на чл. 63, ал. 2, т. 1 от ППЗДВП с хипотезите на чл. 43, т. 1, чл. 42, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ЗДвП, доколкото и в трите случая става въпрос за навлизане в насрещната лента и предприемане на изпреварване, което е било забранено на въпросния участък от пътя. Освен това, апелативният съд не е пропуснал да отбележи, че всъщност първоинстанционният съд се е произнесъл само по част от обвинението в диспозитива на присъдата, като е компенсирал (чрез оправдаване на подсъдимия по част от обвинението) констатираното от него нарушение чрез оправдаване на водача за нарушенията по чл. 42, ал. 2, т. 2, т. 3 и чл. 43, т. 1 от ЗДвП. Подходът на въззивния съд е правилен и то най-вече поради това, че в процесуален план първоинстанционната присъда не е съдържала диспозитив за осъждането на подсъдимия да е допуснал нарушения на чл. 42, ал. 2, т. 3 от ЗдВп и чл. 43, т. 1 от ЗДвП, а хипотезите на чл. 42, ал. 2, т. 2 от ЗдвП и чл. 63, ал.2, т. 1 от ППЗдВп, макар и да уреждат различна категория задължения на водачите на МПС, в известна степен се припокриват. По-важно е друго, правилно и в съответствие с изяснените по делото факти, е прието че нарушението на водача се състои в комплекс от нарушения на правилата за движение по пътищата, свързани с разрешената за този участък скорост на движение, с безопасния начин за осъществяване на маневрата „изпреварване”, както и със задълженията на водачите на МПС да спазват надлъжната пътна маркировка. Така посоченото дава основание на касационната инстанция да счете оплакването на частните обвинители за нарушение на материалния закон за неоснователно. Основателни са възраженията на държавното и частното обвинение за наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК - „явна несправедливост на наказанието”, защитено с доводи за допуснати процесуални нарушения от съда по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК - при пълна доказателствена основа за изводи по отношение на обстоятелствата по чл. 54 от НК, съдът е игнорирал част от нея, а на друга - е придал значение, каквато тя обективно не притежава, поради което заключенията относно наказанието и начина на изтърпяването му подлежат на критика откъм убедителност и юридическа аргументираност. Апелативният съд всъщност е намерил наложените от ВрОС на водача наказания - лишаване от свобода в размер на 2 години и 8 месеца и лишаване от право да се управлява МПС за срок от 4 (четири) години за справедливи по размер и съответни на извършеното от него непредпазливо престъпление. Единствено е коригирал първоинстанционния акт, считайки, че не ефективното изтърпяване на наказанието, а неговото отлагане с максималния изпитателен срок, би постигнало целите на наказанието. Акцентирал е на обстоятелството, че подсъдимият е „…млад човек, трудоустроен, въпросното деяние е инцидентно в неговия живот, съжалява за извършеното и има критично отношение, тоест, психологическия му профил не предпоставя да се приеме, че поправянето му не би настъпило при условията на чл. 66, ал. 1 от НК”. Отсъства съдържателна и задълбочена аргументация по доводите на частното обвинение във въззивната жалба за заниженост на наказанието „лишаване от свобода”, а и убедителни мотиви защо при конкретните характеристики на извършеното от дееца, не се налага ефективното изтърпяване на наложеното му наказание „лишаване от свобода. Формално е посочено, че единственото отегчаващо отговорността обстоятелство е това, че подсъдимият е допуснал три нарушения на правилата за движение по пътищата, а останалите (приети от първия съд) – се включвали като елемент от състава на престъплението, поради което било недопустимо да се ценят като такива по силата на чл. 56 от НК. Заключението на апелативния съд, макар и в принципен план да почива на закона, в конкретния случай е неправилно, доколкото като отегчаващи отговорността обстоятелства следва да се обсъждат не съставомерните последици, достатъчни за осъществяването му ( смърт или телесна повреда на повече от едно лице), а степента и интензивността на засягане на защитимия родов обект, чрез причиняването на смърт или увреждане на здравето на повече от две лица. За преценка тежестта на престъплението, съответно за съответността на наказанието с престъплението по силата на чл. 35, ал. 3 от НК, съвсем не е без значение дали с поведението си деецът е предизвикал необходимите за обективната съставомерност на деянието последици или далеч те са надхвърлени по обем, съдържание и характеристики. Това положение е останало недооценено от контролираната инстанция. Освен това надценено е и значението на възрастта на подсъдимия (39 г.), която не се отличава със специфика, обуславящи налагането на по - снизходително наказание. Без да отрича правомощието на въззивния съд, като инстанция по фактите, да извърши суверенна преценка на обстоятелствата, значими за правилната индивидуализация на наказанието и като се съгласява, че по делото се констатират редица смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, ВКС намира, че част от обстоятелствата, които биха могли да се интерпретират на плоскостта на утежняващите отговорността са подминати от въззивния съд без какъвто и да е коментар. Такова например представлява обстоятелството, че се касае не до единично нарушение на правилата за движение по пътищата, а до комплекс от нарушения, които са относими към различни категории задължения на водача. Неубедително е защитено заключението за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. Дали психологическия профил на дееца позволява извод, че целите на специалната превенция биха се постигнали чрез института на условното осъждане е заключение, което не може да се утвърди, поради отсъствието на доказателствена основа въобще за психологическите характеристики на подсъдимия. Концентрирането единствено върху положителните данни за подсъдимия, при наличието и на такива в противоположна посока, също не отговаря на стандарта за дължимата от съда процесуална дейност по детайлно изследване на предпоставките по чл. 66, ал.1 от НК. Извън всякакво съмнение приложението на института на условното осъждане във всички случаи изисква заключение, че целите на наказанието биха се постигнали и без деецът да бъде изолиран от обществото за период от време в местата за лишаване от свобода. Съществено процесуално нарушение обаче представлява оценъчната дейност на решаващия съд, когато при извода за постигане на целите по чл. 36 от НК, са пренебрегнати данните, разкриващи конкретната обществената опасност на деянието, а съдът се е фокусирал единствено върху тези, които характеризират дееца в положителен аспект – характеристика, професия, липса на данни за предходни нарушения като водач на МПС. Освен това, поначало данни за личността на дееца могат да се изведат и от специфичното проявление на извършеното от него престъпно деяние. За това съдът е следвало да обсъди и друга категория обстоятелства, които въобще не присъстват в аргументацията му - това, че се касае до комплекс от изключително тежки нарушения на правилата за движение, включващи три законови забрани ( скорост, маркировка и извършване въобще на маневра „изпреварване”), наред с данните за наличието на натоварено движение и в двете посоки на движение, атмосферните условия и въобще факти, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимия. Действително обвинение за несъобразена с пътните условия скорост отсъства, но те са посочени като фактори на пътната обстановка и е допустимо да бъдат обсъждани както в процеса на индивидуализация на наказанието, така и при изграждане на заключението за постигане целите по чл. 36 от НК, тъй като са фактически обстоятелства, обрисуващи дееца като водач на превозно средство. Не може да се пренебрегне и обстоятелството, че величината, с която подсъдимият е превишил скоростта на движение в този участък е над 30 км/ч. – фактор, който също го окачествява като водач. При така посоченото ВКС намери, че протестът и жалбата на частните обвинители са основателни в частта относно наказанието, тъй като заключението на въззивния съд относно неговата справедливост и начина му на изтърпяване, е основано на непълноценна дейност по индивидуализацията на същото и при игнориране на съществени доказателства за степента на обществената опасност на деянието и дееца. Последица от това се явява и неправилността на извода за наличието на материално - правната предпоставка по чл. 66, ал. 1 от НК – че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на дееца не се налага той да изтърпява наказанието лишаване от свобода ефективно. Поради отсъствието на надлежна съдебна преценка на обстоятелствата по чл. 54 от НК, както и на предпоставките по чл.66, ал. 1 от НК, съдебният акт подлежи на отмяна, а делото следва да се върне за ново разглеждане поради това нарушение на въззивния съд. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 132 от 26.04.21 г. на Софийския апелативен съд – наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 80/2021г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: